О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№65
гр. София, 20.03.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева ч.гр.д. № 411 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Ю. Б. П. от [населено място], общ. С., чрез пълномощника адв. Р. И., срещу определение № 3549 от 15.11.2018г. постановено по ч.гр.д. № 5214/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане от 26.03.2018г. постановено по гр.д. № 13246/2017г. на Софийски градски съд за връщане на исковата й молба в частта по иска за установяване на право на задържане.
Жалбоподателката поддържа, че определението е неправилно. Признава, че обикновено правото на задържане се упражнява с възражение на ответника по заведен срещу него процес, но това не означава, че добросъвестният владелец е лишен от възможността да предяви иска си за подобрения като главен и заедно с него искът за право на задържане, като акцесорен. Такъв интерес е налице когато владелецът е лишен от възможността да се брани като ответник във висящо производство, какъвто е настоящия случай – правото на собственост е било предмет на иск за делба, в който ищцата не е участвала, а става страна направо по изпълнителното дело за въвод.
За допускане на касационно обжалване се поставя правния въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: когато добросъвестен владелец, не е бил страна в съдебно производство с предмет правото на собственост върху имота и срещу него започне въвод във владение по изпълнителен лист в полза на собственика, може ли владелецът с подаване на исковата молба по чл.72, ал.1 ЗС за заплащане на увеличената стойност на вещта вследствие подобренията, да предяви и искане за признаване право на задържане като обезпечителна мярка на главния иск.
С писмен отговор ответницата В. С. Т., чрез адв. Д. П., оспорва същата като твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното определение е правилно. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Пред първоинстанционния съд е подадена искова молба от Ю. Б. П. с правно основание чл.72, ал.1 ЗС против ответницата В. С. Т. за сумата от 41800лв., представляваща подобрения в имота на ответницата и иск с правно основание чл.72, ал.3 ЗС да бъде признато правото й да задържи имота до плащане на подобренията. Ответницата В. Т. се легитимира като собственик на недвижимия имот – първи жилищен етаж от жилищна сграда в резултат на съдебна делба с участие на Б. П. – баща на ищцата и други съснаследници, като ищцата е придобила по време на делото чрез дарение от баща си 1/3 ид.ч. от първия етаж, ведно с припадащите се на 1/3 от жилището на първия етаж ид.ч. от общите части на сградата и вещното право на строеж върху мястото. Тази сделка е обявена за относително недействителна на основание чл.76 ЗН по отношение на съделителите В. С. Т. и Ф. С. Н.. С влязлото в сила решение по извършване на делбата спорният първи етаж на сградата е възложен в дял на В. С. Т.. Последната е образувала изпълнително производство за въвод във владение срещу праводателя на ищцата Б. П.. Ищцата твърди, че от 1985г. живее в имота и след 2013г. е извършила ремонти, описани в исковата молба, които са увеличили стойността му; затова претендира заплащане на подобренията и признаване право на задържане.
По повод молба на ищцата за допускане на обезпечение на предявения иск чрез спиране на изпълнението по насрочения въвод във владение, е постановено определение на Софийски апелативен съд, с което е прието, че искът за признаване право на задържане е недопустим, поради което обезпечаването му е неоснователно.
Воден от мотивите на този акт, Софийски градски съд е прекратил производството по искането за признаване право на задържане върху недвижимия имот като недопустимо. Приел, че същото може да бъде упражнено само като защитно средство по иск за предаване на владението на имота.
Въззивният съд също е възприел извода, че искът за признаване на право на задържане не подлежи на самостоятелно разглеждане. Целта на упражняването на правото на задържане е отлагане изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на необходимите разноски и подобрения, направени в имота, поради което и според установената съдебна практика същото може да бъде реализирано само чрез възражение в иницииран срещу страната исков процес за връщане на вещта и не може да е предмет на самостоятелен иск.
При преценка на наведените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива не са налице.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага разглеждането на разрешеният от съда правен въпрос да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й – тогава въпросът е от значение за точното прилагане на закона. Същият е от значение за развитието на правото когато законите са непълни, неясни или противоречиви и няма съдебна практика по прилагането им или се налага тя да бъде осъвременена поради настъпили промени в законодателството и в обществените условия. В случая такива предпоставки не са обосновани.
Поставеният от жалбоподателката въпрос се свежда до това дали правото на задържане на недвижим имот до заплащане на подобренията, направени в него, може да бъде упражнено не с възражение, а с иск, съединен с този за подобренията, ако владелецът не е бил страна в производството относно собствеността върху имота и срещу него започне въвод във владение въз основа на изпълнителен лист, издаден на собственика.
Първо, от фактическа страна следва да се направи разграничението, че в случая ищцата Ю. П. е била конституирана и е участвала в делбеното производство като ответник по иска за делба и по иска по чл. 76 ЗН. Също така, към момента липсват данни да е предприето принудително изпълнение срещу ищцата – представената покана за доброволно изпълнение е до Б. П..
Независимо от горното, зададеният въпрос е обуславящ за изхода на частното производство. Касационно обжалване не следва да бъде допускано, тъй като обжалваният акт съответства на съществуващата практика на ВКС. Приема се безпротиворечиво, че правото на задържане е защитно средство, което цели да обезпечи вземането за подобрения като осуети предаването на владението върху вещта до заплащане стойността на подобренията. Именно този негов характер предопределя упражняването на правото посредством възражение срещу предявен иск за предаване на вещта и съответно обуславя недопустимостта на предявяването на право на задържане със самостоятелен иск. В този смисъл са: Решение № 201 от 17.10.2013г по гр.д. №2329/2013г. на ВКС, IІ г.о., Решение № 93 от 25.06.2015г. по гр.д. № 1358/2015г. на І г.о. Посоченото от първоинстанционния съд определение № 854 от 27.12.2012г. по ч.гр.д. № 696/2012г. на ІV г.о. не разрешава въпроса по противоречив начин. В него също изрично се потвърждава, че „правото на задържане следва да се заяви изрично от владелеца чрез възражение”.
Настоящият състав приема, че така създадената практика съответства на закона и не са налице предпоставки за промяната й по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В случая срещу ищцата не е бил насочен иск за собственост, в който тя да може да предяви вземането си за подобрения и да упражни обезпечаващото го право на задържане, осигуряващо привилегията по чл. 136, т.4 ЗЗД. Затова тя несъмнено може да предяви осъдителен иск за заплащане на подобренията, които твърди, че е направила, но не и да иска признаване право на задържане, което е защитно средство срещу претенция за връщане на вещта.
Предвид изложените съображения следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.
Ответницата В. С. Т. претендира разноски, но не е доказала извършване на такива, поради което разноски не следва да й се присъждат.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3549 от 15.11.2018г. постановено по ч.гр.д. № 5214/2018г. на Софийски апелативен съд по частната касационна жалба на Ю. Б. П. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: