4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 651
гр. София, 07.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 4499 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Р. Б. Й. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Н. Н., против определение № 260 от 4 февруари 2013 г., постановено по ч.гр.д. № 394 по описа на апелативния съд в гр. София за 2013 г., с което е потвърдено протоколно определение от 15 ноември 2012 г., постановено по гр.д. № 4331 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. за прекратяване на производството по делото в частта по предявения ревандикационен иск срещу Ц. К. П.-П..
В жалбата се сочи, че определението е неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон, защото въззивният съд не е отговорил на нито едно от възраженията в жалбата и мотивите към нея; съдът е оставил в сила определение, с което е прекратен евентуален иск преди да е разгледан главният; не е изяснен процесът относно процеса; съдът не се е произнесъл по искането за прилагане на исканите две граждански дела; не е отговорено на главния аргумент – като е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС от ВКС, кой е признат за собственик: ответницата П. или дъщеря й Кося П.; въззивният съд не е съобразил защо ВКС е приел да отхвърли иска, а именно защото друг е собственик на имота, а не ответницата П.; като аргумент от обстоятелствената част от иска по чл. 109 ЗС е изложено твърдението, че покупко-продажбата е нищожна като симулативна по чл. 17 ЗЗД; съдът е нарушил процесуалния закон като служебно е определил волята на ищеца дали е предявен иск или възражение, и въпреки изричното твърдение, че е предявено единствено възражение за нищожност, съдът указал на частната жалбоподателка, че счита това искане за самостоятелна искова претенция по иск за симулация; въззивният съд е пренебрегнал преюдициалния иск – този по чл. 17 ЗЗД и е допуснал да се прекрати производството по евентуалния, по което не е още разгледан главният иск. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че в противоречие с практиката на ВКС, съдът е разрешил въпросите: допустимо ли е да се разгледа (прекрати) евентуален иск преди да се разгледа главният иск (сочат се решение на ВКС по отменения ГПК, решение на ВС и решение на въззивен съд без отразяване за влизането му в сила, поради което не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК); следва ли да се разглеждат всички доказателства в тяхната съвкупност или съдът може да формира убеждението си само въз основа на едно доказателство и то без да изложи съображения защо приема или не приема определени възражения (сочат се пет определения на ВКС по чл. 288 ГПК, които не представляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, три решения на ВС по отменения ГПК и решение на ВКС по чл. 290 ГПК); допустимо ли е съдът служебно преди даване ход на делото да игнорира доказателства при положение, че има две противоречиви съдебни решения все на ВКС или това е въпрос, който се разглежда при постановяването на съдебно решение, както е въпросът с давността; може ли съдът служебно да определи волята на ищеца дали да предявява иск или възражение; допустимо ли е признатият за несобственик владелец да прехвърля собственост и този въпрос по допустимостта на иска ли е или по неговата основателност, и може ли възражение по доказателствата, което не е между задължителните процесуални предпоставки, да се отхвърля като недопустимо преди хода на делото.
Ответниците Ц. К. П.-П., Г. К. Н. и Л. И. Н., тримата от [населено място], не представят отговор на частната жалба.
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че правото си на собственост частната жалбоподателка като ищца извежда от завещание, сторено в полза на майка й; с решение на ВКС от 2007 г. е отхвърлен иск на частната жалбоподателка срещу ответницата П. за собственост на същия имот, като жалбоподателката се е позовала на същото завещание при обосноваване на правото си на собственост; при наличен субективен и обективен идентитет между делата в частта по иска по чл. 108 ЗС и позоваването на едно и също придобивно основание, не може да се приеме твърдението на частната жалбоподателка, че по новото дело може да се касае за друг придобивен способ, който не й била дадена възможност да посочи.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
На първо място се поставя въпросът за възможността да се разгледа евентуален иск преди главния. В процесния случай подобен правен въпрос не е разрешаван. Първоинстанционният съд в свое разпореждане от 26 март 2012 г. е приел, че е предявен инцидентен установителен иск за привидност на договор за продажба между двете ответници. Въпрос за начина на произнасяне на съда в случай на евентуално съединяване на искове не е въвеждан в производството, а не се поставя правния въпрос за дължимото произнасяне при предявяване на инцидентен установителен иск (доколкото първата инстанция е приела, че това и по този начин на съединяване, са предявените претенции на частната жалбоподателка). Освен това представената съдебна практика (решение № 110 по гр.д. № 717/1995 г., ІV г.о. и решение № 321 по гр.д. № 1596/1967 г., ІІІ г.о.) не разглежда правния въпрос така, както той е формулиран от частната жалбоподателка, поради което ВКС не намира основание за допускане на касационното обжалване по първия въпрос.
Отговорът на втория правен въпрос е очевиден и съдебната практика по него е неизменна – всички доказателства, относими към спорния предмет, следва да се преценяват, като се разглеждат и в тяхната съвкупност. В случая обаче даденото от първостепенния съд разрешение е различно: съдът е приел, че ревандикационният спор между жалбоподателката и ответницата П. вече е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение, като жалбоподателката като ищца се е позовала в исковата си молба на същото придобивно основание. Начинът на тълкуване на мотивите на влязлото в сила съдебно решение не представлява по естеството си основание за допустимост на иска, или доказателство, което да бъде преценявано заедно с други, като се пренебрегне забраната пред съда да разглежда спор, приключен с влязло в сила решение.
Третият правен въпрос също не обосновава допускане на касационното обжалване. Пред съда не са представени две съдебния решения, с едното от които жалбоподателката да е призната спрямо ответницата П. за собственик на недвижимия имот въз основа на процесното завещание, а с другото да е прието спрямо ответницата П., че жалбоподателката не е собственик на недвижимия имот въз основа на процесното завещание. Ето защо евентуално произнасяне на касационния съд по проблема за това дали е допустимо съдът да игнорира доказателства преди даване ход на делото, не би имало отношение към действително разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора.
На четвърто място отрицателният отговор на въпроса може ли съдът служебно да определи волята на ищеца дали да предявява иск или възражение, е явен, но спорният проблем е друг – въпросът е за допустимостта на ревандикационен иск при влязло в сила решение на същото основание между същите страни по отношение на същия имот. Действията на съда по определяне на правната квалификация на претенциите и последиците от тях, ще са обект на преценка при инстанционния контрол на крайния му съдебен акт.
И последният правен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване. Не е имало спор в съдебната практика, че продажбата на имот от несобственик не е нищожна, както и че установяването на такова прехвърляне не е въпрос на допустимост на иска. Ако всъщност частната жалбоподателка по този начин има намериение да въведе в процеса твърдение за придобиване на имота по давност, то подобен въпрос изобщо не е стоял на вниманието на въззивния съд.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 260 от 4 февруари 2013 г., постановено по ч.гр.д. № 394 по описа на апелативния съд в гр. София за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: