2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
София, 11.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.11.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т. дело № 1122/19 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „ЕЙЧ АЙ ДЖИ”ЕАД, гр.София против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 366 от 13. 12.2018 г., по в.т.д.№52882018 г., с което след отмяна на първоинстанционния съдебен акт на Старозагорския окръжен съд № 125 от 08.05.2018 г., по т.д.№ 127/2017 г. е уважен отрицателния установителен иск по чл.694, ал.3, т.1 ТЗ, предявен от „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА АД(н), гр. София срещу „ФИНИНВЕСТ” ЕООД( н) , Павел баня, като е признато за установено по отношение на ответното търговско дружество, на синдика му и на всички кредитори в производството по несъстоятелност, че вземането на „ЕЙЧ АЙ ДЖИ”ЕАД, гр.София, присъединен кредитор по см. на чл.629, ал.4 ТЗ, към „ФИНИНВЕСТ” ЕООД ( н), произтичащо от уговорена, с предварителен договор за продажба, сключен на 17.12.2012 г., договорна неустойка за неизпълнение, възлизащо на 1799 363.60 лв.( левова равностойност на 920 000 евро) и прието в т.10 от обявения в ТР при АВ на 13.07.2016 г. списък на приетите вземания на ответника търговец е несъществуващо.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост – порок, обусловен от допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Позовавайки се на задълженията на въззивния съд на съд по съществото на спора,установени в процесуалния закон и подробно разяснени и във формираната практика на ВКС касаторът поддържа, че при постановяване на обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд не е обсъдил в тяхната съвкупност всички доказателства по делото, а е подходил избирателно и е анализирал същите превратно. Според жалбоподателя, в резултат на така допуснатото нарушение на процесуалния закон и игнорирайки изрично договорените от съконтрахентите условия, обективирани в сключения помежду им предварителен договор за продажба въззивният съд е извел и погрешен краен правен извод както за недействителност на договорената неустойка, поради противоречието й с добрите нрави, така и за липса на надлежно възникнало за кредитора субективно потестативно право на разваляне на сключената продажба, поради несъществено неизпълнение от страна на длъжника.
Поддържа още, че въззивната инстанция, в нарушение на диспозитивното начало е преразгледала и въпроси, които повдигнати в хода на делото – подложила е на тълкуване процесния договор , вкл. договорената неустоечна клауза, въпреки от ясно изразената в нея воля на страните и при липса на спор по отношение на същата, като й е придала различно от посоченото от тях значение.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с едновременното наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК и на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, последните – по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които уточнени и частично групирани от състава на касационната инстанция, в съответствие с правомощията му, задължително разяснени в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК, са: 1.”При извършване преценка за нищожност на договорната неустойка длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, свързани с поетите от страните задължения?”; 2.”Ако страните са обезпечили задължение, което не е главно за договора, с неустойка, води ли това автоматично до нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави?”;3.”Могат ли съконтрахентите по общо тяхно съгласие да предвидят предпоставки, при настъпването на които договорът помежду им да бъде развален?”;4.”Имат ли право страните по договора да уговорят, че неизпълнението на конкретно задължение може да послужи като основание за разваляне на договора?”; 5.” Само неизпълнението на главно задължение ли може да бъде основание за разваляне на договора, респективно да бъде обезпечено с договорна неустойка ?“; 6.”Следва ли да се дава допълнителен срок за изпълнение, който де предхожда изявлението за разваляне на договора при изтичане на предвидения от страните допълнителен срок след падежа на задължението?“; 7.”При уговорен от страните изричен ред за разваляне на договора, прилагат ли се правилата на чл.87, ал.1 ЗЗД ?“; 8. „Подлежи ли на тълкуване договорна клауза, която е ясна и не е предмет на спор между страните, като съдът даде заключение кое от задълженията по същия е съществено и кое не ?“; 9.”Въз основа на какви критерии съдът преценява дали едно задължение е съществено за страните или не ?“ ; 10. „Какво е значението дали едно договорно задължение е съществено или не, ако неизпълнението на същото е предвидено като предпоставка за разваляне на договора между страните ?“; 11.„Допустимо ли е съдът да измени волята на страните, установена в договора и имаща силата на закон по смисъла на чл.20а ЗЗД ?“;12.„Задължен ли е съдът да събере всички допустими, относими и своевременно посочени доказателства, вкл. и косвените, да ги обсъди в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства и установените чрез тях твърдения на страните, възражения и доводи ?” и 13.”Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда ?“;
За илюстрация на твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК жалбоподателят сочи следната казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК: по въпроси № 1 и № 2 решения: № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911 / 09 г. на I т. о. и № 228 от 01.02.13 г., по т. д. № 995/2011 г. на II т. о. , по въпроси № 3 – № 5 решения: № 228 от 01.02.2013 г., по т. д. № 995/2011 г. на II т. о.; № 251 от 07.01.2013 г., по т. д. №1002 / 2011 г. на II т. о.; № 31 от 13.11.09 г. по т. д. № 661/08 г. на II т. о. и № 47 от 31.03.11 г., по т. д. № 706/2010 г. на II т. о., по въпроси № 6 и № 7 решения: № 251 от 07.01.2013 г., по т. д.№ 1002/ 2011 г. на II т. о., № 31 от 13.11.2009 г. ,по т. д. № 661 /08 г. на II т. о., № 47 от 31.03.2011 г., по т. д. № 706/2010 г. на II т. о. и № 233 от 21. 12. 2013 г., по т. д. № 514/2012 г. на I т. о., по въпрос № 8 – решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т. о., по въпроси № 9 и № 10: решение № 505 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о. и решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д.№ 222/2009 г. на II т. о., по въпрос № 11: решение № 129 от 12.07.13 г.,по т. д. № 588/12 г. на II т. о., по въпрос № 12 решения: № 176 от 15.05.2017 г., по т. д. № 1885/15 г. на II т. о., № 212 от 01.02.2012 г., по т. д. № 1106/10 г. на II т. о., № 75 от 20.06.2016 г., по т. д. № 1608/15 г. на II т. о., № 161 от 04.10.16 г. по т. д. № 2220/15 г. на II т. о. № 153 от 05.11.18 г., по гр. д. № 886/18 г. на III г. о. и № 153 от 05.11.18 г., по гр. д. № 886/18 г. на III г.о. ; по въпрос № 13 – решение № 149 от 03.07.12 г., по гр. д. № 1084/11 г. на III г.о.
Селективното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК касаторът е аргументирал с твърдение за допуснато от въззивния съд видимо тежко нарушение на закона – прилагане разпоредбите на чл.9, чл.20 и чл.20а ЗЗД в техния противоположен смисъл – без необходимост и при изрична ясна воля на страните, което е довело и до подмяна й , чрез използване на неясни критерии, както и с явна необоснованост на изградените фактически и правни изводи.
Ответникът по касационната жалба „ФИНИНВЕСТ“ ЕООД (н) и С. Е. Б., като синдик на „ФИНИНВЕСТ“ ЕООД (н), не вземат становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД (н), чрез процесуалния си представител, възразява по допускане на касационното обжалване в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Излага подробни съображения за отсъствие на твърдяните от касатора селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Изразява и несъгласие формулираните от касатора правни въпроси да са обусловили изводите на въззивния съд, поради което счита, че същите не обосновават общото главно основание за достъп до касация.
При условията на евентуалност оспорва и основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което предявеният срещу касатора отрицателен установителен иск по чл.694, ал.3, т.1 ТЗ е уважен въззивният съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, е приел, че уговорена за неизпълнение на едно несъществено задължение на продавача – непредставяне на оригинално удостоверение, че имотът, предмет на предварителния договор за продажба, е свободен от тежести към конкретна дата – 30.11.2014 г. – различна от договорената в чл.13 за сключване на окончателна продажба в изискуемата се нотариална форма – 31.12.2014 г., даващо право на купувача да развали договора при условията на чл.87ЗЗД и в резултат на това да получи от 20% от продажната цена от 4 600 000 евро, тази компенсаторна неустойка, нарушава принципа за справедливост, за равнопоставеност на страните в гражданските и търговските отношения и е в противоречие с добрите нрави. Изложени са съображения, че сам по себе си размерът на уговорената между страните неустойка не може да е основание за възприемането й като нарушаваща добрите нрави, предвид нейната засилена наказателна ( санкционна) функция, придадена й от страните.
Но когато начинът на определяне на договорната неустойка създава условия за игнориране на присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, или когато конкретното неизпълнение, за което същата е уговорена е несъществено( вторично), предвид характера и предмета на съответния договор, тази неустойка, според въззивната инстанция, всякога е недействителна по см. на чл.26, ал.1 ЗЗД, защото нарушава добрите нрави – философско-етична категория, комплекс от наложили се обичаи, традиции, обществени навици, т.е. изградени в обществото порядки, които определят отношенията между неговите членове и които макар да не са възпроизведени в конкретна правна норма, са правно важими и следва задължително да се съблюдават от правните субекти при договарянето помежду си.
Съобразно възприетото разрешение относно вложеното съдържание в понятието „добри нрави” въззивният съд е подложил на обстоен анализ характера на процесния предварителен договор, неговия предмет и позовавайки се на ноторно възприетото в съдебната практика и правна доктрина разбиране, че развалянето е крайна мярка в процеса на уреждане облигационните отношения между страните, е изградил краен правен извод, че в полза на кредитора „ЕЙЧ АЙ ДЖИ”ЕАД, гр. София не е надлежно възникнало субективното потестативно право на едностранно разваляне на процесния договор. Следователно неуспешно упражнено от настоящия касатор, като кредитор, с отправеното до длъжника волеизявление от 05.12.2014 г., последното изключва в полза същия да е надлежно възникнало правото на неустойка в заявения с исковата молба размер. В допълнение отсъствието на възникнало в полза на ищеца потестативно преобразуващо право да развали предварителната продажба, което успешно упражнено от неговия носител, да е обусловило и твърдяното вземане за компенсаторна неустойка(за неизпълнение)Пловдивският апелативен съд е аргументирал с конкретните договорени в чл.16, изр.1 условия –изтичане на 15 дневен срок, считано от предвидената за представяне на документа дата (30.11.2014 г. ) и липса на изрично направено от съконтрахентите препращане към чл.87, ал.2 ЗЗД. Именно същите в своята съвкупност, според съжденията на въззивния съд, обосновават правен извод че след 15.12.2014 г. едностранното разваляне на предварителната продажба е било възможно единствено след даване на подходящ срок за изпълнение на длъжника, който да е съобразен с договорената крайна дата за сключване на окончателната продажба. Затова и липсата на данни за предоставен такъв, според решаващия състав на Пловдивския апелативен съд, изключва да е основателно изявлението на „ЕЙЧ АЙ ДЖИ”ЕАД, гр.София, че развалянето на договорната връзка между страните след 16. 12.2014 г., е обусловило и правото му на неустойка за неизпълнение, уговорена в чл.16,изр.2 от договора.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение , за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая първият поставен от касатора въпрос не е единствено обуславящ за изхода на делото, поради което не попада в обхвата на чл. 280, ал.1 ГПК.Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно горецитираната задължителна за съдилищата в страната практика, сама по себе си е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат въведените допълнителни процесуални предпоставки.
Но дори да се приеме тезата на жалбоподателя за обуславящия решаващите правни изводи на въззивния съд, характер на въпрос № 1 и попадането му в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, то недоказано е твърдяното противоречие с практиката на ВКС по същия.
Съгласно задължителните разяснения в т.4 от ТР № 1/15.06.2010 г., по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС преценката дали уговорената между страните неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и в зависимост както от специфичните за същия факти и обстоятелства, така и от общи за всички случаи примерно изброени критерии – естеството на обезпеченото с неустойката задължение и неговия размер, вида на уговорената неустойка( компенсаторна или мораторна), вида на неизпълнение на конкретното задължение (съществено или за незначителна негова част), съотношение между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението и др.. Изрично е посочено в тази точка от Тълкувателното решение, че във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, неустойката е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД – поради противоречието й с добрите нрави. В съответствие с възприетото разрешение са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 288/01.02.2013 г., по т.д.№ 995/11 г. на ІІ т.о. и № 88/22.06.2010 г., по т.д.№ 911/2009 г. на І т.о. В първото от тях, след преценка на конкретните факти и обстоятелства е прието, че уговорената договорна неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като излиза от присъщите й функции. Изрично е посочено още, че задължението за заличаване на вписаната ипотека върху продадените имоти има вторичен характер и забавянето му не рефлектира по никакъв начин върху същинското задължение на продавача за прехвърляне на собствеността,което в разглеждания случай е било изпълнено с подписване на нотариалния акт. Затова и при договорена между съконтрахентите мораторна неустойка, каквато е била обсъжданата по делото, чието предназначение е да санкционира продавача за виновното неспазване на срока за заличаване на вписаната върху продадените имоти ипотека и същевременно да обезщети купувача за предполагаемите вреди в случай на забава, би била в справедлива само при настъпили за купувача законови последици от евикция и изцяло платената от него цена.
Във второто цитирано решения основно е разгледан въпросът за наличие на законова възможност служебно да бъде намален размера на неустойката уговорена при търговска сделка, на основание чл.92, ал.2 ЗЗД, а възприетото разрешение относно липсата на елементите от фактическия състав на чл.26,ал.1 ЗЗД е обосновано отново с извършена комплексна преценка не само на съдържанието на неустоечната клауза, но и при отчитане на други фактори – свобода на договаряне, равнопоставеност между страните, функциите на неустойката, с оглед недопускане превръщането й в средство за неоснователно обогатяване.
При постановяване на обжалваното решение Пловдивският апелативен съд изцяло се е съобразил с цитираната съдебна практика- задължителна и казуална, като подробно е обсъдил както вида на конкретното задължение, така и неговият несъществен (вторичен), спрямо главното задължение характер, т.е. всички онези фактори, които определят дадената неустойка като съответстваща на нейните функции.
При преценка валидността на неустоечната клауза е анализиран и вида на неизпълненото задължение, придаденото му, при сключване на договора, значение от съконтрахентите с оглед характера на последния, неговия предмет и пр.Обосноваността на изведените въз основа на извършения анализ правни изводи, оспорвана от касатора, не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Въпроси № 2 и № 5 които в същността си са идентични, макар и формулирани по различен начин, са изцяло хипотетични, доколкото не са били обсъждан от въззивния съд в контекста, в който са зададени.
Видно от мотивите на обжалваното решение Пловдивският апелативен съд нито е приел, че когато обезпеченото с неустойка задължение не е главно за договора, с оглед неговия предмет, тази неустойка автоматично е нищожна, нито, че само главно задължение може да бъде обезпечено с неустойка. Поради хипотетичния си характер тези въпроси не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпроси с № 3 № 4,№ 6, № 7 и 10 са фактологически обусловени, т.е. отговорът на същите е изцяло въз основа на преценката на конкретните факти и обстоятелства по делото, поради което не притежават характеристиката на правни въпроси по см. на критериите, разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделно е, че анализирайки съдържанието на договорната клауза на чл.16, изр.1 във вр. с чл.12, т.3 от процесния предварителен договор и предвидените условия за неговото разваляне, въззивният съд не е отрекъл правото на съконтрахентите свободно да договорят същите, но е счел, че при данните по делото, купувачът – ищец не е доказал, при условията на пълно и главно доказване, в негова полза да е надлежно възникнало потестативното преобразуващо право на разваляне на договора, което той да е могъл успешно да упражнил с отправеното до длъжника волеизявление, като е изложил подробни съждения за неосъществяване на тези договорени условия, в което е налице и изрично препращане към общото диспозитивно правило на чл. 87 ЗЗД, уреждащо режима на разваляне на двустранните договори в различни хипотези.
Правилността на изградения правен извод за отсъствие на предпоставките за едностранно разваляне на процесния предварителен договор, предмет на оспорване от касатора, не подлежи на обсъждане в стадия на селектиране на касационните жалби, поради което дори и евентуално да е основателно последното, само по себе си е ирелевантно за доказване предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК – различни от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК.
Въпрос № 8, въпрос № 11 и въпрос № 13 са некоректно поставени. Израз на въведеното с касационната жалба оплакване на касатора за материална и процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради допуснато нарушение на чл.9, чл.20 и чл. 20а ЗЗД и на основното процесуално правило на чл.12 ГПК – същинска инстанционна проверка, която съставът на касационната инстанция е оправомощен и задължен да извърши едва при допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, тези въпроси, явяващи се извън решаващите мотиви на въззивния съд, не могат да обосновават общото главно основание за достъп до касация.
Въпрос № 9 може да е важен правен въпрос, но няма претендираното от касатора значение, доколкото не е единствено обуславящ постановения краен правен резултат. Въззивният съд е отрекъл правото на вземане за неустойка не само по съображения за нищожността й, черпени от вида на конкретното задължение, за неизпълнението на което е предвидена, определяйки го за несъществено с оглед предмета на конкретния предварителен договор, но и поради ненадлежно възникнало в полза на кредитора потестативно правото на едностранно разваляне на договора, успешното упражняване на което би обусловило и правото му на претендираната компенсаторна неустойка.
Следователно независимо от отговора на този въпрос, той не би могъл сам да обуслови различен правен резултат по делото. Отделно е, че едновременно поддържаните от жалбоподателя допълнителни селективни основания – по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК също са останали недоказани.
Не отговаря на критериите, посочени в цитираната задължителна съдебна практика и въпрос № 12. Законодателят му е дал отговор в чл.12 и в чл. 236 , във вр. с чл.237 ГПК, като несъобразяването на същия от въззивния съд обуславя приложението на чл.281, т.3 ГПК – преценка, която, както вече се посочи, не е предмет на производството по чл.288 ГПК, а на осъществявания от ВКС същинския инстанционен контрол.
Поради това, както последователно се приема във формираната по реда на чл.290 ГПК практика на касационната инстанция, единствено в хипотезата, когато въззивната инстанция е отрекла това си задължение, било чрез осъществените от нея процесуални действия във въззивното производсво, било при извършване преценка на дължимите процесуалните действия, осъществени от първостепенния съд, формулираният от касатора процесуалноправен въпрос би могъл да обоснове общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, но разглежданият случай не попада в сочената хипотеза.Нещо повече, дори да се възприеме тезата на касатора, че поставеният въпрос на процесуалното право, свързан със задължението на въззивния съд, като съд по съществото на спора, да събере и обсъди всички допустими, относими и своевременно посочени от страните доказателства, вкл. и косвените, в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си към постановения съдебен акт изводи по отношение на същите и установените чрез тях факти, винаги обосновава общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за изхода на всяко дело, то е недоказана е допълнителната процесуална предпоставка- поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Видно от съдържанието на мотивите в обжалвания съдебен акт Пловдивският апелативен съд изцяло е съобразил установената задължителна и казуална практика на ВКС, част от която цитирана с касационната жалба, тъй като е извършил самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, относими както към действителността на процесната договорна неустойка, съпоставена с добрите нрави, така и към възможността за успешно разваляне на процесния предварителен договор с отправеното до длъжника едностранно волеизявление на кредитора, настоящ касатор. Обсъдил е и всички своевременно въведени доводи и възражения на страните, както и оплакванията във въззивната жалба срещу първоинстанционния съдебен акт, доводите на насрещната страна в депозирания отговор, като въз основа на тяхната съвкупна преценка заедно със събраните доказателства по делото е приел за основателна предявената отрицателна установителна искова претенция на КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА АД(н), гр. София.
Правилността на тази преценка, с която всъщност касаторът изразява несъгласие, не е предмет на фазата по селектиране на касационните жалби, поради което дори и възражението да е евентуално основателно, то не обосновава твърдяното общо основание по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изложеното следва единствено за пълнота да се посочи, че селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано бланкетно по отношение на формулираните въпроси, наред с твърдяното противоречие с практиката на ВКС в случая е неприложимо. Освен, че липсата на аргументация, съобразно дадените в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания относно вложеното от законодателя съдържание в същото, изключва необходимостта от обсъждането му от състава на касационната инстанция, то самото наличие на формирана практика на ВКС, вкл. цитирана от касатора по всички поставени въпроси, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост от промяна или от осъвременяване изключва то да е доказано.
Неоснователно е позоваването на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК.
„Очевидната неправилност”, като основание за селекция и достъп до касационно обжалване, се обуславя от наличие на такова видимо тежко нарушение на закона и съдопроизводствените правила, което позволява констатирането му от състава на касационната инстанция без извършване на същински касационен контрол – анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Съобразно гореизложеното във формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК последователно се приема за очевидно неправилен само онзи въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и/или основополагащи правни принципи, както и са нарушени грубо правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, дължаща се на неточно тълкуване и прилагане на материалния закон и на съдопроизводствените правила или на грубо несъответствие с основаните правила на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не сочи да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК и достъпът до касационното обжалване отново ще е задължително обусловено от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. В случая подобни твърдения нито се съдържат в изложението на касатора, който е аргументирал селективното основание „очевидна неправилност“ на въззивното решение с доводи, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната му жалба, нито обективно са съществуващи.
Касаторът е внесъл предварително държавна такса от 30.00 лв. по сметка на ВКС за производството по чл.288 ГПК, поради което и предвид липсата на претендирани с отговора на касационната жалба деловодни разноски от насрещната страна, съставът на касационната инстанция, съобразявайки процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, не се произнася по отговорността за същите.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 366/13.12.2018 г., постановено по в. т. д. № 528/2018 г., по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: