– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 652
гр. София 12.09.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 18.05.2016 (осемнадесети май две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2006 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 29 893/02.03.2016 година, подадена от С. А. Н.-З., срещу решение № 8936/28.12.2015 година на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав, постановено по гр. д. № 8807/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение № 3016/14.04.2015 година на Софийския районен съд, ІІ гражданска колегия, 68-ми състав, постановено по гр. д. № 26 019/2013 година и е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от С. А. Н.-З. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване на уволнението й от длъжността „медицинска сестра“, извършено на основание чл. 190, ал. 1, т. 3 и т. 7 във връзка с чл. 187, т. 3, т. 5, т. 7, т. 8 и т. 10 и чл. 188, т. 3 от КТ, със заповед № 280/07.06.2013 година на Изпълнителния директор на [фирма] [населено място] за незаконно и за отмяната му като такова, за възстановяването й на заеманата преди уволнението работа и за осъждането на работодателя да й за плати сумата от 929.44 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение за периода от 08.06.2013 година до 24.06.2013 година. В подадената от „С. А. Н.-З. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. А. Н.-З. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 56 894/25.04 .2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
С. А. Н.-З. е била уведомена за обжалваното решение на 23.02.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 29 893/02.03.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е прел, че заповед № 280/07.06.2013 година на Изпълнителния директор на [фирма] [населено място] на С. А. Н.-З. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че на 18.04.2013 година е оказала здравни грижи на нехоспитализиран пациент; на 04.06.2013 година пред пациенти, външни лица и колеги е разгласила информация с негативно съдържание относно квалификацията на специалисти, работещи в клиниката по хирургия, както и информация, уронваща престижа на работодателя, свързана с финансовото състояние и трудовите възнаграждения на служителите; на 06.04.2013 година е допуснала включване на системи на пациенти, без да бъде спазен протоколът за поставяне и поддържане на периферен венозен източник, а в 10.20 часа е отсъствала от работното си място; разгласила е информация за здравословното състояние на пациентите; през периода от 18.04.2013 година до 25.04.2013 година не се е явила на годишен профилактичен преглед. Изложени са съображения за това, че в писмените обяснения на С. А. Н.-З. по чл. 193 от КТ от 06.06.2013 година е направено признание, че цитираните в писмото от 04.06.2013 година, обективиращо искане за даване на обяснения, докладите за извършените нарушения са й били връчени. Затова при проверката дали в процесната заповед е направена точна и ясна индивидуализация на дисциплинарните нарушения трябвало да се преценява не само текстовата част на заповедта, но и тези доклади, доколкото изрично се препраща от работодателя към тях. По отношение на дисциплинарното нарушение, изразяващо се че на 04.06.2013 година пред пациенти, външни лица и колеги С. А. Н.-З. е разгласила информация с негативно съдържание относно квалификацията на специалисти, работещи в клиниката по хирургия, и финансовото състояние на лечебното заведение е прието, че това нарушение на трудовата дисциплина е индивидуализирано до степен, която позволява да се прецени в какво точно се изразява нарушението. Maкар и в процесната заповед да не било посочено каква точно е разгласената информация и не са посочени конкретните негативни факти, разгласени от Н.-З., доколкото в заповедта се цитира доклад N 9143/04.06.2013 година, който тя признавала в писмените си обяснения, че й бил е връчен, въззивният съд е намерил, че изискването на чл. 195 от КТ е спазено. Това било така, защото в цитирания доклад имало изложени конкретните факти, представляващи нарушение на трудовата дисциплина. Посочено било, че Н.-З. е коментирала пред пациенти, че лекари в болницата са били некомпетентни да извършват операции, защото не разбирали от хирургия, че нивото на лечение в болницата било ниско, както и че болницата се намирала в трагично финансово състояние и предстояло да бъде затворена. От показанията на разпитания по делото свидетел П. А. Г. се установявал фактът, че Н.-З. е извършила това нарушение на трудовата дисциплина, за което й е било наложено дисциплинарно наказание. Показанията на разпитания по делото свидетел Н. К. Я. не са били в състояние да разколебаят фактическата констатация, че на 04.06.2013 година Н.-З. е разгласила пред трети лица негативни за работодателя факти. Обстоятелството, че пред този свидетел ищцата не е разгласявала такива факти, не изключвало разгласяването им пред трети лица. Освен това от показанията на този свидетел не се установявало да е присъствал на конкретния случай. В раздел ІV-ти от длъжностната характеристика на Н.-З. е било предвидено задължение да не се разпространяват сведения за финансовото състояние на работодателя. Според въззивния съд поведението на Н.-З. осъществявало състава на чл. 187, т. 8 от КТ, защото уронвало доброто име на работодателя, тъй като изнесените от нея негативни факти са станали достояние на пациенти и техни близки. Друго нарушение на Н.-З. е било това, че е разгласила лична за пациентите информация относно здравословното им състояние. В т.1 на раздел VII-ми от длъжностната характеристика е било предвидено изрично задължение се да не дава информация за състоянието на пациентите. Прието е, че в доклад N 9143/04.06.2013 година било отразено, че дисциплинарното нарушение е извършено в същия ден, т. е. на 04.06.2013 година Според въззивния съд дисциплинарното нарушение е било индивидуализирано, защото е посочено в доклада, че Н.-З. е коментирала здравословното състояние на пациенти, както и кога. В показанията на разпитания по делото свидетел П. А. Г. обаче не се съдържали факти за това дисциплинарно нарушение, поради което въззивният съд е намерил, че същото е недоказано, което се отнасяло и до останалите посочени в заповедта дисциплинарни нарушения, освен това посочено по-горе.
С оглед на посоченото съставът на Софийски градски съд е приел, че е доказано единствено дисциплинарното нарушение, изразяващо се в това, че на 04.06.2013 година перед пациенти, външни лица и колеги е разгласила информация с негативно съдържание относно квалификацията на специалисти, работещи в клиниката по хирургия, както и информация за финансовото състояние на болницата, в която работи. Налице било крайно укоримо поведение на работника, което уронва престижа на работодателя пред трети лица. Недопустимо било работник или служител от здравно заведение да изказва пред пациенти и техни близки мнение, че хирурзите от отделението не могат да оперират. Изнесените от Н.-З. негативни факти са били в състояние да създадат у пациенти и техни близки неблагоприятна представа за работодателя и до внушения, че практикуващите в болницата хирурзи не са в състояние да изпълняват качествено възложените им функции по извършване на операции.
С оглед на извършваната от работодателя дейност по опазване живота и здравето на гражданите разгласената от ищцата информация водела до подриване авторитета на болницата, както и до създаване на страхови представи у пациентите и техните близки за изхода на провежданите операции от хирурзите, работещи в лечебното заведение. Негативните оценки за професионалната компетентност на хирурзите от отделението, както и оценката за финансовото състояние на болницата, която „загива“, са били несъвместими с дължимото от работника поведение към своя работодател, каквото се изисквало по силата на чл. 126, т. 9 от КТ. Поведението на Н.-З. било крайно укоримо, то не само вредяло на доброто име на работодателя, но и злепоставяло работещите при него хирурзи в очите на пациентите и техните близки. Това поведение осъществявало състава на чл. 187, т. 8 от КТ. Затова наложеното дисциплинарно наказание отговаряло на тежестта на извършеното от Н.-З. нарушение на трудовата дисциплина, поради което изискването на чл. 189, ал. 1 от КТ било спазено. При преценката на тежестта на нарушението следвало да се отчетат характера на дейността и статута на учреждението-работодател, изискващи безупречна репутация относно професионалните качества на хирурзите, извършващи операции. С оглед на това съставът на Софийски градски съд е намерил, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ съответства на тежестта на извършеното от Н.-З. дисциплинарно нарушение. Макар и да се установявало извършването на само едно от посочените в процесната заповед дисциплинарни нарушения, високата му степен на укоримост обуславяла налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Предвид на това въззивният съд е намерила, че предявените от С. А. Н.-З. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, са неоснователни.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от КТ С. А. Н.-З. твърди, че в обжалваното решение съставът на Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, по отношение на въпросите за задължителните реквизити на заповедта за налагане на дисциплинарно нарушение, в случая описание на субективните и обективните признаци на нарушението; за възможността заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да препрати към конкретен акт на работодателя, в който е посочено нарушението, място, време и обстоятелства на извършване на нарушението; за задължението на работодателя да извърши преценка на всички обстоятелства по случая и за съответствието между тежестта на извършеното нарушение и тежестта на наложеното наказание. По отношение на първия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 201/17.03.2010 година, постановено по гр. д. № 38/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на втория въпрос се твърди противоречие с решение № 266/26.09.2011 година, постановено по гр. д. № 311/2011 година, № 122/27.05.2013 година, постановено по гр. д. № 975/2012 година и решение № 127/18.06.2013 година, постановено по гр. д. № 1099/2012 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. По отношение на третия въпрос се твърди противоречие с решение № 372/17.03.2014 година, постановено по гр. д. № 3731/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по четвъртия въпрос с решение № 120/13.04.2011 година, постановено по гр. д. № 1333/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
Така формулираните от С. А. Н.-З. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са съществени, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При постановяването на решението си въззивният съд се е съобразил с разпоредбата на чл. 195, ал.. 1 от КТ, съгласно която дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага и установената въз основа на практика, че това задължение е въведено с цел да бъде осигурено спазването на изискването на чл. 189, ал. 2 от КТ за еднократност на наказанието, както и за да може да бъде осъществена проверка за спазването на предвидените в чл. 194 от КТ срокове за налагане на наказанието, а също така и не на последно място да бъде дадена възможност на работника или служителя осигури ефективна защита на правата си. При това не е необходимо в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание да бъдат описвани конкретно всички действия на работника или служителя по извършване на нарушението, нито пък да бъдат възпроизведени всички направени от него твърдения в буквалния им смисъл. Достатъчно е в заповедта да са описани извършените от работника или служителя нарушения такива каквито са според оценката на работодателя и да е посочена датата или периода на извършването им. Същественото е работникът или служителят да узнае за фактическите и правни основания за налагане на наказанието, тъй като в този случай той ще може да защити ефективно правата си, включително и по съдебен ред. Обжалваното решение е съобразено и с установената съдебна практика, че заповедта за налагане може да бъде мотивирана и чрез препращане към друг документ, в който се съдържа описание на дисциплинарното нарушение, включително и рапорт или докладна разписка (решение № 460/17.08.2010 година, постановено по гр. д. № 465/2009 година и решение № 396/08.12.2011 година, постановено по гр. д. № 197/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.), стига този документ да е бил известен на работника или служителя като му е бил връчен най-късно със заповедта. При това въпросът за доказателствената сила на този документ е без значение за изпълнение на задължението за мотивиране на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по този начин. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпостави за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два от посочените по-горе въпроси.
При постановяване на въззивното решение съставът на Софийски градски съд се е съобразил със задължението да извърши преценка на тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение като вземе предвид всички обстоятелства по случая, така както същите са изложени от страните по делото. Съобразено е това, че тази преценка следва да се основава на всички обстоятелства имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение. Съобразено е и това, че такива обстоятелства са характерът на изпълняваната работа и на възложените трудови функции, както и дали те сочат на оказано по високо доверие от страна на работодателя, съответно доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на служебните задължения, характера на не неизпълнените задължения и тяхната значимост, с оглед на стъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя и доколко те са повлияли или могат да повлияят върху дейността му, обстоятелствата при които е осъществено нарушението и субективното отношение на работника или служителя към него. Затова не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия и четвъртия от поставените по-горе въпроси, като несъгласието на С. А. Н.-З. с направените след извършената преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ изводи на съда не е представлява такова основание.
Освен посочените по-горе въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. А. Н.-З. твърди, че с решението си съставът на Софийски градски съд е разрешил три правни въпроса, които са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Въз основа на това твърдение са формулирани въпросите за това счита ли се предположението за разгласяване на информация за тежкото финансово състояние на лечебното заведение за достатъчно основание за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ; достатъчно ли е разгласяването на негативна информация за конкретен лекар пред колеги, без да е уточнено каква е точно информацията и какви точно негативни факти са посочени, за да се счита, че е налице основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, при положение, че на дисциплинарно уволнения служител, никога преди това не са били налагани дисциплинарни наказания и истинността на твърдените обстоятелства не е опровергана по съдебен ред и основателно ли е дисциплинарно наказание „уволнение“ наложено на работник или служител, мотивирано не въз основа на акт издаден от работодателя, а въз основа на частен документ (докладна), ползващ се единствено с формална доказателствена сила по чл. 180 от ГПК. Касаторката обаче не е изложила каквито и да са твърдения, от които да бъде направен извод, че допускането на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по тези въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Наличието на такава обосновка е задължително, тъй като без нея не може да бъде направен извод за верността на твърдението на касатора, че обжалването трябва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като при това съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. Затова липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по първия от формулираните от касатора материално правни въпроси. Освен това така както са формулирани въпросите са по-скоро фактически, а не правни такива и са пряко свързани с направените с обжалваното решение изводи на въззивния съд за законосъобразност на прекратяването на трудовото правоотношение на С. А. Н.-З. и по съществото си са оплаквания за неправилност на същото, тъй като се отнасят до неприети нейни възражения срещу уволнението. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС правен въпрос, който е основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При преценката дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос или въпроси са включени в предмета на делото като заедно с това са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на съда, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Последната проверка се извършва едва след допускането на касационното обжалване на решението при разглеждането на делото в откритото съдебно заседание по чл. 290 от ГПК и при постановяване на касационното решение по чл. 293 от ГПК. Затова случаите, когато обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост представляват основания за касационно обжалване на същото по чл. 281, т. 3 от ГПК. Тези основания, както и другите основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване и затова не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не може да се обосновава с твърдения за неправилност на същото по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Въпросите свързани с основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК не са такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не покриват изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 8936/28.12.2015 година на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав, постановено по гр. д. № 8807/2015 година по подадената срещу него от С. А. Н.-З. касационна жалба с вх. № 29 893/02.03.2016 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8936/28.12.2015 година на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав, постановено по гр. д. № 8807/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.