1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
[населено място] ,16.01 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на трети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
О. КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №3567 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Я. И. К. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Т., срещу решение от 08.01.2014г., постановено по в.гр.д.№7883/2013г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение от 28.01.2013г. по гр.д. №31526/2010г. на Софийски районен съд в отхвърлителната част, са уважени предявените от [фирма] срещу Я. И. К. искове с правно основание чл.415, ал.1 ГПК за сумата 4676,26лв. – главница и 1372,86лв.-мораторна лихва.
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част, е признато за установено по предявените по реда на чл.415, ал.1 ГПК искове, че Я. И. К. дължи на [фирма] на основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата 4676,26лв., дължима над присъдената от първоинстанционния съд сума от 388,02лв. като цена на доставената топлинна енергия в топлоснабдения имот в периода януари 2005г. – април 2009г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.01.2010г. до окончателното й изплащане и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата 1372,86лв., дължима над присъдената от първоинстанционния съд сума от 81,06лв., представляваща лихва за забава върху дължимата главница, начислена за периода 01.03.2005г.-09.12.2009г.
В. съд е приел направените от първоинстанционния съд изводи за неоснователност на предявените искове, основани на възражението за погасителна давност и за неоснователно това възражение по съображения, че възражението за погасителна давност е преклудирано поради неупражняването му в срока по чл.131 ГПК – ответникът по иска не е направил възражение за погасителна давност в срока за отговор на исковата молба, в която са налице ясни твърдения за периодите на претенциите.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по въпросите: „намира ли изключение от общото правило на чл.133 ГПК случаят, в който ищецът е представил всички относими към размера на едно периодично вземане документи не с исковата молба, а по-късно след образуване на делото и то след изтичане на срока за отговор на исковата молба”; „когато исковата молба е нередовна по чл.127, ал.2 ГПК и съдът вместо да я остави без движение с указания за ищеца, изпрати молбата на ответника, остават ли преклудирани възраженията на ответника след изтичане на срока за отговор, съгласно чл.133 ГПК по отношение на вече по-късно поправената искова молба, след срока за отговор” и по-конкретно: „започва ли да тече срок за отговор на иска по чл.131 ГПК от получаването на искова молба без да са приложени писмените доказателства, описани в нея като приложени, без да са представени по делото и представени чак за първото по делото заседание”; „има ли редовни процесуални действия преди отстраняване на недостатъците на исковата молба; започнал ли е съдебният процес и имат ли правно последици действията на страните преди в делото да е налице редовна искова молба”. К. счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. К. само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. К. не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, разпоредбата на чл.133 ГПК не е неясна, противоречива или непълна, и по приложението й има създадена задължителна съдебна практика – т.4 на тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС. По останалите въпроси следва да се посочи, че не е прието да е нередовна исковата молба и не са разрешени такива въпроси от въззивния съд, нито има такива доводи, а напротив – в отговора на въззивната жалба страната изрично сочи, че исковата молба е редовна. Исковата молба съдържа ясни твърдения за периодите на претенциите, но ответникът по иска не е направил възражение за погасителна давност в срока за отговор на исковата молба, поради което възражението е преклудирано.
К. сочи, че „частта от мотивите на обжалваното решение, отнасящи се до въпроса дали и колко е доказан размера на претенциите не е в съгласие със задължителната практика въззивният съд да преценява пълно и правилно доказателствата по делото, намерила израз в тълк.решение №1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, т.2”. Видно от съдържанието му, въззивното решение не е в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, съгласно която „обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност”. Не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с посочването от касатора, че с две решения на ВКС /неприложени и едното непълно посочено/, е било допуснато касационно обжалване по въпрос по приложението на чл.188, ал.1 ГПК/отм./. Доводите на касатора са за неправилна преценка на доказателствата, която не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато. Това се отнася и до твърдяното противоречие с решение на ВКС по въпроса: „следва ли съдът да приеме заключението на вещото лице без да го обсъди с другите доказателства по делото”. В случая доводите на касатора са за неправилна преценка на доказателствата и на изводите на въззивния съд, че възприема експертното заключение защото се подкрепя от доказателствата по делото. Както се посочи правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана при допускане на касациионно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.01.2014г., постановено по в.гр.д.№7883/2013г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: