О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 655
[населено място], 14.07.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д.№ 2961/2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение №784/20.04.2015г., постановено по т.д.№496/2015г. на Софийския апелативен съд, т.о., единадесети състав, с което след отмяна на решение №1652/23.10.2014г., по т.д. № 7009/2013г. на СГС, т.о., V-05 състав, с което дружеството [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] / сега [фирма]/ сумата 30 000 лв., представлява цена на извършени извъндоговорно строително – монтажни работи на обект „Производствена база“ [населено място], ведно със законната лихва считано от 17.03.2003 г. до окончателното й изплащане, частичен иск от общо претендирани 82 226.84 лв., както и разноските по делото, вместо което обективно съединените искове са отхвърлени като неоснователни.
В касационната жалба [фирма] поддържа оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1, и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] заявява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поддържа, че сключеният между страните договор за изработка е с ясни клаузи, точно е определен начина на приемане на извършените от изпълнителя СМР и начина на плащане на допълнително възникналите работи, поради което е неоснователно позоваването на касатора на разпоредбата на чл.20 ЗЗД. В Наредба №7 изрично е посочен начина на съставянето на актове за извършено строителство. Твърди, че е заплатил на ищеца всички издадени от него фактури, поради което претендираната сума по иска се явява недължима.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
При постановяване на решението си САС е съобразил дадените в решение №835/06.11.2006г., по т.д.№367/06г., ВКС ТК ІІ отд. указания за правната квалификация на предявения от ищеца иск по чл.79 ал.1, връзка чл.266 ал.1 ЗЗД, като задължителни за съда. Прието е за установено, че между страните има сключен договор за строителство от 10.05.2000 г., по силата на който [фирма], в качеството си на възложител е възложил на ищеца извършването на СМР на обща стойност 80 267,24 лв. с ДДС. В исковата молба ищецът е изложил факти, че в хода на изпълнението са възникнали допълнителни видове работи, които извършил по искане на възложителя. Основните и допълнителните СМР възлизали на обща стойност 194 226,84 лв. с ДДС, ответникът е заплатил 112 000лв. с ДДС и останали неразплатени извършени СМР на стойност 82 267.24 лв. с ДДС. В.-ответник отказал да подпише протоколите акт бр.19, както и да заплати исковата сума. САС е приел за установено, че стойността на договорените СМР, съгласно офертата, която е неразделна част от договора, е за сумата от 80 267,24 лв. с ДДС, като ищецът поддържа твърдението, че ответникът му е заплатил по издадените фактури 112 000лв с ДДС. За да отхвърли обективно съединените искове, според въззивният съд, изпълнителят по договора не е ангажирал доказателства от които да се установи твърдението, че възложителят е „поискал” / възложил извършване на допълнителни СМР, извън договорените и платени на стойност 112 000 лв. с ДДС. Прието е, че нито има твърдения, нито са представени доказателства, от които да се направи извод за допълнително „поискани”/възложени СМР. Според установената уговорка между страните за допълнително извършване на СМР е следвало да има конкретно възлагане от възложителя, което ако бъде прието от изпълнителя, следва да бъде изработено от последния и съответно заплатено, съгласно приетата в чл.6 на договора методика. Направен е извод, че неустановяването на допълнително възлагане не може да породи задължение за възложителя – да плати допълнително изработеното. Фактът, че ответникът е платил повече от дължимото по договора за изработка, не може да послужи за основание възложителят да плати още 82 226,84 лв. с ДДС, от които частично са предявени 30 000 лв. Окончателният извод на въззивния съд е, че исковата претенция за заплащане на допълнително извършени СМР по договора се явява недоказана, поради което същата следва да бъде оставена без уважение, поради което се явява неоснователна и акцесорната претенция за лихви за забава.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
В Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК т.1.1 касаторът [фирма] поддържа, че съдът е подменил изразената обща воля на страните в сключения между тях договор, тъй като в чл.6, като условие за заплащане на допълнителните работи не е предвидено изрично възлагане, а единствената предпоставка в посочената клауза е доказването им с протокол, каквито са налице по делото. Твърди се, че този извод на съда е в противоречие на задължителната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, в която изрично е посочена недопустимостта, чрез тълкуване на договорите да се подменя изрично изявената обща воля на страните. Обстоятелството, че не е доказано от ищеца твърдението залегнало в исковата молба, за това, че допълнителните СМР са извършени по искане на ответника в случая е без значение, след като договорът между страните не изисква наличието на такова искане.
Изложените от касатора съждения, настоящият състав на ВКС, ТК преценява като доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 20 ЗЗД, доколкото САС е тълкувал волята на страните в чл.6 на договора, а именно, че между страните е трябвало да има конкретно възлагане от възложителя, което ако бъде прието от изпълнителя и изпълнено, възложителят трябва да го заплати по посочената в клаузата методика.. Освен това, въпросът за тълкуването на договора не е и обуславящ изводите на САС, доколкото основният аргумент е недоказаност на възлагането на допълнителни работи от възложителя по договора за строителство. Тъй като изложените доводи са относими към твърдяна неправилност на обжалваното решение и биха могли да се квалифицират като основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281, т.3 ЗЗД, те не могат да послужат като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, поради което съдът не обсъжда представената от касатора съдебна практика на основание т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
В т.1.2 на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът не е обсъдил обстоятелства от значение за изхода на делото, а именно, че извършените допълнителни СМР извън договора са приети от ответника и се ползват от него и че ответникът доброволно е изплатил част от допълнителните СМР, с което решението противоречи на задължителната съдебна практика по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК по спорния въпрос „ за възникване на задължението”. Ако съдът беше обсъдил тези обстоятелства както и доводите му, се поддържа от касатора, би достигнал до извода за постигната между страните устна уговорка за извършването на тези допълнителни СМР „извън договора”, която по аргумент на чл. 293, ал.3 ТЗ е валидна и поражда задължението за ответника да заплати същите. Изложеното не обосновава основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като не е съобразено с решаващите мотиви на апелативната инстанция, че след като няма възлагане за извършване на допълнителни СМР на основание клауза / т.6/ от договора от 10.05.2000г., с оглед на поддържаното в исковата молба основание на претенцията на ищеца по чл.79, във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД, в какъвто смисъл за задължителните указания на ВКС, ТК по приложението на закона, исковата претенция за заплащане на допълнителни СМР се явява недоказана.
В т.2 на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът, при допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, формулира въпрос „за правното значение и доказателствената стойност на изготвените от изправната страна приемателни протоколи по договора за строителство, неподписани поради недобросъвестност от страна на възложителя и доколко тези протоколи съставляват счетоводни документи и приложима ли е за тях разпоредбата на чл.182 ГПК, след като съдържат реквизитите на чл.7 от ЗСч”. Доколкото този въпрос, по който съдът не се е произнесъл, не е обосновал решаващите изводи на въззивния съд, то следва да се приеме, че основната, водеща предпоставка за допускане на касационно обжалване, установена с чл. 280, ал.1 ГПК не е налице. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата дейност на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, същото не следва да бъде обсъждано изобщо, предвид липсата на аргументи защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на решението на САС по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С оглед на изхода от касационното обжалване, ответникът има право на разноски на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Следва обаче да се приложи разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК, съгласно която страната има право на разноските, представляващи възнаграждение за един адвокат. Ответникът по касация е представляван от двата адвокати, следователно на основание чл. 78, ал.3 във връзка с чл.78, ал.1 ГПК има право на половината от заплатеното адвокатско възнаграждение от 600 лв./ 1200 лв.:2/, документирано в договор за правна помощ от 1.10.2015г.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 787/ 20.04.2015г., постановено по в.т.дело №496 /2015 г. на Софийски апелативен съд, т.о., единадесети състав.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] да заплати на [фирма] – София разноски 600лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: