О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 650
гр. София, 29.11. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2490/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Банка Пиреос България” АД – [населено място], срещу определение № 1791 от 08.06.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 1629/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 6446 от 30.10.2017 г. по т. д. № 2826/2015 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.248 ГПК е допълнено определение от 27.12.2016 г. и банката – частен жалбоподател е осъдена на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплати на Г. Т. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 10 000 лв.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е приел за доказано извършването на разноски от ответника, съобразявайки представения договор за правна защита и съдействие с отразено плащане в брой на адвокатско възнаграждение в размер на 10 000 лв. Излага доводи, че предвид размера на възнаграждението, плащането е могло да бъде доказано само с банкови документи, тъй като съгласно чл.3, ал.1, т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ), всички плащания на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв. Позовава се на липса на основание за присъждане на разноските – с оглед прекратяването на делото в неговата начална фаза, и на прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, предпоставяща намаляването му съобразно чл.78, ал.5 ГПК. С жалбата е въведено и оплакване за съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неизпълнение на задължението на въззивния съд да формира самостоятелни изводи и да изложи мотиви относно възражението по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Допускането на определението до касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба Г. Т. не заявява становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С определение от 27.12.2016 г. по т. д. № 2826/2015 г. на Софийски градски съд е прекратено производството по предявения при условията на чл.134 ЗЗД от „Банка Пиреос България” АД против Г. Т. иск с правно основание чл.145 ТЗ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от ответника на „Т-Груп България” ЕООД в качеството му на управител на дружеството, поради недопустимост на иска. В определението за прекратяване няма произнасяне по отговорността на страните за разноски.
Първоинстанционният съд е прекратил делото след връчване на преписи от първоначалната и от допълнителната искови молби на ответника и подаване на отговори от същия, изготвени от упълномощен адвокат. Преди постановяване на определението за прекратяване е проведено открито съдебно заседание на 29.09.2016 г., в което упълномощеният от ответника адвокат е направил възражение за нередовност на исковата молба поради липса на представено решение по чл.137, т.8 ТЗ. По повод на възражението съдът е оставил исковата молба без движение и е указал на ищеца да представи липсващото решение. В срока за изпълнение на указанията (продължен по реда на чл.63 ГПК) процесуалният представител на ответника е депозирал молба от 14.10.2016 г., с която е поискал в случай на прекратяване на делото да бъдат присъдени разноски на доверителя му, съгласно приложен списък по чл.80 ГПК и представен договор за защита и съдействие от 09.09.2016 г. В списъка е отразено, че разноските са в размер на 10 000 лв. и представляват заплатено адвокатско възнаграждение по договора от 09.09.2016 г. В договора е вписано, че към момента на сключването му уговореното адвокатско възнаграждение от 10 000 лв. е заплатено изцяло в брой.
След връчване на определението от 27.12.2016 г. ответникът е подал молба по чл.248 ГПК, с която е поискал съдът да се произнесе по претенцията му за разноски. С определение от 30.10.2017 г. Софийски градски съд е допълнил определението от 27.12.2016 г. като е осъдил „Банка Пиреос България” АД да заплати на Г. Т. разноски по чл.78, ал.4 ГПК в размер на 10 000 лв. Възражението на „Банка Пиреос България” АД, направено в отговора на молбата по чл.248 ГПК, за прекомерност на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение, е счетено за неоснователно по съображения, изложени в мотивите към определението.
Сезиран с частна жалба от „Банка Пиреос България” АД, Софийски апелативен съд е потвърдил постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на Софийски градски съд. Въззивният съд е приел, че прекратяването на делото след връчване на препис от исковата молба на ответника и ангажиране от негова страна на адвокат за защита в процеса е достатъчно основание за присъждане на разноски по чл.78, ал.4 ГПК. Направил е извод, че реалното извършване на разноските е доказано с договора за правна защита и съдействие, който удостоверява плащането в брой на уговореното адвокатско възнаграждение на стойност 10 000 лв. Д. в частната жалба, че дори да е извършено, плащането не следва да се взема предвид при произнасянето по отговорността за разноски, тъй като с него е нарушена разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1 ЗОПБ, е счетен за неоснователен. Изложени са съображения, че макар да нарушава чл.3, ал.1, т.1 ЗОПБ, плащането не може да бъде отречено, доколкото законът не съдържа изрична разпоредба в този смисъл, а може да бъде само основание за търсене на административно – наказателна отговорност от нарушителя.
С въззивната частна жалба са въведени и доводи за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, както и оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението по чл.78, ал.5 ГПК. Въззивният съд е посочил, че споделя изцяло подробните и обосновани съображения на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението, и е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на обжалваното определение.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че определението съдържа произнасяне по значими за изхода на делото въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно : „1. „Когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането на сума в или над определен размер да се осъществи по банков път, то следва ли при липса на доказателства по делото, изходящи от банка, да се приеме, че плащане е било осъществено, респ. допустимо ли е доказването на такова плащане да се прави единствено с документи, които не изхождат от банка (противоречие с Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г.); 2. Следва ли като инстанция по същество въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, наведени както пред първоинстанционния съд, така и във въззивната жалба, като се обоснове защо ги възприема или не със собствени мотиви или е допустимо да препрати към мотивите на първоинстанционния съд (противоречие с практиката в решение № 114/15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 76/12.06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС).
За основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК се поддържа, че съществува вероятност обжалваното определение да е недопустимо, тъй като е постановено въз основа на недопустима молба по чл.248 ГПК и при направено след последното съдебно заседание от 29.09.2016 г. искане за разноски, без представяне на списък за разноските в срока по чл.80 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи извод за вероятна недопустимост на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.
Съгласно чл.248, ал.1 ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или измени постановеното решение в частта му за разноските. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение на първоинстанционен съд, с което по реда на чл.248 ГПК е допълнено определение за прекратяване на делото. Определението за прекратяване подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването, който срок в случая е изтекъл на 23.01.2016 г. Молбата по чл.248 ГПК е подадена на 23.01.2018 г., от което следва, че срокът по чл.248, ал.1 ГПК е спазен и молбата не е недопустима. Що се отнася до молбата, с която е поискано присъждане на разноски, тя е депозирана преди постановяване на определението за прекратяване на делото и доводите на жалбоподателя, че правото на ответника да иска разноски е било преклудирано, са неоснователни.
В т.2 от съобразителната част на Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че представянето на списък по чл.80 ГПК е предпоставка за надлежното упражняване на правото на страната да иска изменение на решението/определението на съда в частта за разноските. В случаите, когато съдът е пропуснал да се произнесе по отговорността за разноски, липсата на представен списък по чл.80 ГПК не е процесуална пречка страната да поиска да й бъдат присъдени разноските по реда на чл.248 ГПК. Обжалваното определение е постановено в хипотеза, при която съдът е бил сезиран с искане по чл.248 ГПК за допълване на определение за прекратяване на делото, в което изобщо няма произнасяне по отговорността за разноски. Поради това допустимостта на искането не е обусловена от наличието на списък по чл.80 ГПК и неговото отсъствие не би могло да доведе до недопустимост на определението по чл.248 ГПК. Отделен е въпросът, че в конкретния случай молбата за присъждане на разноски е придружена със списък по чл.80 ГПК.
По изложените съображения обжалваното определение не следва да се допуска до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.
Неоснователно е искането на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос от изложението, свързан с доказването на разноските за адвокатско възнаграждение. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2012 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението; В договора за правна помощ следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това (банков документ), а ако е в брой, то тогава вписването на този факт в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка. За да приеме, че извършването на разноски за адвокатско възнаграждение е доказано с представения по делото договор за правна защита и съдействие, въззивният съд е изходил от съдържанието на договора, в който е вписано, че уговореното между ответника и упълномощения от него адвокат възнаграждение е заплатено изцяло в брой. Като е счел плащането на възнаграждението за доказано, съдът е постановил определението си в съответствие с цитираното тълкувателно решение. В определение № 120 от 06.03.2017 г. по ч. т. д. № 1709/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., и определение № 70 от 09.02.2016 г. по ч. т. д. № 499/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., е прието, че разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗОПБ, изискваща всички плащания на територията на страната на суми в размер на или над 10 000 лв. да се извършват по банков път, е неотносима към доказването на претенция за разноски за адвокатско възнаграждение. В мотивите към определенията са изложени съображения, че плащането в брой на адвокатско възнаграждение на стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв., представлява нарушение на чл.3, ал.1 ЗОПБ и е от значение за реализиране на административно – наказателна отговорност срещу нарушителя, но не се отразява нито на надлежността, нито на доказването на извършеното плащане. Даденото разрешение по приложението на чл.3, ал.1 ЗОПБ се възприема и от настоящия състав на ВКС, а доколкото въззивният съд се е произнесъл в аналогичен смисъл, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за доказване на разноските за адвокатско възнаграждение.
Касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да формира собствени изводи и да изложи мотиви относно възражението на частния жалбоподател по чл.78, ал.5 ГПК, направено в производството по чл.248 ГПК. Частната въззивна жалба съдържа подробни доводи за прекомерност на присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение, както и оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението по чл.78, ал.5 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по тези доводи и оплаквания се изчерпва с формалната констатация, че изводите на първоинстанционния съд са правилни, и с препращане към мотивите на първоинстанционното определение. Поради изложеното поставеният от частния жалбоподател въпрос е значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а с посочената в изложението практика на ВКС е доказана и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – разрешаване на въпроса в противоречие с практиката на ВКС.
По основателността на частната касационна жалба :
Разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК урежда процесуалната възможност по искане на насрещната страна съдът да намали претендираните от другата страна разноски за адвокатско възнаграждение, ако прецени, че възнаграждението е прекомерно спрямо фактическата и правна сложност на делото. В съобразителната част на Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2012 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – т.3, са дадени подробни разяснения относно предпоставките на чл.78, ал.5 ГПК за намаляване поради прекомерност на адвокатско възнаграждение, уговорено за защита по конкретно дело. Разясненията са в смисъл, че основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото; Когато съдът е сезиран с искане по чл.78, ал.5 ГПК, той следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно при всеки отделен случай; След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договореното възнаграждение, като не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАС ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Адвокатското възнаграждение, което ответникът Г. Т. е заплатил на процесуалния си представител – адвокат за защита в производството по т. д. № 2826/2015 г. на Софийски градски съд, е 10 000 лв. Минималният размер на възнаграждението, изчислен върху посочената в исковата молба цена на предявения иск (150 000 лв.) съобразно действащата към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие (09.09.2016 г.) редакция на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, е 4 530 лв.
От доказателствата по делото се установява, че договорът за правна защита и съдействие е сключен след насрочване на делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 29.09.2016 г. С договора е уговорено осъществяване на процесуално представителство от упълномощения от ответника адвокат до приключване на производството в съответната инстанция. Въз основа на пълномощното, предхождащо сключването на договора, упълномощеният адвокат е изготвил и подал отговори на първоначалната и на допълнителната искови молби. С отговорите са въведени множество възражения и правни доводи срещу допустимостта и основателността на предявения иск, ангажирани са доказателства и е изразено становище по доказателствените искания на ищеца. Защитата в отговорите е адекватна на фактическата сложност на спора, предпоставена от търсенето на отговорност от ответника за вреди, причинени в качеството му на управител на търговско дружество (конституирано като съищец в процеса на основание чл.134 ЗЗД) чрез поредица парични преводи, а също и на правната сложност на спора, произтичаща от естеството на спорното правоотношение и от обстоятелството, че искът е предявен от „Банка Пиреос България” АД при условията на чл.134 ЗЗД с твърдения, че банката е кредитор на увреденото търговско дружество. След депозиране на отговорите на исковите молби упълномощеният от ответника адвокат е взел участие в проведеното на 29.09.2016 г. съдебно заседание и е направил възражение за нередовност на исковата молба, като и именно по повод на това възражение е постановено определението за прекратяване на делото.
Съпоставяйки фактическата и правна сложност на делото с действителния обем и съдържание на правната защита, предоставена от адвоката на ответника до момента на прекратяване на делото, настоящият състав на ВКС преценява, че адвокатското възнаграждение от 10 000 лв. не е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. Независимо, че възнаграждението надвишава предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер и че делото е приключило с определение за прекратяване, осъществената адвокатска защита не предполага прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. Искането на частния жалбоподател за намаляване на адвокатското възнаграждение, присъдено на ответника като разноски по чл.78, ал.4 ГПК, е неоснователно и правилно не е уважено от въззивния съд.
По изложените съображения обжалваното определение по ч. гр. д. № 1629/2018 г. на Софийски апелативен съд следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1791 от 08.06.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 1629/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :