О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 651
София, 01.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4643/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. И. като пълномощник на Д. Я. П., против решение № 213 от 10.05.2014 г. по в.гр.д. № 15/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С него е потвърдено решение № 307 от 09.10.2013 г. по гр.д. № 1836/2011 г. на Районен съд- Велинград, с което е уважен предявеният от И. Б. И. отрицателен установителен иск, като е признато за установено, че ответницата Д. Я. П. не е носител на правото на строеж на втори строителен жилищен етаж над съществуващия жилищен етаж, изграден в поземления имот с площ 372 кв.м, съставляващ парцел ХІІІ – 5431 в кв. 37 по плана на В., поради погасяването му по давност като неупражнено в продължение на 5 години. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост на решението, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като предмет на делото е бил вторият жилищен етаж на сградата, а не вторият строителен жилищен етаж, който според касаторката е различен от посочения в исковата молба. На следващо място са наведени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за погасяване на правото на строеж, когато носителят на това ограничено вещно право е и негов учредител, е в противоречие с ТР № 1/ 2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. На следващо място, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.2 от цитираното тълкувателно решение и по въпроса за началния момент, от който започва да тече давностният срок по чл. 67 ЗС. Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за проверка на неговата допустимост предвид поддържаните в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК доводи за произнасяне по непредявен иск.
В писмен отговор ответникът по касация И. Б. И. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с определение от 15.12.1978 г. по гр.д. № 295/1978 г. на Велинградския районен съд е одобрена съдебна спогодба, по силата на която Б. И. Г. и Г. И. Г. са получили в общ дял парцел ХІІІ- 931 в кв. 37 по плана на [населено място], като взаимно са си учредили право на строеж както следва: Б. Г. да построи 1/2 от приземния и таванския етаж и целия първи етаж, а Г. Г.- ? от приземния и таванския етаж и целия втори етаж от жилищната сграда.
Г. Г. е починал през 1984 г. и е оставил за наследници по закон съпруга М. Г. и две дъщери К. Я. и И. М..
През 1985 г. Б. Г. дарил на сина си И. Б. ? ид. част от дворното място, с всички права, придобити по силата на съдебната спогодба от 1978 г.
През 1986 г. е било издадено разрешение за строеж на името на И. Б. и К. и Я. Я. за построяване на нова жилищна сграда.
С помощта на съдебно- техническа експертиза е установено, че през 1986 г. е бил одобрен архитектурен проект, предвиждащ построяването на монолитна триетажна жилищна сграда, която се състои от избен етаж и два жилищни етажа, със две самостоятелни стълбищни клетки за всеки етаж. Стълбищната клетка за достъп до първия жилищен етаж и до принадлежащата му част от избения етаж се намира на южната фасада на сградата, а стълбищната клетка за втория етаж и принадлежащата му част от избения етаж – на северната фасада. Изпълнени са избения и първия етаж, които съответстват на архитектурния проект. Изградена е стълбищната клетка на южната фасада, обслужваща първия жилищен етаж и принадлежащата му част от избения етаж. Върху плочата над първия жилищен етаж е изграден надзид от 0.60 м и е изпълнена дървена покривна конструкция по начин, по който се изграждат постоянни покриви и може да изпълнява тази функция. С гласни доказателства е установено, че строителството на първия етаж е започнало през 1986 г. и е завършено в рамките на около една година.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че договорът за учредяване на право на строеж е породил действие от датата на сключването му – одобряването на съдебната спогодба на 15.12.1978 г. и от този момент е започнал да тече 5- годишният срок по чл. 67, ал.1 ЗС, в който е следвало това право да бъде упражнено. Като се е позовал на ТР № 1/ 2012 г. по тълк.д. № 1/ 2011 г. на ОСГК на ВКС е посочил, че когато правото на строеж е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти, под “упражняване на правото на строеж” по смисъла на чл. 67, ал.1 ЗС се има предвид изграждането на грубия строеж на сградата или съответният етап, за който е издадено разрешението за строеж. И тъй като по делото е установено, че до 15.12.1983 г. сградата не е била изградена до степен груб строеж, е направил извод, че правото на строеж се е погасило по давност.
Неоснователно е искането на жалбоподателката за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост. Обстоятелството, че в исковата молба като обект на ограниченото вещно право на строеж е посочен “втори жилищен етаж на жилищната страда”, а в диспозитива на съдебното решение той е индивидуализиран като “втори строителен жилищен етаж”, не сочи на произнасяне по непредявен иск. По делото е установено и не е било спорно между страните, че съгласно одобрения архитектурен проект, в имота е било предвидено изграждане на триетажна жилищна сграда, състояща се от избен етаж и два жилищни етажа, че няма изменение относно етажността на сградата и предназначението на отделните етажи, както и че правото на строеж, за чието съществуване се спори между страните, е за изграждане на втория жилищен етаж. В диспозитива на решението обектът на правото на строеж е индивидуализиран както с неговото местоположение съобразно поредността на етажите, така и с оглед тяхното предназначение за жилищни нужди и съществуващото фактическо положение /“над съществуващия жилищен етаж”/, и тази индивидуализация кореспондира с посочените в исковата молба индивидуализиращи белези на този обект.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от жалбоподателката материалноправни въпроси. За да обоснове твърдяното противоречие по първия въпрос – погасява ли се поради неупражняване съгласно чл. 67 ЗС правото на строеж, когато носителят на това ограничено вещно право е и негов учредител, жалбоподателката се позовава на част от мотивите на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, които се интерпретират извън контекста на цялостното съдържание на същото. В него е посочено, че когато учредителят на правото на строеж е поел задължението за изграждане на сградата, правото на строеж не може да се погаси по давност. Смисълът е, че собственикът на земята не може да черпи права от собствената си недобросъвестност като се позове на забавянето на строежа, щом забавата е в причинна връзка с неизпълнение на поетите от него задължения. В случая, по делото няма доказателства за ищеца или за неговия праводател да е възникнало задължение за построяването на цялата сграда, за да намери приложение цитираното разрешение. Съдържанието на сключената през 1978 г. съдебна спогодба налага извод, че всеки от съсобствениците е следвало да осъществи сам строителството на самостоятелния обект в сградата, за който му е било учредено право на строеж. Данните по делото сочат, че избеният и първият жилищен етаж са били изградени през 1987 г. Това е моментът, от който фактически може да започне строителството на втория жилищен етаж, респ. от който започва да тече давностният срок по чл. 67 ЗС за упражняване на правото на строеж за този етаж, съгласно приетото в т.3 от ТР № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС. При положение, че и към настоящия момент строителството на същия не е започнало, е безпредметно допускането на решението до касационно обжалване по втория поставен от жалбоподателката правен въпрос, тъй като той няма обуславящо значение за изхода на делото.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от жалбоподателката основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 213 от 10.05.2014 г. по в.гр.д. № 15/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: