О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 652
София, 20.11. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.1661/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място], срещу решение №607 от 16.03.2017г., постановено по в.гр.д.№5234/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., 12 с-в, с което е потвърдено решение №6888/23.08.2016г. по гр.д.№5762/2015г. на Софийски градски съд, г.о., 9 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, както и че е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Оспорва се извода на въззивния състав, че липсата на разрешение на едноличния собственик на капитала на акционерното дружество за сключването на атакувания договор за наем, води до приложение за разпоредбата на чл.229 ал.3 ЗЗД за конвертиране на наемния договор за срок от 3 години. Излагат се съображения, че изпълнителният директор на касатора дори не е имал правото да извършва сделки на обикновено управление. За твърдяната нищожност на договора по чл.26 ал.1 ЗЗД се акцентира се и върху несъобразеното с практиката на ВКС тълкуване от страна на въззивния състав на разпоредбите на чл.12 т.12 и т.14 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала (П.) като се поддържа също, че наемният договор е сключен въз основа на привидна и опорочена процедура. Претендира се отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение, с което да бъде прогласена нищожността на процесния договор.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да бъде формулиран конкретен правен въпрос, се поддържа наличието на основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат се доводи, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №58/28.04.2015г. по т.д.№946/2014г. на ВКС, ІІ т.о, в което решение според касатора се приема, че в случаите, когато представителят на държавното дружество е действал без необходимото за целта оправомощаване от компетентния дружествен орган, не се поражда обвързваща връзка между страните по даденото правоотношение .
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] – [населено място], в който се твърди, че касационната жалба е недопустима на основание чл.280 ал.2 т.1 ГПК, тъй като цената на иска е под 20 000лв. Същевременно се твърди, не са налице предпоставките по чл.280 ал.т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото от една страна изложението повтаря оплакванията в касационната жалба, а от друга страна – тъй като цитираната от касатора практика на ВКС не е относима за конкретния правен спор, свързан с приложението на чл.229 ал.3 ЗЗД спрямо наемен договор, сключен от изпълнителен директор на дружеството. Излагат се също доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е възражението на ответното дружество за недопустимост на касационната жалба на основание чл.280 ал.2 т.1 ГПК с оглед твърдението, че цената на иска под 20 000лв.. С определение от 04.02.2015г., постановено по гр.д.№52150/2014г. на СРС на основание чл.70 ал.1 във вр. с чл.69 ал.1 т.5 ГПК съдът е определил цената на иска в размер на 27 504лв.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на СГС от 23.08.2016г. по гр.д. №5762/2015г., с което е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД за признаване на нищожността поради противоречие със закона на Договор за наем №01-36/12.06.2014г. на недвижим имот, представляващ три игрища за минифутбол в източната част на спортен комплекс „Академика”.
Апелативният съд е приел за безспорно установено, че ищцовото дружество Академика 2011” ЕАД е акционерно дружество с едноличен собственик на капитала – държавата чрез Министерството на физическото възпитание и спорта, че с договор за наем №01-36/12.06.2014 г. същото е отдало на ответното дружество [фирма] за временно и възмездно ползване за срок от 10 години недвижим имот, представляващ три игрища за минифутбол в източната част на спортен комплекс „Академика“ с площ от 2400 кв.м., който имот е част от спортен комплекс „Академик“, бивша частна държавна собственост съгласно представените по делото актове за държавна собственост, включен в капитала на наемодателя въз основа на ПМС №216/29.11.1999г. Съдът е посочил, че от представените доказателства, свързани с конкурсната процедура е видно, че няма приложено разрешение на едноличния собственик на капитала за сключване на договора, че в конкурса се е явил само ответника с предложена инвестиционна програма на стойност 120 000лв.
Въззивният състав е изложил съображения за правилната квалификация на процесния договор като договор за наем, а не договор за дружество по см. на чл.357 ал.1ГПК. Обсъждайки оплакванията на въззивника, съдът е приел за неоснователно възражението в жалбата, че сключеният договор е нищожен поради противоречие с чл.229 ал.2 ЗЗД, тъй като е сключен от лице, което може да извършва действие на обикновено управление и не може да сключва договор за наем за срок над три години. Посочил е, че в чл.229, ал.3 ЗЗД е предвидена възможност да се счита, че договорът за наем е сключен за три години, с което според съда, законодателят е приел, че сключването на договор за наем над установения в закона максимален срок или от лице, което няма правомощията да сключи договор за срок над три години, не е порок на сделката, който обосновава нейната нищожност, а се отразява единствено върху един от елементите на договора, касаещ модалитета –срок, като го ограничава. Обосновал е извода (с позоваване на практика на ВКС по чл.290 ГПК), че отсъствието на надлежно взето от съответния орган решение за отдаване на недвижимия имот над посочения ограничителен срок има за последица редуциране срока на търговската сделка на 3 години по силата на разпоредбата на чл. 229 ал. 3 пр. 2 ЗЗД. Не е възприел довода във въззивната жалба, че при приемане конвертирането на срока на договора до 3 години, се променят условията на конкурса и възможността да участват и други лица в конкурса.
Според въззивния състав от доказателствата по делото не се установява хипотезата на чл.12 т.12 от П., предвиждаща, че следва да се дава разрешение за разпоредителни сделки с дълготрайни активи, за наем на недвижими имоти с балансова стойност, която надхвърля 5 на сто от общата балансова стойност на дълготрайните активи към 31.12 на предходната година. По отношение на другата хипотеза, свързана с изискването за разрешение за разпоредителни сделки с дълготрайни активи, съдът е приел, че при сключен договор за наем над 3 години от лице, което може да върши само действие по обикновено управление, приложима е разпоредбата на чл.229 ал.3 ЗЗД за намаляване на срока до 3 години (по съображенията, изложени по-горе).
Във връзка с твърдението на въззивника за нищожност на договора поради нарушения при провеждане на конкурсната процедура, съдът се е позовал на съдебна практика на ВАС, според която органите на дружеството действат не като административен орган на власт, а като орган на търговски субект. Посочил е, че при допуснати нарушения на конкурсната процедура, която разписва вътрешно-организационни правила, нямащи публичен характер, това нарушение не може да бъде противопоставено на трети лица, тъй като същата не е елемент от договора за наем, а само дейност по подготовка на сключването му. Отделно съдът е обосновал извода, че от доказателствата не се установява допуснати нарушения на конкурсната процедура като е обсъдил неоснователността на твърденията на въззивника, че в инвестиционната програма не са посочени конкретни СМР и тяхната стойност, които следва да бъдат извършени от наемателя, както и неоснователността на възражението, че различието на клаузите на сключения договор с тези на проекто-договора, е основание за нищожност на договора.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърдението в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №58/28.04.2015г. по т.д.№946/2014г. на ВКС, ІІ т.о., по своята правна същност представлява конкретизиране на касационното основания по чл.281 т.3 ГПК за неправилност на решението, но не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основания по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че в цитираното от касатора решение на ВКС, не е даден отговор на въпроса, свързан с тълкуването на чл.12 т.12 П. относно приложението на чл.229 ал.3 ЗЗД при липса на дадено разрешение на едноличния собственик на капитала за сключване на договора за наем за срок над 3 години.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество сумата 800лв. разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие и списък за разноските.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №607 от 16.03.2017г., постановено по в.гр.д.№5234/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., 12 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк], Студентско общежитие бл.3 ет.1, да заплати на [фирма]– ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк] [жилищен адрес]0, ап.118, сумата 800лв. /осемстотин лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :