1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
София , 18.01.2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов т. дело № 60145/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със съдебен адрес – [населено място], подадена от пълномощника му адвокат В. М., срещу въззивно решение №466 от 14.03.2016 г. по т. дело №388/2016 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 28.10.2015 г. по т. дело №4951/2013 г. на Софийския градски съд в частта, с която [фирма] е осъдена да заплати на касатора на осн. чл. 99 ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 12, ал. 1 ЗДФО сумата 206 072 лв., дължима по т. 12 от договора за финансово обезпечаване с прехвърляне правото на собственост с изх. № 040-51/29.04.2011 г., заедно със законната лихва от 27.08.2013 г. до окончателното изплащане, а на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 852,90 лв., представляваща лихва за забава върху сумата 206 072 лв. за периода 18.05.2013 г. – 27.08.2013 г. Вместо това са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове по чл. 99 ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 12, ал. 1 ЗДФО за сумата 206 072 лв., представляваща част от вземане по т. 12 от договора за финансово обезпечаване с прехвърляне правото на собственост с изх. № 040-51/29.04.2011 г., заедно със законната лихва от 27.08.2013 г. до окончателното изплащане, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 5 852,90 лв., представляваща лихва за забава върху сумата 206 072 лв. за периода 18.05.2013 г. – 27.08.2013 г. Въззивният съд е приел, че предмет на делото е частичен иск за заплащане на сумата 206 072 лв., представляваща част от твърдяно неизпълнено от ответника /и неговия универсален праводател/ договорно парично вземане по т. 12 от процесния договор за финансово обезпечение /ДФО/ и чл. 12, ал. 1 ЗДФО, което е било придобито от ищеца по силата на договор за цесия. След удовлетворяване на непогасените вземания в размер на 1 890 595,47 лв. от финансовото обезпечение е останала сума в размер на 134 404,53 лв., която подлежи на връщане от банката на обезпечителя съгласно т. 12 ДФО и чл. 12, ал. 1 ЗДФО. Спорният въпрос между страните е дали освен тази сума, банката дължи на обезпечителя и уговорената в т. 3 от договора лихва. Според т. 3 ДФО след пълното погасяване на финансовото задължение на кредитополучателя по договора за кредит банката следва да освободи финансовото обезпечение, като върне обратно на обезпечителя сума в същия размер и валута по същите банкови сметки, заедно с начислена годишна лихва в размер равен на лихвения процент, с който банката олихвява стандартен срочен депозит, който е със срок най-близък и по-малък от срока на финансовото задължение по договора за кредит. Същевременно, според т. 3.1 от договора при предсрочно погасяване на финансовото задължение на кредитополучателя банката освобождава финансовото обезпечение без да начислява лихва, а според т. 12 в случай, че каквато и да е сума е останала от сумата на предоставеното финансово обезпечение, след пълното и окончателно удовлетворяване на всички вземания на банката, възникнали на основание договора за кредит и ДФО, същата се превежда служебно от банката по сметката на обезпечителя. Систематичното тълкуване на цитираните клаузи води до извод, че същите имат различно приложно поле – тези на т. 3 и т. 3.1 уреждат хипотези на връщане при липса на неизпълнено обезпечено вземане, което да доведе до реализиране на финансовото обезпечение, а тази по т. 12 касае връщане след реализиране на това обезпечение чрез удовлетворяване на неизпълнено обезпечено вземане от част от обезпечението. Първата хипотеза има предвид доброволното погасяване на обезпечените вземания от кредитополучателя в установените от договора за банкова гаранция срокове, в който случай предоставеното финансово обезпечение въобще не се активира. Само за този случай и ако погасяването не е било предсрочно /според т. 3.1/ страните са уговорили банката да дължи уговорената лихва в размер равен на лихвения процент, с който банката олихвява стандартен срочен депозит. Уговарянето на такава лихва и в хипотезата на т. 12 ДФО и чл. 12, ал. 1 ЗДФО е извън задължителното съдържание на този договор по ЗДФО, но е в рамките на договорната свобода по чл. 8 ЗЗД. Тази лихва не може да се счете за част от самото финансово обезпечение на основание чл. 4, ал. 7 ЗДФО, според която разпоредба финансовото обезпечение включва и дохода, създаден от използваните като обезпечение финансови инструменти или парични вземания, освен ако договорът или закон предвижда друго. Предвидената в т. 3 ДФО възнаградителна лихва не е част от предметния обхват на финансовото обезпечение по чл. 4, ал. 7 ЗДФО и тя не подлежи на възстановяване на основание т. 12 ДФО или чл. 12, ал. 1 ЗДФО. Страните са уговорили тази лихва да е дължима на самостоятелно договорно основание, като възнаграждение в хипотезата, когато финансовото обезпечение въобще не е било активирано поради доброволното погасяване на обезпечените вземания. Когато обаче финансовото обезпечение е било активирано и се е стигнало до удовлетворяване на банката от него, погасяването на обезпеченото вземане не се извършва доброволно от кредитополучателя, а принудително – от самата банка чрез способите на ЗДФО. Същевременно страните не са постигнали съгласие лихвата по т. 3 ДФО да се изплаща и върху останалата неизползвана част от обезпечението, подлежаща на връщане в хипотезата на т. 12 ДФО или чл. 12, ал. 1 ЗДФО. Ето защо в полза на обезпечителя не е възникнало друго вземане по процесния ДФО, дължимо от банката извън това по т. 12 за сумата от 134 404,53 лв. Безспорно е установено, че преди завеждане на настоящото дело банката е изплатила на 21.05.2013 г. на ищеца въз основа на договора за цесия цялото дължимо по ДФО вземане от 134 404,53 лв., поради което същото не е предмет на настоящия иск. Предвид неоснователността на главния иск, неоснователен се явява и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законната мораторна лихва за периода 18.05.2013 г. – 27.08.2013 г.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], оспорва жалбата.
Третото лице – помагач на [фирма] , [населено място], не е заявил становище.
Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по правния въпрос за това обусловено ли е начисляването на уговорена с договор за финансово обезпечение лихва върху предоставени в собственост на обезпеченото лице парични средства от изпълнението на задълженията към него, произтичащи от договор, пораждащ обезпеченото финансово задължение. Твърди се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №466 от 14.03.2016 год. по т. дело №388/2016 г. на Софийския апелативен съд. Повдигнатият от жалбоподателя въпрос е неотносим, защото в случая съдът е приел, че с договора за финансово обезпечение не е уговорена лихва в хипотезата, при която финансовото обезпечение е било активирано. Предвидената в т. 3 ДФО възнаградителна лихва не е част от предметния обхват на финансовото обезпечение по чл. 4, ал. 7 ЗДФО и тя не подлежи на възстановяване на основание т. 12 ДФО или чл. 12, ал. 1 ЗДФО.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 4326.38 лв. деловодни разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №466 от 14.03.2016 год. по т. дело №388/2016 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], със съдебен адрес – [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], 4326.38 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.