О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 654
С., 24.10.2011 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесети октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Р. К.
М. К.
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията К. т.д. № 378 по описа за 2011 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. К. С. чрез адвокат В. Волева срещу решение № 928/30.11.2010 г. на Софийски апелативен съд /САС/ по гр.д. № 423/2010 г., с което е отменено уважително решение на Врачански окръжен съд /В./ по предявени искове на настоящия касатор срещу [фирма] по чл.240 ЗЗД и по чл.86 ЗЗД, и е постановено друго решение, отхвърлящо тези искове.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата – [фирма] оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред В. са предявени обективно съединени искове по чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД от Л. К. С. срещу [фирма] съответно за 104449.44 лв. главница – дадена в заем сума и невърната от ответника и 32445.56 лв. лихва за забава върху главницата за минало време по посочен в исковата молба период. Исковете са уважени от В. съответно за 104448.72 лв. със законна лихва от предявяване на иска до окончателното плащане и 32445.56 лв. – лихва за минало време. В уважената част решението на В. е обжалвано, като САС е отменил същото и е постановил друго решение, отхвърлящо исковете за отменената част – 104448.72 лв. – главница и 32445.56 лв. – лихва за минало време. САС е приел, че между страните е сключен договор от 01.02.2002 г., по силата на който страните са се споразумели ищецът да предоставя на ответното дружество парични суми при поискване, а заемателят се задължава да ги връща в същия размер при условията на този договор. Този договор е квалифициран от САС като такъв, представляващ обещание за заем, който договор не е недействителен и се урежда в българското облигационно право – чл.241 ЗЗД. САС е приел още, че ищецът е предоставил заеми на ответника, установени с четири броя платежни нареждания, разходен касов ордер, както и други документи, удостоверяващи погасяване на задължения на ответното дружество към трети лица, извършено от заемодателя. Тези изводи са направени след подробно обсъждане на посочените писмени доказателства, както и заключения на ССЕ. САС е приел още, че за ответника е възникнало задължение за връщане на реално получени от ищеца суми, дадени в заем, но исковете са неоснователни с оглед основателността на направеното възражение за изтекла погасителна давност на вземането. Всички плащания на дадени суми от ищеца на ответника, установени по делото, са извършени през 2002 година, а исковата молба е подадена в съда на 05.09.2008 г. Тъй като в договора не е уговорено от кой момент ще се дължи връщането на сумите и с оглед чл.240 ал.4 ЗЗД, тези суми стават изискуеми един месец след поканата, но в който и момент да е получена поканата, съгласно чл.114 ал.2 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В случая последното задължение по договора за заем е възникнало през м. август 2002 г . и до м. септември 2008 г., когато е предявена исковата молба, погасителният давностен срок е изтекъл. Прието е, че няма прекъсване на давността, с оглед изпратено и получено писмо, изходящо от председател на временна комисия към общински съвет В., което в никакъв случай не обвързва ответното дружество, тъй като дружеството е самостоятелен правен субект, управлявано и представлявано от други органи и лица. В този смисъл признанието на общински съветник или дори кмет на общината не обвързва ответното дружество /има данни, че ответното дружество е създадено по реда на правилата за създаване, преобразуване и прекратяване на търговски дружества с общинско имущество/.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът не формулира въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК в какъвто смисъл са разясненията в т1. от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС, а излага доводи за неправилност на обжалваното решение, свързани с приложената нормативна уредба относно изискуемостта на вземането на ищеца по процесния договор, погасяването на вземането по договора между страните и условията за прекъсване на давността за тези вземания. Доводите смесват изискуемост на вземане, възникване на вземане, давност за същото и прекъсването й. Доколкото касаторът не е изложил ясна и точна формулировка на правния въпрос, който е от значение за изхода на делото, а ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба / т1. от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/, настоящият състав на ВКС намира, че липсва конкретен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Доводите на касатора във връзка с възникване на вземанията, начален срок на давността, както и прекъсване на същата могат да се обсъждат като оплаквания по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, не и в производство по чл.288 ГПК, доколкото законодателят разграничава основанията по чл.280 и чл.281 ГПК и последователността за произнасяне по тях. Независимо от това, следва да се посочи, че липсва и допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Касаторът не представя задължителна съдебна практика, така както е посочено в т2. от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС. Представените решения на арбитражен съд, определения по чл.288 ГПК или решения на въззивни съдилища без доказателства, че са влезли в сила, не представляват основание за наличие на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК – т.2 и т.3 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС. Доколкото има представени влезли в сила решения на тричленни състави на ВС или ВКС по ГПК /отм./, в тях няма правни доводи относно изискуемост на вземания, погасяване на вземания и прекъсване на давност, различни от направените в обжалваното решение. Касатърът не излага съображения за наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, както изисква т4. от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС, а свързва същата разпоредба единствено с преодоляване на различия в съдебната практика по посочените от него въпроси /изведени от доводите му за неправилност/, каквото различие не се установява и не е основание за приложение на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените и поискани разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв. адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 928/30.11.2010 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. № 423/2010 г.
ОСЪЖДА Л. К. С. – с.а. чрез адвокат В. Волева – [населено място], [улица], да заплати на [фирма] – [населено място] пл. Х. Б.”, Дворец на културата, направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 500 лв. /петстотин лева/ на основание чл.78 ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.