7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 650
София,13. 06.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 576/2017г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 25.11.2016г. по гр.д.№1319/2016г., с което ОС Ст.З. е отхвърлил искове с правно основание чл.36 ЗА,вр. чл.79 и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят –П. П. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Оплакване за недопустимост.
Ответникът И. Е. Д., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявния от П. П. срещу И. Е. иск с правно основание чл. 36 ЗА, вр.чл.79 ЗЗД за сумата от 23 100 лв. представляваща неизплатено възнаграждение, по договор за поръчка сключен на 21.09.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 04.02.2016 г. до окончателното изплащане на цялата дължима сума.
Прието е по делото, че между страните е сключен договор за поръчка по смисъла на чл.280 ЗЗД. Установено е, че жалбоподателят-ищец в производството пред първата инстанция, е представлявал ответницата по жалба по пълномощие в образуваното досъдебно производство, както и в образуваното въз основа на него н.о.х.д., по което не е предявен граждански иск от адв. С. в качеството му на пълномощник на И. Е. , а последната е била конституирана само като частен обвинител.
Установено е по делото, че след приключване на наказателното дело И. Е., чрез пълномощника си адв. С., е подала искова молба срещу ЗАД [фирма] за заплащане на сумата от 200 000 лева /предявена като частична претенция от 400 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпилата смърт на дъщеря й С. К. вследствие на ПТП, настъпило на 15.09.2014 г., като е било образувано гр.д. № 979/2015 г. по описа на ГС София, което с определение от 22.12.2015 г. е прекратено поради отказ от иска, като застрахователно обезщетение в размер на 80000 лв. е преведено от ЗАД [фирма] по банкова сметка на И. Е.. Установено е също така, че с декларация от 04.12.2015 г. И. Е. е оттеглила всички пълномощия дадени на адв. П. С. и Г. С..
Прието е, че от представения договор от 21.09.2014 г. се установявя, че страните по делото са били в облигационни правоотношения, произтичащи от сключен помежду им договор за поръчка, като предметът му включвал извършването на фактически и правни действия, свързани с осигуряване на застрахователно обезщетение за причинените на И. Е. вреди, произтичащи от застрахователно събитие – извършено ПТП на 15.09.2014 г., при което настъпила смъртта на дъщеря й, като било уговорено заплащането на възнаграждение, съгласно изискванията на чл. 286 ЗЗД, което било в размер на 33% от присъденото обезщетение и всички деловодни разноски. Съдът е посочил, че доколкото изпълнението на част от действията по договора /напр. воденето на граждански дела срещу застрахователя/ изисква адвокатска правоспособност и този договор бил сключен с ищеца именно в качеството му на адвокат, то приложими са и специалните правила на Закона за адвокатурата /ЗА/ относно заплащането на възнаграждение. Прието е, че с оглед предмета на договора и уговорките на страните, по предявения иск с правно основание чл. 36 ЗА в тежест на ищеца е да докаже наличието валидно облигационно отношение /в случая договор за поръчка/, по който е изпълнил точно и за ответника е възникнало задължение за заплащане на уговорената сума.
Съдът е счел за основателно наведеното от ответницата/въззивница възражение за нищожност на процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като уговореното адвокатско възнаграждение, изискуемо след постановяването на окончателния съдебен акт в полза на доверителя, накърнява добрите нрави поради неравностойност на насрещните задължения по договора. Прието е, че като резултат изплащането на това възнаграждение би довело до несправедливо обогатяване на адв.С., който има право да получи насрещна престация, но срещу своя труд /аргумент чл. 36, ал. 1 ЗА/. Изложени са съображения за това, че добри нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка дали поведението на даден правен субект съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена облага и според съда в случая е налице неравностойност на насрещните задължения по сключения между страните договор и присъждането на претендираната сума би довело до несправедливо обогатяване на ищеца.
Съдът е намерил за неоснователни доводите на ищеца, че при тълкуването на процесния договор за поръчка по реда на чл. 20 ЗЗД следва при определяне на възнаграждението да бъдат включени правните и фактически действия извършени от адв. С. в рамките на наказателния процес, тъй като те подготвяли получаването на обезщетението за неимуществени вреди.
Съдът се е позовал на задължителната практика на ВКС обективирана в решение № 153/24.07.2015 г. по гр.д. № 3014/2014 г., III г.о., в което е прието, че липсата на еквивалентност не се опровергава от това, че размера на обезщетението се определя от усърдието на довереника и договорен размер на възнаграждението – 25% от полученото обезщетение за неимуществени вреди е в противоречие с добрите нрави. Съдът е приел, че процесуалните действия по гражданското дело свързани с изготвяне на искова молба и допълнителна искова молба, заедно с формални действия за освобождаване на ответницата от заплащане на държавни такси, са чисто формални и се характеризират с изключително ниска сложност, а адв.С. не се явявал в открити съдебни заседания, т.е. участието му е било минимално и формално. Прието е също така, че в рамките на наказателното дело са присъдени и заплатени от ответницата на ищеца 3000 лв. адвокатско възнаграждение, което е още един решаващ аргумент, че представителството в наказателното производство е извън предмета на договора за поръчка и за него е дължимо и заплатено отделно възнаграждение.
Съдът е изложил съображения за това, че е налице сериозно нарушение на еквивалентността на престациите по двустранното облигационно отношение и поради наличието на уговорка в чл. 3 от договора– „за така конкретизираната поръчка доверителят ще заплати на довереника възнаграждение в размер на 33% от размера на присъденото или доброволно платено общо обезщетение, както и пълния размер на присъдените в полза на доверителя разноски по производството пред всички съдебни инстанции“ . Прието е, че тази клауза грубо нарушава моралната категория добри нрави и еквивалентност поради обстоятелството, че съгласно уговорката адв. С. веднъж ще получи 33% от присъденото обезщетение за извършване на правните и фактически действия за получаването на сумата за обезвреда и втори път ще получи всички следващи му се адвокатски възнаграждения – наречени в договора „разноски по производството“, за извършването на същите тези правни и фактически действия с цел получаване на същата сума за обезвреда, което практически представлява двойно заплащане на услугите.
Предвид всички изложени съображения съдът е приел, че уговореното възнаграждение в размер на 33% от полученото обезщетение, изискуемо след постановяването на окончателен съдебен акт или доброволно плащане в полза на ответницата ведно с всички деловодни разноски, накърнява добрите нрави – налице е явна неравностойност на насрещните задължения по договора. Прието е, че по делото няма данни и изразени становища, че договорът за поръчка би бил сключен и без клаузата за възнаграждение /чл. 26, ал. 4 ЗЗД/, поради което нищожността е налице по отношение на целия договор и предявеният иск с правно основание чл. 36 ЗА е отхвърлен като неоснователен.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК, жалбоподателят в писмено становище поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли съдът да направи задълбочен анализ на всички доказателства и доводи на страните, разполага ли въззивният съд с правомощия да разгледа и непосочени във въззивната жалба основания и служебно да установява нова фактическа обстановка, следва ли въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение да постанови обосновано съдебно решение съдържащо ясни и непротиворечиви мотиви, налице ли е неравностойност на престациите по договор по чл.36, ал.4 ЗА, когато адвоката е извършил действия по изготвяне на искова молба и допълнителна искова молба, заедно с формални действия за освобождаване на ответницата от заплащане на държавни такси, при тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл.20 ЗЗД, следва ли при нищожност на клауза от договор по чл.36, ал.4 ЗА съдът да приложи повелителна норма на закона-Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поддържа наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на ТР№6/2013г. ОСГТК ВКС по въпроса за намаляване на адв. възнаграждение при прекомерност, ППВС№7/1965г. и ТР№1/2001г. на ВКС за задължението на съда да обсъди събраните доказателства и доводите на страните, ТР№1/2013г. ОСГ ТК на ВКС за правомощията на въззивната инстанция, представя множество решения на състави на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД и за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните в мотивите си.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по въпросите: следва ли съдът да направи задълбочен анализ на всички доказателства и доводи на страните, разполага ли въззивният съд с правомощия да разгледа и непосочени във въззивната жалба основания и служебно да установява нова фактическа обстановка, следва ли въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение да постанови обосновано съдебно решение съдържащо ясни и непротиворечиви мотиви, налице ли е неравностойност на престациите по договор по чл.36, ал.4 ЗА, когато адвоката е извършил действия по изготвяне на искова молба и допълнителна искова молба, заедно с формални действия за освобождаване на ответницата от заплащане на държавни такси, тъй като на същите въззивният съд е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в цитираните от жалбоподателя тълкувателни решения и решения на състави на ВКС. На поставените правни въпроси са дадени отговорите, които се съдържат в ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и т. 3, както и в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК –29.12. 2015 гр.д. № 2293 по описа за 2015г, ІІІ г.о. на ВКС, решение от 18.07.2012 г. по гр.д. № 1186/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение от 20.05.2015 г. по гр.д. № 1692/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение от 25.09.2012 г. по гр.д. № 1626/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение от 23.06.2015 г. по гр.д. № 6459/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна съдебна практика, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл. 269 ГПК. Приема се, че съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните, като служебно, и без оплаквания и доводи на страните, въззивният съд проверява само допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, а също и спазени ли са императивните правни норми /в противен случай няма как да приложи точно закона, разрешавайки материалноправния спор – чл. 5 ГПК/. Посочва се, че ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила (при разменена доказателствена тежест, при липса на доказателства, извращаване на събраните доказателства или необсъждането им). Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпросите : при тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл.20 ЗЗД и следва ли при нищожност на клауза от договор по чл.36, ал.4 ЗА съдът да приложи повелителна норма на закона-Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на които съдът е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС, изразена и в приложени към изложението на жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и решение от 17.05.2011 г. по гр. д. № 1588/2010 г., IV г. о. на ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.11.2016г. по гр.д.№1319/2016г. на ОС Стара Загора.
Делото да се докладва на Председателя на ІV г.о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание след внасяне на държавна такса в размер на 462 лева от П. П. С., за което да му се съобщи, като му се укаже да представи копие от вносния документ в канцеларията на съда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: