О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 652
гр. София, 04.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2113 по описа на Трето гражданско отделение за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Н. срещу решение № 8679 от 21.12.2017г. по гр. дело № 4982/2017г. на Софийски градски съд, ГО, IV „Д“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 18420 от 14.11.2016г. по гр. д. № 34386/2016г. на Софийски районен съд, ГО, 47 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът [фирма] дължи на Р. Г. Н. сумата 10 000 лева, претендирана като договорена и невърната заемна сума – главница по сключен между страните договор за паричен заем от 18.03.2009г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК пред съда – 18.03.2014г. до окончателно изплащане на вземането, за което е издадена заповед по чл. 410 ГПК от 10.02.2015г. по ч. гр. дело № 14355/2014г. на Софийски районен съд, ГО, 47 състав.
Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК да бъде уважен изцяло и да му бъдат присъдени съдебно – деловодните разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба касаторът – ищец релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси от значение за изхода по конкретното дело: 1/ „Допустимо ли е въззивният съд да препрати към мотивите на първостепенното решение при условията на чл. 272 ГПК, след като във въззивната жалба се навежда оплакване за допуснато процесуално нарушение по обсъждането на доказателствата? Разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли тази инстанция от задължението да се произнесе по това оплакване? Допустимо ли е въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора да се произнесе само по повдигнатите въпроси във въззивната жалба, а по другите въпроси да препрати към мотивите на първостепенния съд?“; 2/ „Допустими ли са свидетелски показания за установяване погасяване на задължението по сключен договор – договор за заем за потребление с цена 10 000 лева или свидетелските показания следва да се ценят само доколкото установяват отделни уговорки, характеризиращи общата воля на страните по заемното правоотношение?“; 3/ „Длъжен ли е съдът след като определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право?“; 4/ „При преценката на всички приобщени доказателства и всички доводи на страните съгласно чл. 12 ГПК както и при разглеждането на делата следва ли да бъде установена обективната истина съобразно конституционния принцип на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 10 ГПК?“; 5/ „Тези ръководни принципи, използвани в съобразителната част на съдебния акт съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, не налагат ли недвусмислен извод, че при обсъждането им доказателствата следва да се съпоставят, след което да се извърши тяхната съвкупна преценка по вътрешно убеждение, като решаващият орган съблюдава правната и житейска логика и достоверност с оглед всички данни по делото?“ и 6/ „ Всестранното изясняване на спорното материално право съобразно разпоредбите на чл. 8, ал. 3, чл. 9 и чл. 10 ГПК съобразно събраните факти и изложените правни аргументи не представлява ли именно проявата на принципа за равнопоставеност на субектите в процеса и гаранция за постановяване на решение, съответно на обективната действителност?“. По първия въпрос касаторът сочи противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 12 от 16.12.2016 г. по гр. дело № 2184/2015 г. на ВКС, III г. о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. дело № 823/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на ВКС, IV г. о., а по втория въпрос – противоречие с решение № 192 от 23.01.2014 г. по т. дело № 542/2012 г. на ВКС, I т. о. и решение № 190 от 23.01.2014 г. по т. дело № 483/2012 г. на ВКС, I т. о.. По останалите въпроси навежда фактически обстоятелства относно съвсем различен правен спор от настоящия, произтичащ от договор за паричен заем, като съответно е посочена неотносима към последния практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 ,т. 1 ГПК. Същото се отнася и за въведеното основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК /очевидна неправилност/, съотнесено от касатора към спор по предявени искове от Р. Г. Н., М. Г. Н. и Н. Р. В. за преустановяване на неоснователни въздействия върху собствения им имот от ответника [фирма] и за присъждане на обезщетения за претърпени вреди от унищожаване на лешникови насаждения. Съобразно гореизложеното по трети, четвърти, пети и шести въпроси следва да се приеме, че ищецът не е посочил обстоятелства досежно допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и не е изложил обстоятелства за очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – [фирма] подава писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение поради неосъществяване на общото и допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по граждански спор по иск с правно основание чл. 422 ГПК с цена над 5 000 лв., но не са налице общото и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и основанието очевидна неправилност за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел за безспорно и установено от приетите в процеса доказателства, че на 18.03.2009г. между ищеца, в качеството му на заемодател, и ответника, в качеството му на заемател, е сключен валиден писмен договор за заем за предоставяне на сумата 10 000 лева; че заемната сума от 10 000 лв. е предадена на заемателя същия ден, което е удостоверено с разписка, обективирана в квитанция към приходен касов ордер и че въз основа на процесния писмен договор за заем ответникът се е задължил да върне предоставената в заем сума в срок до 30.04.2009г., ведно с 2,5% месечна лихва. При анализа на представените от ответника 9 броя писмени разписки – разходни касови ордери за извършените от него частични плащания по договора за заем СГС е намерил за основателно възражението му, че е погасил изцяло задължението си за връщане на заетата сума. Решаващият съд въз основа на заключението на приетата и неоспорена съдебно-графологичната експертиза е приел, че ищецът не е провел успешно оспорване на истинността на процесните разходни касови ордери, подписани от ищеца в лично качество, и съобразявайки тяхната доказателствена стойност съгласно чл. 180 ГПК е формирал извод, че с тях ищецът – заемодател е признал, че описаните в тях суми в общ размер на 10 190 лв. са му заплатени за погасяване на главното задължение по процесния договор за заем. При проверката на автентичността на разходен касов ордер от 03. 09. 2011г. за сумата 5624 лева, СГС се е позовал на събраните гласни доказателства и е намерил за установено, че тази разписка е подписана от М. Н. в качеството й на пълномощник на Р. Н. и срещу задължението да му предаде сумата за погасяване на задължения по процесния договор за заем.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Изложените от касатора доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не осъществяват нито общото, нито допълнителното релевирани основания за допускане на касационно обжалване.
По отношение на първия поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба въпрос, дори да можеше да се приеме за осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС и ВС и с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора:ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ІV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на II-ро търг. отд., решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 214 от 15. 03. 2017 г. по гр. дело № 112/2016 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. дело № 2623/2013 г. на ІV-то гр. отд.. Според последната въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т. е. чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В изпълнение на тези задължения СГС е обсъдил всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. За да приеме за установени конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд е обсъдил и анализирал относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, излагайки подробни собствени мотиви по съществото на спора. Поради гореизложеното, по отношение на първия въпрос не е осъществен соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт.
Вторият въпрос в изложението към касационната жалба не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Релевираните доводи на касатора представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по предварителна селекция на касационни жалби по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти – явна необоснованост, каквито хипотези не са осъществени.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът – ищец следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 780 лв., съставляваща адвокатски хонорар, платен съгласно договор за правна защита и съдействие от 04. 05. 2018г., за осъществено процесуално представителство пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8679 от 21.12.2017г. по гр. дело № 4982/2017г. на Софийски градски съд, ГО, IV „Д“ въззивен състав.
ОСЪЖДА Р. Г. Н., ЕГН: [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК], сумата 780 лв. /седемстотин и осемдесет лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.