О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 650
София, 17.11.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1306/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. В. К. от [населено място] срещу решение № 27 от 13.02.2017 г. по в. т. д. № 553/2016 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 551 от 12.07.2016 г. по т. д. № 784/2016 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касаторката срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 421, ал. 1 ТЗ за сумата 59 790 лв., сбор от сумите 35 790 лв. и 24 000 лв. – платежни операции, извършени на 13.01.2014 г. по договор за стандартен спестовен влог от 27.12.2013 г.
В касационната жалба са развити съображения за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Според касаторката, въз основа на недопустими свидетелски показания, съдът е приел наличието на устно нареждане и съгласие от нейна страна за процесните две платежни операции от 13.01.2014 г., което е в противоречие с чл. 16 от сключения между нея и ответната банка договор и с чл. 51, ал. 3 ЗПУПС; игнорирал е пункт 2.1.3 от „Указание 03-5009“, като е счел, че не е необходимо да се поставят регистрационни номера на саморъчно попълнените платежни нареждания, щом такива са генерирани от електронната система на банката при осчетоводяването на платежните операции; не е коментирал възражението й, че е недопустимо да се попълва обща декларация по чл. 4, ал. 7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 ЗМИП за двете оспорвани операции, преценявайки същото като заявено едва с въззивната жалба и поради това преклудирано.
Като релевантни за допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. В кои случаи е допустима устна уговорка по чл. 60, ал. 4, предл. трето ЗПУПС за изпълнение на платежно нареждане в деня, в който платецът предостави необходимите средства; 2. Отпада ли необходимостта от изискуемо по договор писмено разрешение за извършване на платежна операция при подаването на декларация по чл. 4, ал. 7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 ЗМИП; 3. Електронното регистриране на платежна операция отменя ли задължението на банката за попълване на регистрационен номер в стандартната форма на платежното нареждане; 4. Допустимо ли е за две свързани платежни операции да се попълни обща декларация по чл. 4, ал. 7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 ЗМИП“.
По отношение на така формулираните въпроси се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че същите са от значение за точното прилагане на закона, тъй като направените от съда изводи са в противоречие с цитираните правни норми.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 29.05.2017 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: На 27.12.2013 г. между страните по делото е сключен договор за стандартен спестовен влог, по силата на който на ищцата Р. К. е открита влогова сметка със салдо 0.00 лв.; В деня на сключване на договора ищцата е подписала два броя платежни нареждания, с които са наредени преводи от сметката й по сметката с титуляр [фирма], съответно за сумата 35 790 лв. с основание „връщане на заем“ и за сумата 24 000 лв. с основание „съгласно договор“; На 13.01.2014 г. по сметката на ищцата постъпва сумата 59 790 лв., като още същият ден ответната банка е извършила наредените преводи по сметката на посоченото дружество.; Ищцата признава, че е положила подписа си върху процесните платежни нареждания, което се доказва и от показанията на разпитания по делото свидетел В. В. (ръководител на банковия офис Ч.), установяващ също, че нарежданията са попълнени от други две лица, дошли в офиса с ищцата, едното от които е именно И. К., чиято сметка е заверена с исковите суми, както и че на 13.01.2014 г., преди изпълнението на платежните операции, ищцата е попълнила декларация по чл. 4, ал. 7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 ЗМИП, тъй като сумата по двата превода надвишава 30 000 лв.
С оглед на тази безспорна фактическа обстановка, решаващият състав е направил извод за законосъобразност на извършените от ответната банка действия във връзка с превода на процесните суми от сметката на ищцата.
Като неоснователно въззивният съд е преценил твърдението на ищцата за извършване на процесните платежни операции без изричното й съгласие, обосновано с липсата на уведомление до нея за регистрирането им. В тази връзка е отчетен фактът, че в деня на издаване на платежните нареждания (27.12.2013 г.) по сметката на ищцата не е имало наличност, поради което не е било възможно регистриране на операциите и затова преводите са направени по-късно (на 13.01.2014 г.) незабавно след постъпването на средства по влоговата сметка, когато именно са регистрирани и самите платежни операции и са поставени съответните регистрационни номера върху платежните нареждания. Решаващият състав е преценил извършените от банката действия в съответствие с разпоредбите на чл. 60, ал. 4 във връзка с чл. 62, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), съгласно които платецът и доставчикът на платежни услуги могат да уговорят изпълнение на платежното нареждане в деня, в който платецът разполага с необходимите средства за това. С оглед установеното от свидетеля по делото, че регистрационният номер на платежното нареждане се генерира от самата система едва след осчетоводяването му и доколкото към датата на издаването на процесните две нареждания сметката на ищцата е била с нулево салдо, съдът е счел, че не е било необходимо да бъдат поставени регистрационни номера и на саморъчно написаните платежни нареждания.
Неоснователността на довода за извършване на процесните платежни операции без съгласието на ищцата е аргументирана допълнително и с подписаната от нея в деня на преводите декларация по чл. 4, ал. 7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 от Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП), преценена като потвърждаване на даденото вече от нея със самото подписване на платежните нареждания съгласие за задължаване на сметката й с процесната сума.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.
Поставените от касаторката въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на делото по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Първият от въпросите е формулиран абстрактно, без да е отнесен към конкретен правен извод на съда, а освен това, в случая изобщо не е било спорно по делото дали е допустима „устна уговорка“ за изпълнение на платежните нареждания в деня на постъпване на средства по сметката на ищцата. Вторият поставен от касаторката въпрос е ирелевантен за делото поради обстоятелството, че не съответства на мотивите на обжалваното решение – въззивният съд не е приел, че при подаването на декларация по чл. 4, ал. 7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 ЗМИП „отпада необходимостта от изискуемо по договор писмено разрешение за извършване на платежна операция“. Напротив, въз основа на събраните по делото доказателства, решаващият състав е преценил, че още с подписването на платежните нареждания от 27.12.2013г. ищцата е дала съгласие за извършване на платежните операции, но изпълнението на същите е при условията на чл. 60, ал. 4 ЗПУПС, т. е. след постъпване на средства по сметката на наредителя. Подаването на декларация по чл. 4, ал. 7 ЗМИП в деня на изпълнение на платежните нареждания е преценено единствено като потвърждение на вече даденото съгласие, доколкото неподписването на такава декларация би означавало отказ на наредителя операциите да бъдат изпълнени преди регистрирането им от банката. Несъответстващ на мотивите на въззивния акт и на данните по делото, поради което не отговарящ на общото условия по чл. 280, ал. 1 ГПК, е и третият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивният съд е посочил изрично, че подписаните от ищцата стандартни платежни нареждания съдържат регистрационен номер, т. е. банката е изпълнила задължението си за попълване на регистрационен номер върху тях, който обаче, с оглед установените правила на работа, се генерира автоматично от електронната й система. Що се отнася до четвъртия въпрос, неговата ирелевантност произтича от обстоятелството, че по същия липсва произнасяне от въззивния съд – в мотивите на обжалвания акт изобщо не е обсъждано дали за двете платежни операции е следвало да бъдат попълнени две отделни декларации по чл. 4, ал. 7 ЗМИП и доколко това е от значение за правомерността на извършените от банката действия във връзка с процесния договор. Ето защо, този въпрос няма характер на обуславящ за изхода на правния спор.
С оглед изложените съображения за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се преценява наличието и на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника [фирма], [населено място] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 27 от 13.02.2017 г. по в. т. д. № 553/2016 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. В. К. от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: