О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 654
София, 19.11.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 30.10. 2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1643 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. К. Х. от [населено място], чрез адв. С. Х. и З. З., против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 54 от 20.03.2018 г., по в.гр.д.№ 748/2018 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 910 от 07.07.2017 г., по гр.д.№ 71/2014 г. са отхвърлени изцяло, като неоснователни, предявените от настоящия касатор, в качеството му на ищец, срещу ЗК”ЛЕВ ИНС” АД, преки искове по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ за сумата 200 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в изключително силни и продължителни болки и страдания от смъртта на съпругата му – б.ж. но [населено място] В. Х., настъпила от пътно-транспортно произшествие в [населено място] на 10.09.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното несъгласие на касатора е с извода на въззивния съд, че сключеното между него и ответното застрахователно дружество споразумение № 447/2017 г., по силата на което застрахователят се е задължил да му изплати парично обезщетение в размер 65 000 лв. за репариране на всички понесени от смъртта на съпругата му –б.ж. на [населено място] Х., неимуществени вреди, е новонастъпило обстоятелство, с което въззивният съд е длъжен да съобрази и което при безспорно извършеното плащане изключва правото на пострадалия на допълнително обезщетение над вече получените от него суми. Твърдението е, че в нарушение на съществените съдопроизводствени правила въззивната инстанция не е обсъдила явно неизгодните за пострадалия условия на постигнатото споразумение, което е довело и до нарушение на материалния закон – чл.33, ал.1 ЗЗД.
Позовавайки се отново на въведените с касационната жалба оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1 , т.1 и ал.2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуално право, които доуточнени от настоящата инстанция, съобразно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са : 1. „Може ли сключено при явни неизгодни условия извънсъдебно споразумение между пострадалото от ПТП лице и застрахователя на гражданската отговорност на делинквента и направено във въззивната инстанция искане за обявяването му за нищожно или унищожаемо, въззивният съд без да се произнесе по неговата действителност да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли изцяло предявените преки искове ?”; „ и 2.”Длъжен ли е първоинстанционният съд да прекрати делото, като изследва предварително в тяхната хронологична последователност конкретно посочени от касатора факти, касаещи момента на подписване на процесното споразумение, момента на внасяне на молбата му за отказ от предявените искове, оттегляне на същата,представяне на документа във въззивната инстанция и разглеждането му от въззивния съд?”
Ответникът по касационната жалба не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съден акт и е процесуално допустима.
За до постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че представеното във въззивното производство извънсъдебно споразумение № 447 /2017 г., по силата на което на 04.09.2017 г. е постигано съгласие ответникът „ЛЕВ ИНС”АД, като застраховател на гражданската отговорност на делинквента С. Ц., да заплати на ищеца А. К. Х. сумата 65 000 лв., обезщетение за всички неимуществени вреди, причинени му в резултат на смъртта на съпругата му – б.ж. на [населено място] Х., настъпила от пътно-транспортно произшествие на 10.09.2012 г. в [населено място], притежава правната характеристика на новонастъпило обстоятелство, възникнало след предявяване на въззивната жалба, което въззивният съд е длъжен да съобрази и обсъди наред с останалия доказателствен материал, съгласно процесуалното правило на чл.273 ГПК, във вр. с чл.235, ал.3 ГПК. Обстоятелството, че в процесното споразумение е обективирана изричната воля на главните страни по делото, според която след изплащане на обезщетението за обезвреда от 65 000 лв. същите нямат повече претенции една към друга във вр. с висящото пред ПОС гражданско дело, като няма да предявяват и за в бъдеще такива претенции, произтичащи от настъпилото застрахователно събитие на 10.09.2012 г. в [населено място], съобразно съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е достатъчно за да обоснове правен извод, че пострадалият ищец, след получаване на посочената сума, няма право да търси репариране на същите тези вреди и по съдебен ред нито от застрахователя чрез прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./, нито чрез деликтния иск по чл.45 ЗЗД.
Посочено е, че в случая увреденият ищец, като страна по процесната спогодба, е обвързано от даденото от него извънсъдебно съгласие да бъде обезщетен напълно с доброволно изплащане на уговорената между него и застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, сума. Поради това и с получаване на същата, който факт е безспорен между страните, са изпълнени специалната функция и предназначение на предоставеното на пострадалото лице пряко право на иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./, респ. чл.432, ал.1 КЗ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите на водача на увреждащото моторно превозно средство и то е погасено.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните за съдилищата в страната разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който специфичен за конкретното дело и включващ се в предмета на възникналия правен спор е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и чрез тях крайния изход на делото. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на събраните по делото доказателства и приетата за установена фактическа обстановка.
В случая нито един от поставените от касатора въпроси не отговаря на посочените в задължителната практика на ВКС критерии.
Видно от съдържанието на решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение въззивният съд не се е произнасял въобще по въпросите, поставени от касатора, поради което те не могат да се счетат за обуславящи. Отделно е, че вторият от тях не притежава и характеристиката на правен въпрос. Поради липса на общата главна предпоставка за достъп до касация, не следва да се преценява дали е налице поддържаната допълнителна предпоставка – селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Единствено за пълнота на изложеното следва в тази вр. да се посочи, че според последователната практиката на ВКС, разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя.
В случая такова несъответствие дори формално отсъства.
При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд се е произнесъл по всички въпроси, които са от значение за решаване на възникналия между страните правен спор. Процесното извънсъдебно споразумение, като нововъзникнало обстоятелство по см. на чл.266 ГПК, е обсъдено съобразно постоянната практика на ВКС – заедно с всички останали събрани по делото доказателства, вкл. дадените от самия ищец обяснения по реда на чл.176 ГПК за извършено доброволно договаряне със застрахователя на визираната сума от 65 000 лв. и подписване на споразумение, в което тя е обективирана, както и извършено от ответното застрахователно дружество доброволно плащане на уговорената за обезщетяване неимуществените вреди на пострадалия, сума.
Що се касае до действителността на същото, то видно от протоколите на проведените по делото съдебни заседания във въззивната инстанция, тя не е била оспорена по надлежния ред, доколкото е заявена като вероятност едва в защитната пледоария на пълномощника на ищеца – въззиваем, поради което и въззивният съд въобще не е бил длъжен да я обсъжда.
Отделен остава въпросът, че според трайно непротиворечивата и задължителна практика на ВКС, на липсата на надлежна представителна власт, като основание за недействителност на сключен договор, респ. спогодба, може да се позове единствено мнимо представляваният, но не и насрещната страна.
Неоснователно е и позоваването на „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/ редакция в ДВ бр.86/2017 г./. Като предпоставка за допускане на касационно обжалване „очевидната неправилност” би била налице единствено ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност „очевидната неправилност” по см. на чл.280, ал.2 ГПК е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен въззивен съдебен акт.В този см.очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма /extra legem“/. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17г./, дори когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено отново от предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1 -т.3 ГПК, подлежащи на доказване от касатора.
Гореизложеното позволява да бъде обобщено, че обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, а е и в пълно съответствие със задължителните постановки в ТР № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са в смисъл, че при сключено извънсъдебно споразумение между застрахователя и пострадалия/увредения от ПТП, последният няма право да получи обезщетение по съдебен ред нито чрез пряк иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на водача на увреждащото моторно превозно средство, нито чрез деликтен иск по чл.45 ЗЗД спрямо делинквента, над доброволно изплатеното обезщетение по задължителната застраховка по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите, въз основа на постигнато помежду им споразумение, в което увреденият е заявил изрично, че е напълно обезщетен за съответната вреда.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС,ТК не се произнася по отговорността за тях.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд №54 от 20.03.2018 г., по в.гр.д.№ 748/18 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: