О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 653
гр. София, 19.11.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1359/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Дима И. Г. от [населено място] и „Д. С. Джеф Кетеринг” ЕООД със седалище в [населено място] срещу решение № 264 от 08.12.2017 г., постановено по т. д. № 311/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т.. С посоченото решение е потвърдено решение № 109 от 27.06.2017 г. по т. д. № 139/2016 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е отхвърлен предявеният от Дима И. Г. и „Д. С. Джеф Кетеринг” ЕООД против С. К. М. и „Габстер” ЕООД иск за обявяване нищожност на основание чл.26, ал.2, пр. последно ЗЗД – поради привидност, на договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен на 25.07.2016 г. във формата на нотариален акт № 145, т.4, рег. № 3148, дело № 429/2016 г. на нотариус Х. К. с район на действие Районен съд [населено място], и са присъдени разноски на ответниците С. М. и „Габстер Е..
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторите поддържат, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като не е обсъдил искането им за обявяване на договора за нищожен поради противоречие с добрите нрави, не се е произнесъл мотивирано по исканията им във въззивната жалба за събиране на доказателства при предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и не е обсъдил част от събраните доказателства относно цената по договора, липсата на плащане и препятстването от страна на действителния собственик „на основание чл.161 във връзка с чл.190 от ГПК”. Позовават се на нарушения на материалния закон и на необоснованост на изводите в решението, че договорът за покупко – продажба не е привиден, тъй като при сключването му договарящите страни са желали настъпването на целените с него правно последици.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са подадени отговори на жалбата от ответниците по касация С. К. М. от [населено място] и „Габстер” ЕООД – [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Плевен, с което е отхвърлен предявеният от Дима Г. и „Д. С. Джеф Кетеринг” ЕООД против С. М. и „Габстер” ЕООД иск за установяване нищожност поради привидност на договор от 25.07.2016 г., с който С. М. е прехвърлил на „Габстер” ЕООД собствен недвижим имот в [населено място] (производствен терен и сгради, трайно използвани за птицеферма), закупен от „Петокладенци” ООД с договор от 21.06.2016 г., Апелативен съд – Велико Т. е приел, че в качеството им на кредитори на продавача по договора от 21.06.2016 г. „Петокладенци” ООД ищците имат правен интерес да установят по съдебен ред сключената между двамата ответници последваща разпоредителна сделка с имота, но не са доказали твърденията си, че сделката има привиден характер, водещ до нейната нищожност на основание чл.26, ал.2, пр. последно ЗЗД.
Въззивният съд е изходил от разбирането, че привидните сделки предполагат начална липса на воля у договарящите страни да бъдат обвързани с правата и задълженията, присъщи на сключваната от тях сделка. Съобразявайки изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, съдът е преценил, че в конкретния случай ищците се позовават на абсолютна симулация като поддържат, че договорът за покупко – продажба е сключен с единствената цел да осуети удовлетворяването на вземанията им към „Петокладенци” ООД, без да желаят обвързване с правните последици на продажбата.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото въззивният съд е приел, че от същите не може да се направи несъмнен извод за симулативност (привидност) на договора за продажба. Изложил е съображения, че доколкото ищците са трети за договорното правоотношение лица, те не попадат под ограничението на чл.164 ГПК и могат да доказват симулацията с всички допустими от закона доказателства и доказателствени средства, в т. ч. и косвени, но в конкретния случай доказване на абсолютна симулация не е проведено. Въззивният съд не е възприел тезата на ищците, че за наличието на симулация сочат липсата на плащане на уговорената в договора продажна цена и многократно по-ниския размер на цената спрямо пазарната оценка на имота. Относно плащането на цената съдът е акцентирал върху уговорката в договора цената да бъде платена от купувача в срок от две години и върху отсъствието на доказателства, че купувачът не е имал намерение да я изпълни. Взел е предвид и безспорния по делото факт, че изпълнението на задължението за плащане на продажната цена е обезпечено със законна ипотека в полза на продавача С. М., вписана в деня на сключване на договора. За ирелевантно съдът е счел несъответствието между уговорената продажна цена – 170 000 лв., и установената от съдебнотехническата експертиза реална пазарна стойност на имота към момента на извършване на продажбата – 535 312 лв. Изразил е становище, че след като по делото не са събрани категорични доказателства за нежелание на страните договорът да породи правни последици и за прехвърляне на имота с единствената цел да бъдат увредени ищците, несъответствието между пазарната стойност на имота и неговата продажна цена, надвишаваща данъчната оценка, не може да бъде аргумент за основателност на иска по чл.26, ал.2, пр. последно ЗЗД.
При обсъждането на доказателствата въззивният съд е съобразил и наличието на ангажирани от ищците гласни доказателствени средства, но е намерил същите за неотносими към релевантните за спора факти. Посочил е, че показанията на разпитаните свидетели не се базират на преки възприятия за водените от страните преговори по повод на продажбата и не касаят период от време, близък до момента на сключване на договора.
С подадената до Апелативен съд – Велико Т. въззивна жалба ищците са поискали във въззивното производство да бъдат събрани нови доказателства, които според твърденията им не са били приобщени към делото поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания в разпоредително заседание по чл.267 ГПК с определение от 06.10.2017 г. В мотивите към определението съдът е обсъдил всяко едно от доказателствените искания в жалбата и след като е преценил, че те не попадат в нито една от хипотезите на чл.266 ГПК, ги е оставил без уважение като неоснователни.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. При подаване на въззивна жалба въззивният съд задължен ли е да извърши преценка за допустимостта на иска, който не е допуснат за разглеждане от първоинстанционния съд въз основа на конкретните твърдения на ищеца и в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК да се произнесе по всички доводи и доказателствени искания във въззивната жалба; 2. Преценката на въззивния съд относно допустимите във въззивното производство доказателства и доказателствени искания трябва ли да бъде мотивирана; 3. При наличието на достатъчно косвени доказателства за симулативност на покупко – продажба на недвижим имот и недопускането на събирането на нови пред въззивната инстанция въззивният съд задължен ли е да изследва основанията за нищожност по чл.26 от ЗЗД”. За първите два въпроса се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС съответно в решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ІІІ г. о. и в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За третия въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, аргументирано с „важността на установяването на нищожност на сделките от търговския оборот, особено в областта на покупко – продажбата на недвижими имоти”, а едновременно с това се поддържат и доводи за противоречие на констатациите на въззивния съд, че уговорката в договора за бъдещо плащане на цената не е равностойно на липса на плащане като косвено доказателство за симулативност на договора, с практиката в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, І г. о., решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. на ВКС, І г. о., и Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Първият въпрос е поставен във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил в мотивите към обжалваното решение въведените с въззивната жалба на касаторите оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в отказ да бъде разгледан иск за нищожност на договора за продажба поради противоречие с добрите нрави (чл.26, ал.1 ЗЗД), и не се е произнесъл по допустимостта на този иск, както и по исканията в жалбата за събиране на доказателства в негова подкрепа. Въпросът не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване на въззивното решение по повод на него не може да се допусне по следните съображения :
Предметът на правния спор се очертава от ищеца с исковата молба, разглеждана като единство от основание и петитум, и неговата промяна е допустима при спазване на уредените в чл.210 и сл. ГПК процесуални правила. С исковата молба, във връзка с която е образувано т. д. № 139/2016 г. на Окръжен съд – Плевен, касаторите – ищци са предявили иск за установяване нищожност на договора за продажба от 25.07.2016 г., основан единствено на твърдения, че договорът е привиден – чл.26, ал.2, пр. последно ЗЗД. От данните по делото е видно, че касаторите са се позовали на нищожност на договора за продажба поради противоречие с добрите нрави в допълнителната искова молба, без да сезират съда с искане за изменение на първоначално предявения иск. Първоинстанционният съд е преценил, че извършеното в допълнителната искова молба позоваване на нищожност на договора представлява недопустимо предявяване на нов иск в хода на делото и е уведомил страните за тази своя преценка в първото съдебно заседание. С решението по съществото на спора съдът се е произнесъл само по иска с правно основание чл.26, ал.2, пр. последно ЗЗД, който е предявен с исковата молба, не и по иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, с какъвто е счел, че не е сезиран надлежно. В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е извършил проверка на правилността на решението, с което е отхвърлен искът по чл.26, ал.2, пр. последно ЗЗД, което е било предмет на въззивно обжалване. При липса на произнасяне от първата инстанция по иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД въззивният съд не е имал задължение да обсъжда заявените с въззивната жалба искания и доводи на обжалващите страни, относими към неразгледания иск.
След като искът по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД не е бил предмет на разглеждане от първата инстанция, непроизнасянето на въззивния съд относно неговата допустимост не противоречи на практиката в решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., касаеща правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК. Поради това по отношение на първия въпрос не е налице и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка за достъп до касационен контрол.
Вторият въпрос от изложението също не е от значение за изхода на делото и не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С определение, постановено в разпоредително заседание по чл.267 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по всички доказателствени искания, направени с подадената от настоящите касатори въззивна жалба. В съобразителната част на определението съдът е изложил мотиви защо намира исканията за събиране на нови доказателства във въззивното производство за неоснователни, а именно – поради отсъствие на хипотезите, предвидени в чл.266 ГПК. Правилността на преценката, че по отношение на доказателствените искания в жалбата не е налице нито една от хипотезите на чл.266 ГПК, не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби (т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това доводите в изложението, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като немотивирано не е допуснал поисканите с въззивната жалба доказателства, не обосновават основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на третия въпрос от изложението. В първата си част въпросът е зададен некоректно, тъй като въззивният съд изрично е посочил в мотивите към обжалваното решение, че събраните по делото косвени доказателства не са достатъчни, за да се направи категоричен извод за привиден характер (в хипотезата на абсолютна симулация) на договора за покупко – продажба. Във втората си част въпросът е абсолютно неясен и нелогичен, доколкото при постановяване на решението съдът е изследвал въведеното с исковата молба основание за нищожност на договора на базата на всички събрани в първоинстанционното производство доказателства. Несъответствието на въпроса с изискването на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и не налага обсъждане на допълнителните предпоставки по т.3 и т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, на които са се позовали касаторите. За изчерпателност следва да се отбележи, че цитираната в изложението практика на ВКС е неотносима и не дава отговор на поставения под № 3 въпрос, а съображенията на касаторите по повод основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не обосновават извод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили като основание за допускане на касационно обжалване и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който е видим за касационната инстанция от данните по делото и може да бъде констатиран от нея въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, не съставлява самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, а може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторите са аргументирали очевидната неправилност на въззивното решение с релевираните в касационната жалба процесуални нарушения от страна на въззивния съд, изразяващи се в липса на произнасяне по допустимостта на иска с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД (който не е разглеждан от първоинстанционния съд) и в немотивиран отказ да бъдат събрани ангажирани с въззивната жалба доказателства. Посочените процесуални нарушения могат да опорочат правилността на въззивното решение в случай, че са съществени – чл.281, т.3 ГПК, но не насочват към очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и поради това не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК.
Разноски не са претендирани от ответниците по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264 от 08.12.2017 г., постановено по т. д. № 311/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :