О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
София, 13.02.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 3116 /2019 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 56217/24.04.2019 година на К. Н. К. от [населено място] заявена от процесуалния представител адв. Д. Г. – САК срещу въззивно Решение Nо 1944 от 15.03.2019 год., постановено по гр.В.д. Nо 7932/2017 година на Софийския градски съд, ГО, IV B възз. с-в .
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 294 ГПК във вр. с 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение на районния съд по допускане на съдебна делба на жилищна сграда – югоизточен близнак с идентификатор № ****, разположена в поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със заповед № РД – 18 – 69/14.12.2010 г. на ИД на АГКК, на два етажа, със застроена площ от 60.36 кв.м. на първи етаж, 66.50 кв.м. на втори етаж и таван със застроена площ от 61.88 кв.м., с предназначение еднофамилна жилищна сграда, с административен адрес – [населено място], район „В.“,[жк], разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, целия с площ от 934 кв.м., при равни квоти от по 1/2 идеална част за Р. О. А. и за К. Н. К..
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение e неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, свързани с преценка на доказателствата относно неуваженото възражения за придобивна давност на процесния недвижим имот, основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса : „С кои действия може да се демонстрира намерението да се завладее цялата вещ от бившия съпруг и владението да е явно и несъмнено спрямо другия съпруг?“ с твърдения, че по същия въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС обективирана в ТР №1/2012 г, по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК, както и на практиката на ВКС обективирана в Решение № 151/25.11.2016 г. по гр.д. № 1875/2016 г. на II – г.о. на ВКС.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса „Върху кого е тежестта на доказване при оборване на нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК?“ твърди се, че по посочения въпрос въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС обективирана в ТР № 11/2012 г. по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса „Следва ли съдът да съобрази всички събрани по делото доказателства при формиране на вътрешното си убеждение и изготвяне на мотиви в постановеното решение, включително и да обсъдите доводите на страните и показанията на свидетелите?“ твърди се, че по посочения въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС обективирана в т. 2 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК.
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Р. А., с който се излагат съображения, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, нито основания за отмяна на обжалваното решение ако бъде разгледана касационната жалба по същество.
Съставът на ВКС – второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и като съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК , намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за съдебна делба, поради което се явява процесуално допустима.
След преценка на посочените с изложението основания за допускане на касационното обжалване, настоящия състав на ВКС счита, че касационното обжалване не може да бъде допуснато на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съдебното производство е образувано по иска на Р. А. за съдебна делба на недвижим имот на жилищна сграда – югоизточен близнак с идентификатор № ****, разположена в поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със заповед № РД – 18 – 69/14.12.2010 г. на ИД на АГКК, на два етажа, със застроена площ от 60.36 кв.м. на първи етаж, 66.50 кв.м. на втори етаж и таван със застроена площ от 61.88 кв.м., с предназначение еднофамилна жилищна сграда, с административен адрес – [населено място], район „В.“,[жк], разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, целия с площ от 934 кв.м., заявен срещу К. Н. К., бивш съпруг.
За да приеме, че е налице съсобственост след прекратяване на брака на страните поради развод със съдебно Решение № 314/18.12.2991 год. по гр.д.№ 204/91 год. на III РС-София, в сила от 17.10.1992 година, при равни права на бившите съпрузи по отношение на спорния недвижим имот – жилищната сграда, югоизточен близнак, построен в дворно място, закупено в съсобственост с трети лица и учредено право на строеж при условията на чл. 56 ЗТСУ (отм.), решаващият съд е приел, че спорният имот е общ на страните, придобит по време на брака придобит в режим на съпружеска имуществена общност.
С отговора на исковата молба, К. К. е направил възражения в две насоки – че имотът е негова лична собственост тъй като е построен с лични средства, строежът е завършен след прекратяване на брака през 1994 год., владян е само от него непрекъснато от построяването до настоящия момент и е придобит на основание давностно владение.
Очертавайки предмета на спора, съдът приема, че са налице конкуриращи основания за придобиване на собствеността – според твърденията на ищцата основанието е възникване на съпружеска имуществена общност в резултат на закупуване на идеална част от дворно място и учредената суперфиция, трансформирана в правото на собственост с изграждането на процесната жилищна сграда, а за ответника – бивш съпруг – трансформация на лични средства, вложени за придобиване на спорната жилищна сграда на основание чл. 21, ал. 1 СК/85 ( отм.) и продобивна давност.
Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд приема, че при развода от 1991 г. между ищцата и ответника е постигнато споразумение по чл. 51 СК, с което същите са се споразумяли, че придобития с НА от 1983 г. имот – дворното място в [населено място], кв. К. остава в обикновена собственост между ищцата и ответника. Въз основа на свидетелските показания на свидетелите е прието, че сградата е построена в груб строеж в периода 1986 – 1990 г.
Базирайки мотивите си на тези данни и на съдебна практика на ВКС, според която „споразумението между бивши съпрузи е възмезден способ за придобиване на права, придобити по време на брака на името на някой от съпрузите и страните са обвързани от това споразумение с изразената воля относно техните имуществени отношения. Това споразумение има значение на спогодба и доколкото същото не се установява да е изменено, развалено или отменено“, е произвело своя вещно-правен ефект. След като въззивният съд мотивира правен извод, че ответникът не е опровергал с доказателства презумпцията за презюмирания съвместен принос на основание чл. 19 от СК (отм.) – 1985 г., както и че същият не е доказал с конкретни факти и доказателства, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот, че е отблъснал владението на другите съсобственици, като е довел до тяхното знание тези действия и че е започнал да владее техните идеални части за себе си с намерението да ги свои, не е имал основание да изключи общността на бившите съпрузи.
Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да се приеме, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване следва въззивният съд да е приложил закон – материално правна или процесуална норма в смисъл противоречащ на задължителна съдебна практика – т. е. ПП ВС, ТР на ОСГК или ОСГТК, или ОСГТК на ВКС, или на решение, постановено в производство по чл. 290 – 293 ГПК касаещо изложените от касационния съд общи мотиви по поставен конкретен правен въпрос.
При данните по делото не може да бъде споделена теза, че е налице основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първият формулиран от касатора правен въпрос касаещ приложението на чл. 69 ЗС, в хипотезите когато фактическата власт върху недвижимия имот се упражнява от единия съсобственик на недвижимия имот, по какъв начин следва да демонстрира пред другия съсобственик, намерението си да завладее целия имот, не може да обоснове допускането до касационно обжалване. В случая е налице практика на ВКС обективирана в Решение № 74/24.06.2015 г. по гр.д. № 6277/2014 г., І г.о. Касационният съд е дал отговор на въпроса с какви действия съсобственикът на недвижим имот може да демонстрира намерението си да завладее цялата вещ като своя и да отблъсне владението на другия съсобственик”, в случай, когато упражняването на фактическата власт от единия съсобственик след прекратяване на съпружеската имуществена общност е на основание предоставяне ползването на семейното жилище.
С ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът да превърне с едностранни действия държането на чуждите части във владение, като докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните части за себе си. Ето защо поставения първи въпрос не може сам по себе си да обуслови извод за допускане на касационното обжалване. Дали установени като факти по делото конкретни действия на страните като съсобственици, могат да бъдат квалифицирани като такива, визирани в мотивите на тълкувателното решение, не е правен а конкретен фактически въпрос. Принципният отговор е даден и не следва да бъде отново търсен такъв.
С цитираното тълкувателно решение са дадени разяснения в насока относно приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, като се приема, че „ тя може да се счита оборена, ако основанието, на което фактическата власт е установена първоначално, признава такава и на останалите съсобственици. Затова съсобственикът, който владее цялата вещ, е владелец на своите части и държател на частите на другите съсобственици, и трябва да докаже, че е престанал да държи идеалните части за другите и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност“.
Позовавайки се именно на тези разяснения, въззивният съд е приел, че тази презумпция не може да бъде приложена. Действията, доказващи търдяното намерение за своене, трябва да са доказани като факти и да показват по явен и недвусмислен начин, че чрез тях се отрича владението на останалите съсобственици, да е установен факта на тяхното манифестира не пред останалите съсобственици чрез довеждане до знанието им. Именно поради това, решаващия съд е приел, че в тежест на ответника е доказването на всички елементи на придобивната давност, в т.ч. и доколкото положителното твърдение, че е установил фактическа власт върху цялата югоизточна част на къщата близнак. В случая въззивния съд е приел, че от събрания по делото доказателствен не са налице данни, според които ответника да е обективирал пред другия съсобственик промяната в намерението си, че владее изцяло и за себе си идеалната част на ищцата, и че е довел до нейното знание упражнявани върху имота от него или чрез трето лице фактически действия с намерението да се свои съответната идеална част от имота, притежавани в режим на обикновена съсобственост след развода им през 1992 г. с ищцата. В тази насока е и позоваването на задължителната съдебна практика – ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което съсобственикът, който претендира да е изключителен собственик на вещта следва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Цитираното от касатора Решение № 151/25.11.2016 г. по гр.д. № 1875/2016 г. на II – г.о. на ВКС не е относимо към настоящия спор, в него е разгледана хипотеза при която владелеца е демонстрирал владението си върху недвижим имот пред собствениците му като е имота владял чрез трети лица.
При данните по делото и мотивите на въззивния съд изведения въпрос върху кого лежи доказателствената тежест в случай на оспорване на нотариален акт, с който се признава право на собственост по реда на чл. 587 ГПК, не може да се приеме, че е произнесен от въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика – ТР 11/2013 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е приел за неоснователно релевираното правоизклюващо възражение, че спорният недвижим имот е придобит от ответника на основание давност и не е зачел материалната доказателствена сила на констативния НА 158/2010 г. по причина, че по делото, при наличен спор за собствеността между страните по първоначалния иск всяка претендираща изцяло или отчасти собствеността страна на различните придобивни основания по см. на чл. 77 ЗС, е длъжна да докаже елементите на фактическия състав на придобивното основание, на което почива претендираното право. В тази смисъл, не може да се приеме, че въззивният съд при разпределяне на доказателствената тежест не е процедирал в несъответствие на разясненията по цитираното ТР на ОСГК на ВКС и не е налице визираното от касатора основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът и защитата му сочат, че „всички събрани по делото доказателства при формиране на вътрешното си убеждение и изготвяне на мотиви в постановеното решение, включително и да обсъдите доводите на страните и показанията на свидетелите“, касаещи изложените от касатора съображения в отговора на исковата молба, че е поддържал и владял имота. Наведеният довод по своята правна природа съставлява довод за порок на обжалваното решение за допуснати нарушения при постановяване на решението, но не и въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, но дори и да би могло да се приеме, че е налице формулиран процесуално-правен въпрос касаещ допустимостта да се формира вътрешно убеждение на съда без преценка на доказателствата по делото, постановеното решение кореспондира със задължителните указания обективирани в т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случая не е налице визираното несъблюдаване на процесуалните правила визирано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото въззивния съд е постановил решението си обсъждайки всички приети по делото доказателства.
По изложените съображения, състав на Върховният касационен съд – второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба с вх. № 56217/24.04.2019 г. подадена от К. Н. К. чрез адвокат Д. Г. – САК против Решение № 1944/15.03.2019 г. по въззивно гр. дело № 7932/2017 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :