О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
София, 31.01. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело №2755/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. С., [населено място], срещу въззивно решение от 26.02.2018г. по гр.д. № 30/2018г. на Окръжен съд – Монтана в частта, с която срещу нея е уважен положителен установителен иск за право на собственост по отношение на недвижим имот. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за това, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по въпросите : длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения като изложи мотиви какво приема за установено; длъжен ли е въззивният съд да изложи ясни и убедителни мотиви относно формираните фактически и правни изводи; нищожно ли е удостоверяването, че даден нотариален акт е обезсилен по смисъла на чл.472 ГПК /отм./, когато е извършено върху самия нотариален акт; нотариалното или друго удостоверяване, извършено от орган, натоварен с нотариални функции, чрез негов подпис и печат, представлява ли официален документ с обвързваща материална доказателствена сила; когато някоя от страните се позовава на деривативно придобивно основание, длъжна ли е да докаже правата на праводателя си, респ. да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност; отдаването под наем на недвижим имот представлява ли демонстриране на владелчески действия и доказва ли, че наемодателят е собственик на имота. Твърди се, че даденото от въззивния съд решение по тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС като се цитират негови решения.
Ответникът по касационната жалба Ж. С. Н., [населено място], оспорва касационната жалба в становище по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решение № 192/17г. по гр.д.№ 639/2017г. на ВКС, Іг.о. е отменено въззивно решение от 02.11.2016г. по гр.д.№213/16г. на ОС-Монтана. Делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд.
При новото разглеждане с обжалваното решение е отменено решение от 17.05.2016г. по гр.д.№310/2015г. на Районен съд – Берковица. Постановено е друго, с което е признато за установено по отношение на Е. С. и Н. П., че Ж. Н. е собственик на недвижим имот – първи етаж от двуетажно жилищна сграда, находяща се в [населено място], представляващ имот идентификатор **** /подробно описан/, на основание договор за покупко-продажба по нотариален акт № 584/1975г. Н. П. не е обжалвала въззивното решение и е то е влязло в сила по отношение на нея.
Въззивният съд е възприел фактическите констатации на първоинстанционния съд относно това, че ищцата и ответницата Е. С. са сестри. С договор, обективиран в нотариален акт № 584/1975г., баща им С. Т. със съгласието на неговата съпруга и тяхна чайка Н. И. /ответница/ са прехвърлили правото на собственост върху процесния имот на дъщеря си – ищцата Ж. Н. срещу задължение за издръжка и гледане. С нотариален акт № 38/2013г. Н. П. дарила на Е. С. 2/3 ид.ч. от процесния имот. За неправилен е приет изводът на първоинстанционния съд, че ищцата е загубила правото си на собственост по силата на нотариален акт №584/1975г. предвид отбелязването върху него, че е обезсилен с решение от 26.01.1979г. по гр.д.№345/1978г., тъй като отбелязването е направено при спазена процедура за отбелязване на решение, предвидена в чл.14 вр. чл.12 от правилника за вписванията /ред.1979г./ и актът е обезсилен. Въззивният съд е намерил това разрешение за противоречащо на чл.14 вр.чл.12 ПВп в редакцията към момента на извършеното отбелязване върху нотариалния акт /1978г. – 1979г./ Съобразно чл.14 ПВп към този момент влезлите в сила решения, постановени по искови молби по чл.11, се отбелязват по начина, посочен в чл.12 по представен препис от решението.Съгласно чл.12,ал.2 ПВп в действащата към релевантния момент редакция, нотариусът записва веднага молбата за отбелязване на влязлото в сила решение във входящия регистър, след като отбелязва накратко същественото от съдържанието и в партидната книга като означава и номера, под който тя е записана във входящия регистър и поставя дата. Препис от молбата се прилага към особено канцеларско дело, а оригиналът с бележка за направеното отбелязване се връща на правоимащия. Отразената в разглеждания случай върху нотариален акт №584/1975г. резолюция е нищожна като противоречаща на закона и не е породила правни последици. По делото липсват доказателства, установяващи описаният в нотариален акт №584/1975г., с който ищцата Ж. Н. се легитимира като собственик на процесния имот по силата на договор за прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и гледане, да е развален с влязло в сила решение по реда на чл.87,ал.3 ЗЗД. От описната книга на гражданските дела на РС.Б. за периода 1977г. -1980г. се установява единствено факта, че на 04.12.1978г. е образувано гр.д.№345 за „разваляне на нотариален акт” с ищци С. П. и Н. П. и ответник Ж. Т. и че делото е предадено в архив с №310/1979г. От това записване не може да се направи категоричен извод дали предмет на описаното гр.дело е иск за разваляне на процесния договор и с какъв съдебен акт е приключило то. Такъв не е и представен по делото. Ето защо не може да се приеме за основателен доводът, че с влязло в сила съдебно решение, вписано по надлежния ред, е развалена сделката, легитимираща ищцата като собственик на имота. Недоказано са твърденията на ответниците, че имотът е придобит по давност от ответницата Н. П. и съпруга и С. П. след прехвърлянето му в полза на ищцата – за период 1979г. – 2008г. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, като е посочил кои кредитира и кои не/ и е приел, че не установяват установено от родителите на ищцата владение на процесния първи етаж за сочения период. П. са обитавали втория етаж от сградата през процесния период като през 1990г. са напуснали имота и са се установили в [населено място] , където С. е починал през 2008г., а Н. живее и до сега. Процесният първи етаж се владее от ищцата, която го е отдавала и под наем на почиващи. Поради липса на данни за установено владение и отричане владението на собственика Ж. Н., предявеният установителен иск за собственост е основателен.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК.
Първите два въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си доводите на страните и въведените във въззивната жалба оплаквания, както и да извърши съвкупна преценка на всички доказателства по делото и изясни връзките между тях не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд съгласно установената практика на ВКС, вкл. посочената от касатора, е извършил обективна преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, на събраните по делото писмени доказателства и гласни доказателства, както и е обсъдил доводите и възраженията на страните, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност, като е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, а именно, че ищцата не е загубила правото си на собственост, придобито с нотариален акт №584/1975г., тъй като отбелязването върху него, че е обезсилен с решение от 26.01.1979г. по гр.д.№345/1978г., е направено без да е спазена процедура за отбелязване на решение по чл.14 вр. чл.12 от Правилника за вписванията /ред.1979г./ и актът е обезсилен. Въпросите относно изводите на въззивния съд за соченото „нотариално удостоверяване” също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. От една страна те са въпроси по същество, а от друга въззивният съд е проследил правната уредба към релевантния момент и е приел, че от събраните доказателствата не може да се направи извод за наличие на валидно нотариално удостоверяване за обезсилване на нотариален акт, извършено по установения ред. Решаващите му изводи са, че липсват данни за постановено и влязло в сила съдебно решение, с което е развален договорът за издръжка и гледане и че това решение е отбелязано в съответствие с изискванията на действащия към релевантния момент Правилник за вписванията. Изписаното върху самия нотариален акт „обезсилен” няма правна стойност, а оттук и няма обвързващата доказателствена сила на официален документ. Следва да се има предвид и, че с ТР№3/2013г., ОСГК, ВКС е прието, че на отмяна по чл.537,ал.2 ГПК /чл.431,ал.2 ГПК /отм./ подлежат само констативните нотариални актове, а не и тези, удостоверяващи сделки. Въпросите, касаещи изводите на въззивния съд относно възражението за придобивна давност, не са релевантни за изхода на делото. Въпросът -когато някоя от страните се позовава на деривативно придобивно основание, длъжна ли е да докаже правата на праводателя си, респ. да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност, няма отношение към твърдяното от ответната страна при условията на евентуалност възражение, че са е собственик на имота на оригинерно придобивно основание. Въпросът дали отдаването под наем на недвижим имот представлява демонстриране на владелчески действия и доказва ли, че наемодателят е собственик на имота, също е неотносим. Това е така защото заведеният установителен иск е уважен на твърдяното придобивно основание – договор по нот.акт № 841/1975г. На ищцата не е признато право на собственост въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност. Фактите, че имотът е отдаван под наем от ищцата на трети лица са обсъждани наред с останалите доказателства във връзка с правоизключващото възражение на ответниците, че имотът е владян от родителите на ищцата с намерение да го придобият по давност.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация Ж. С. Н. следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, съгласно приложения договор за правна защита. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 26.02.2018г. по гр.д. № 30/2018г. на Окръжен съд – Монтана в обжалваната част.
ОСЪЖДА Е. С. С., [населено място], да заплати на Ж. С. Н., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 600 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: