О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
София, 13.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2259/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Ц. Х. чрез неговия процесуален представител адв. М. Б., срещу решение № 590 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 3516/2017 г. на Софийски апелативен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е изменил правната квалификация на предявения иск от такъв по чл. 31, ал.2 ЗС на чл. 30, ал.3 ЗС, като не е дал възможност на ищцата, жалбоподател във въззивното производство, да вземе становище по променената квалификация, нарушил е диспозитивното начало, тъй като се е произнесъл по иск, с какъвто не е бил сезиран, присъдил е половината от стойността на получение наем за съсобствения имот за исковия период в чужда валута /евро/, макар по делото да е било установено, че плащането на наемната цена е в български левове.
Правните въпроси, поставени в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, са следните: 1. Допустимо ли е съдът да уважи исковата претенция, ако ищецът не е доказал, че е получил като наем от общия имот исковата сума в евра. Твърди се този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 4/14 от 29.04.2015 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГТК. 2/ Допустимо ли е съдът да приеме, че източникът на претендираното право не произтича от договор за наем на съсобствения имот, и това да е основание да не се съобрази с ТР № 4/2014 г. на ОСГКТ. Иска се също въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК- поради очевидна неправилност.
Ответницата по касация не е подала отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 9172 от 19.12.2016 г. по гр.д. № 5914/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която Г. Ц. Х. е осъден да заплати на Н. Н. Х. на основание чл. 31, ал.2 ЗС сумата 31 249.16 евро, както и в частта, с която Н. Х. е осъдена да заплати разноски над сумата 270 лв., и в отменената част е постановено друго, с което Г. Ц. Х. е осъден да заплати на Н. Н. Х. на основание чл. 30, ал.3 ЗС сумата 31 249.16 евро, представляваща припадащата се част от получен наем по договор за наем на надвижим имот- вилна сграда на един етаж и полуетаж, находяща се в [населено място], район „В.”, ул.”….”, №…, за периода от 29.10.2011 г. до 31.03.2014 г. В останалата част, с която предявеният от Н. Х. против Г. Ц. иск е бил отхвърлен за разликата над 31 249.16 евро до претендирания размер от 36 250 евро, първоинстанционното решение е потвърдено. Осъден е ответникът Г. Ц. да заплати на Н. Х. разноски по делото в размер на 6002.37 лв. за първата инстанция и 1 290.38 лв. за въззивната инстанция.
По делото е установено, че страните са бивши съпрузи. Сключили са граждански брак през 1996 г., прекратен с развод със съдебно решение, влязло в сила на 02.01.2013 г. Прието е за безспорно, че същите са били във фактическа раздяла от края на м. юли 2011 г. Не е било спорно също по делото, че през време на брака си са придобили възмездно правото на собственост върху недвижим имот, представляващ вилна сграда на етаж и полуетаж, който през исковия период от 29.10.2011 г. до 31.03.2014 г. е отдаван под наем от ответника срещу уговорено заплащане на месечен наем в размер на 2 500 евро. Назначената по делото съдебно- икономическа експертиза е установила, че за исковия период ответникът като наемодател е получил реално сума размер на 129 036.08 лв., след приспадане на внесен авансов данък в размер на 440.06 лв. Припадащата се на ищцата част от получения наем съобразно квотата й в съсобствеността възлиза на 64 518.04 лв., равняващи се на 32 987.55 евро. Въззивният съд е разгледал и направеното от касатора възражение за прихващане със сумата 3 825 лв., представляваща вземане от необходими разноски за запазване на вещта, което е намерил за частично основателно до размер на 3 400 лв., равняващи се на 1 738.39 евро. След извършено прихващане с тази сума е уважил предявения иск за сумата 31 249.16 евро, като е приел, че същата е дължима на основание чл. 30, ал.3 ЗС.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, поради противоречието му с ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК. Това тълкувателно решение дава отговор на въпроса допустимо ли е съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена във валута, и не е приложимо към настоящия случай. В хипотезата на чл. 30, ал.3 ЗС паричното вземане на съсобственика за припадащата му се част от гражданските плодове /наем/, събрани от другия съсобственик, не произтича от договор между тях, а от правилата за неоснователно обогатяване. Когато договорът за наем е сключен от един от съсобствениците, който действа от свое име и получава наемната цена, останалите съсобственици, които не са страни по договора за наем, имат вземане за припадаща се част от наемната цена не срещу наемателя, а срещу съсобственика – наемодател, който дължи на всеки от тях частта от получения наем според размера на квотата му в съсобствеността и с която се е обогатил неоснователно. Поради това поставените въпроси не осъществяват основанието на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивното решение не е очевидно неправилно, поради което не следва да се допуска до касационно обжалване и на соченото от касатора основание по чл. 280, ал.2 ГПК. Събраните по делото писмени доказателства са обсъдени във връзка едно с друго, и е направен извод, че представените служебни бележки и сметки по чл. 45, ал.4 ЗДДФЛ не доказват заплащане на договорената наемна цена в български левове, вместо във валута, тъй като тези доказателства са съставени за данъчни цели. Този извод е в съответствие с разпоредбата на чл. 10, ал.3 ЗДДФЛ, съгласно която когато паричните доходи са във валута, те се преизчисляват в български левове по курса на БНБ към датата на придобиването им.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 590 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 3516/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: