5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1081/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 654
гр.София, 08.10.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на първи октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1081/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Б. К. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Р.Б. от Адвокатско дружество „Б. и А.” със седалище [населено място] срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд № 528/25.09.2012 год., постановено по в.гр.дело № 23/2012 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Русенския районен съд № 1793/18.10.2011 год. по гр.дело № 2732/2010 год., с което на основание чл.59 ЗЗД са уважени частично предявените от [фирма], [населено място] претенции на обща стойност 20 529,80 лева и е осъден ответника-касатор да заплати посочената сума, конкретизирана по отделни пера в диспозитива на първоинстанционното решение, като е отхвърлен иска за разликата до предявения размер от 25 000 лева /като част от дължимите 397 330,36 лева/.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Твърди се още, че тълкувайки неправилно фактите по делото въззивният съд е уважил предявения иск, квалифицирайки го по чл.59 ЗЗД, какъвто иск ищецът няма право да води предвид субсидиарния му характер и наличието на договорни отношения във връзка с извършеното строителство в процесния имот. В тази връзка не е обсъдена представената по делото декларация от лицето М.,от съдържанието на която е видно, че извършеното строителство е по негово искане и съгласие.
В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Излага доводи, че е налице противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, отразена в т.9 на ППВС № 1/1979 год. по поставения правен въпрос относно субсидирания характер на иска за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, който е допустим само ако ищецът не разполага с друг иск, с който да се защити. Поддържа още, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд постановявайки решението си да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат В.С. от АК-Р. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част. К. предявеният частичен иск по чл.59 ЗЗД, след извършен цялостен анализ на фактическия и доказателствен материал по делото, съдът е приел за безспорно установено, че ищецът е извършил през процесния период подробно описаните в исковата молба строително-монтажни работи в процесния недвижим имот без да е налице облигационна връзка с ответника Б. К., който към 01.11.2008 год. когато е завършен грубият строеж на сградата е бил едноличен собственик на имота. Прието е също, че изпълненото строителство е в съответствие с представените по делото инвестиционни проекти издадени на името на ответника, който е посещавал имота си и е бил в известност за извършваните от ищеца дейности. В тази връзка на лист 32 от първоинстанционното дело в о.з. на 22.11.2010 год. процесуалният представител на ответника адвокат Б. е заявила, че не оспорва извършените СМР, а само количеството и цената им. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че доколкото СМР са извършени със знанието и без противопоставянето на ответника, в полза на ищеца следва да се присъди стойността на действително направените от него разходи за извършеното строителство /представляваща по-малката сума спрямо обогатяването, изразяващо се в увеличената стойност на имота/, с които ищцовото дружество се е обеднило за сметка на собственика на имота. Конкретният размер на тези разходи е установен от заключението на назначената по делото техническа експертиза, което не е оспорено. Изложени са доводи, че предвид липсата на облигационна връзка между страните, отношенията им следва да бъдат уредени по правилата на неоснователното обогатяване. Счетено е за неоснователно възражението на ответника, че пасивно легитимиран по предявения иск е лицето М. М., на когото на 02.06.2009 год. той е продал ? ид.части от процесния имот, тъй като подобренията са извършени през 2008 год. преди прехвърлянето му и задължението за обезщетяване е възникнало само по отношение на едноличния към него момент собственик Б. К..
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на поставения от касатора правен въпрос във връзка с правната квалификация на предявения иск и приложението на чл.59 ЗЗД. В постоянната си практика ВКС приема, че съдът сам определя правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически обстоятелства и петитум. В случая, с оглед данните по делото, правилно въззивният съд е квалифицирал иска по чл.59 ЗЗД, тъй като видно от фактическите основания, от които ищецът черпи правата си, предмет на иска е претенция за заплащане стойността на разходите за извършените СМР в недвижим имот-собственост на ответника, с които той се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца направил тези разходи за изграждане на обекта, включително цената на вложените материали, труд, механизация и др. Неоснователно е поддържаното от касатора становище за недопустимост на предявения иск с оглед субсидиарния му характер и в тази връзка – противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, изразена в т.9 на ППВС № 1/1979 год. Действително, според цитираното ППВС, правото да се предяви субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД възниква само, когато обеднелият няма друг иск, с който да се защити. В случая, с оглед данните по делото и липсата на облигационни отношения между страните, ищецът не разполага с друг иск за защита на правата си спрямо неоснователно обогатилия се ответник. Съгласно т.11 от Постановлението, възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание спрямо друго лице не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се полученото от него до размера на обедняването. Ето защо, ирелевантен за изхода на спора се явява въпросът получил ли е ищеца частично плащане от трето лице в размер на сумата 120 000 лева, още повече, че видно от представената по делото нотариална покана от 20.11.2008 год., посочената сума е приспадната от общия размер на разходите / 477 047 лева/, от които ищецът претендира 357 047 лева.
Изложеният от жалбоподателя процесуален въпрос относно задължението на съда да обсъди възраженията на страните и всички събрани по делото доказателства е релевантен, но по отношение на него не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика на ВКС, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводите на страните. В случая въззивният съд е постановил решението си след обсъждане и цялостен анализ на доказателствения материал по делото, както и доводите и възраженията на страните и въз основа на тях е изгради фактическите си констатации и правни изводи. Тези действия са в съответствие със закона и посочената съдебна практика. Право на съда е да кредитира или не дадено доказателство. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност и твърденията за погрешни крайни изводи представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Тези изводи не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК, тъй като те са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд № 528/25.09.2012 год., постановено по в.гр.дело № 23/2012 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ