6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 656
София, 29.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.04.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2530/2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община] против въззивно решение на Бургаския апелативен съд № 26 от 27.03.2015 г., по възз.т.д.№ 41/2015 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Сливенския окръжен съд за уважаване на предявения от „РЕК А.” Е., гр.С. срещу касатора, като ответник, конститутивен иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключен между него и [фирма], гр. С. договор за отстъпване право на строеж върху общинска земя , вписан в Сл.В под № 57, т.V, вх. № 7109 от 24. 09. 2008 г., по който впоследствие правото на строеж е прехвърлено със съгласието на учредителя на „РЕК А.” Е., гр. С. чрез продажба, обективирана в нот.акт № 145,т.ХХV, дело № 4834/2009 г. и допълнителен договор от 12.10.2010 г. за изграждане към първоначалния обект на едноетажна сграда „Ж” с обща по договорите ЗП от 84 кв.м., предназначена за основно застрояване на поземлен имот с идентификатор № 67338. 607. 199 по кадастралната карта на [населено място],[жк]с обща площ на целия имот 3 357 кв.м., като осъдено ЮЛ – жалбоподател да заплати на ответното търговско дружество и сумата 20 674.30 лв., получена при учредяване на правото на строеж..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, поради ненадлежно упражнено право на иск по чл.87, ал.3 ЗЗД от страна на ищеца. Алтернативно е въведено и оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че необжалване отказа на гл. архитект на Общината за издаване на строително разрешение за процесната сграда в самия край на срока на договора не обосновава виновно поведение на суперфициара, а е пречка за упражняване на това право, създадена от страна на учредилия на процесната суперфиция.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси: 1.”Дали необсъждането на всички основни доказателства по делото в тяхната съвкупност и връзка с последващите допълнително събрани и неоспорени експертизи отразяват правилното приложение на материалния закон- налице ли е несъдействие от страна на собственика на земята в случай на отказ да разчисти терена, който не попада в петното, отредено за застрояване, съгласно предмета на конкретния договор за суперфиция и без такива задължения да са договорени между собственика на земята и суперфициаря?”; 2. „Необжалване от страна на суперфициаря на отказа на Гл. архитект да издаде строително разрешение на същия, за който по договор не е прието конкретно правно разрешение, поискано в самия край на срока на договора от суперфициара обосновава ли отговорност за разваляне на облигационната връзка между суперфициара и собственика на земята – Общината, поради виновно неизпълнение на задължението за съдействие и реална пречка за осъществяване предмета на договора от страна на последната- Общината?”; 3.” Допустимо ли е да се води иск от името на първоначалния приобретател и затова прехвърлител на суперфициарното право от последващия му приобретател, за разваляне на първоначалния договор за суперфиция между собственика на земята и първоначалния суперфициар, без призоваване на последния и участието му в процеса, в който правото на иск за него е упражнено от новия приобретател на суперфициарното право ?”
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, а по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – решения на СОС и СРС.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, поради липса на доказателства за наличие на поддържаните селективни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима, но не са налице поддържаните основания за допустимост на касационното обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения срещу касатора конститутивен иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения между [община] и ТД [фирма] гр. С. договор за учредяване право на строеж върху общинска земя от 23.09.2008 г. по който правото на строеж е прехвърлено впоследствие на ищцовото търговско дружество „РЕК А.” Е., гр. С., чрез продажба, обективиран в нот.акт №145,т.ХХV, дело № 4834/2009 г. и съгласие на учредителя и сключен допълнителен договор от 12.10.2010 г. въззивният съд е приел за основан на закона и доказателствата по делото извода на С. за наличие на пълно неизпълнение на поетите от учредителя задължения, довело и до невъзможността дружеството – суперфициар да усвои предоставеното му право на строеж. Подлагайки на самостоятелна преценка ангажираните, съобразно процесуалното правило на чл.154, ал.1 ГПК, доказателства решаващият състав е счел, че възникналото напрежение между с живущите в района по отношение на предвиденото строителство в процесния общински имот, както и извършените след учредяване на суперфицията, благоустройствени мероприятия в имота – изграждане на чешма, ремонт на асфалтова алея, поставяне на пейки, засаждане на дръвчета, направа на чешма и ограда с бетонови блокчета и пр. се явяват реална пречки за предприемане на предвиденото строителство от суперфициара и непреодолими без прякото активно съдействие на учредителя, изключват неизправност на строителя. Бездействието на учредителя ограниченото вещно право – [община], според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е онова виновно поведение, което е достатъчно за да бъде ангажирана договорната му отговорност на кредитор за неизпълнение, обуславяща и разваляне на договора от изправната страна.
При обосноваване на крайния си правен извод за основателност на предявения иск въззивната инстанция се е позовала както на отправените от дружеството – суперфициар молби от 14.09.2012 г. и от 19.06.2013 г., обективиращи молбата му за съдействие за разчистване на терена от незаконните обекти и готовност да извърши строителството, така и на предприето от ОбС, по искане на кмета на [община], удължаване срока на процесния договор с една година, отменено впоследствие с влязло в сила решение . Съобразявайки възложените на Общинската администрация правомощия при констатирано незаконно строителство – чл.223, т.8, във вр. с т.10 ЗУТ въззивният съд е посочил, че изразеното изрично становище на отдел „Общинска собственост” при ответника за наличие на констатирано реално осъществено в обекта благоустройствено мероприятие, което в същността си се явява незаконно строителство, е допълнителен аргумент за виновно неизпълнение задължението на кредитора да окаже необходимото съдействие на длъжника за усвояване на учреденото му суперфициарно право.Предвид предоставените от законодателя правомощия на Общината, вкл. с оглед овладяване на създаденото напрежение в района Бургаският апелативен съд е счел за ирелевантно за предпоставките на чл.87, ал.3 ЗЗД неупражняване от ищеца на процесуалното му потестативно право да обжалва мълчаливия отказ на Гл. архитект за издаване на съответно строително разрешение.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че третият от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователни по отношение на същия са поддържаните селективни основания. С цитираното в касационната жалба ТР № 1/2012 г., по т.д.№ 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, постановено по приложението на чл.63 ЗС и чл.67 ЗС е прието, че правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до изграждането на сградата в груб строеж, който момент се свързва с трансформиране на правото на строеж в право на собственост. В съответствие с така наложената практика, с решение по чл.290 и сл. ГПК№ 240 от 13.10.2014 г., по гр.д.№ 3144/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС/ служебно известно на настоящия съдебен състав/ е възприето по задължителен за съдилищата в страната начин, че частният правоприемник на правото на строеж, какъвто е и ищецът, е активно легитимиран да предявява иск по чл.87, ал.3 ЗЗД. Следователно, като е приел, че с продажбата на отстъпеното в полза на първоначалния суперфициар [фирма], гр. С. на ищцовото търговско дружество право на строеж, облигационната връзка е установена само и единствено между страните по делото и всяка една от тях е оправомощена да упражни правата и задълженията, произтичащи от нея въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС. Наличието на задължителна практика на касационната инстанция, изключва, според задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, приложение на селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради което цитираните в тази вр. съдебни актове на различни по степен съдилища в страната не следва да бъдат обсъждани. С посочения правен въпрос касаторът е обосновал и тезата си за недопустимост на обжалвания съдебен акт, която съобразно посочената по- горе задължителна практика не може да бъде възприета за основателна и обуславяща на самостоятелно основание служебно допускане на касационното обжалване – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е искането за достъп до касация и по първия от поставените въпроси. В частта му – дали необсъждането на доказателствения материал по делото в неговата съвкупност отразява правилното приложение на материалния закон, той е относим към правилността на обжалвания съдебен акт и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да се включва в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и крайния правен резултат по разглежданото дело. Не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и втората част на този въпрос, доколкото тя е обусловена от конкретните факти и доказателства по делото. Дали неизпълнението на суперфициара е по причина на учредителя на правото на строеж, за която последният отговаря или не , всякога подлежи на установяване по отделното дело, въз основа на твърдяните обстоятелства и ангажираните от страните доказателства за съответната поддържана хипотеза. Въз основа на същите е и преценката на решаващия съд относно разглежданата в процеса хипотеза на неоказано кредиторово съдействие и надлежно възникнало право на суперфициара, като изправна страна, да развали договора. Поради това и формулирания първи въпрос в тази си част притежава характеристика на фактически, а не правен въпрос. Не може да бъде определен като значим за изхода на конкретното дело и съответно пораждащ задължение за съда да изследва наличието на допълнителните предпоставки на поддържаното основание за допускане на касационния контрол и следващият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос на жалбоподателя. В случая преценката на въззивния съд за изправността на суперфициара, обуславяща приетото за надлежно възникналото в негова полза право да развили процесния договор е направена въз основа на установената конкретна хипотеза на неоказано от Общината съдействие, което е възприето за изцяло изключващо възможността да бъде реализирано правото на строеж от ищцовото ТД, вкл. с оглед създалите се обществени настроения срещу самото застрояване. за които последни е потърсено изрично съдействие от кмета. Поради това е и липсата на жалба срещу мълчаливия отказ на Гл. архитект за издаване на строително разрешение, дори и да се приеме за релевантен за изправността на суперфициара, а не на Общината, както е приел Бургаският апелативен съд, той няма самостоятелно обуславящо значение за крайния изход на делото. Отделено е дали неупражняването на правото на жалба, което е обусловено от едновластната преценка на неговия носител, въобще може да бъде възприето за неизправно поведение на страната по договор за учредяване на суперфиция, каквато е тезата на касатора.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 300 лв. – реално заплатено адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на касационната жалба, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие № 46677от 10.08.2015 г. с адв.Е. Х.- Сл.АК.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 26 от 27.03.2015 г., по възз.т.д.№ 41/2015 г., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [община] да заплита на„РЕК А.” Е., гр.С. сумата 300 лв./ триста лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: