6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.656
София, 30.07.2015година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на втори юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3127/2014 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. В. А. от [населено място] против решение №987 от 22.05.2014 г. по т.д. №462/2014 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено разпореждане №6639 по ч. гр.д. 2299/13 на Пловдивски окръжен съд и по касационна жалба на [фирма] – Т С Т., провинция П., Италия против същото решение в частта му, с която е потвърдено разпореждане №2002/04.03.2014г. по ч. гр.д. №2299/13г. на Пловдивски окръжен съд..
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационната жалба на В. В. А.:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. След като е възпроизведен диспозитива на обжалваното решение, страната е направила довод за неправилност на изводите на съда за това, че са налице формалните предпоставки за уважаване искането на молителя по чл.622 и чл.623 ГПК. Поставил е няколко групи въпроси, без да обвърже всеки от тях с допълнително основание. Първите четири въпроса, третират предмета на спор и установяване на фактите относими към този предмет – „ Налице ли са основанията за зачитане и допускане до изпълнение .. на съдебно нареждане №1681/11г….. налице ли е идентичност между съдържанието на съдебното разпореждане №1681/12 и на издадения въз основа на него сертификат…следва ли да се зачете … съдебното нареждане, в което длъжникът не е индивидуализиран… признаването и допускане изпълнение на съдебното нареждане противоречи ли на публичната политика ….,” и съответно имат фактически, а не правен характер, като не установяват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не са свързани с решаващите правни изводи на съда. От останалите поставени въпроси, относими към правното разрешение на спора може да бъде изведен релевантен въпрос и съответно тези въпроси, следва да бъдат разгледани с оглед сочения допълнителен критерий и доколкото такъв е посочен по отношение на тях.
По допълнителния критерий касаторът е развил подробно съображения за неправилност на акта, като пространно е разгледал своите защитни възражения за неоснователност на предявеното искане за признаване и допускане до изпълнение на съдебното нареждане на съдия при първоинстанционния съд в [населено място]. Страната е изложила тези доводи в контекста на твърдения за тяхната неправилност и необоснованост.
По основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е поддържал, че по въпроса за задължителното съответствие на съдебното нареждане и издадения въз основа на него сертификат по чл.54 от Регламент /ЕО/ №44/01г. въззивният съд се е отклонил при разрешаването на правните въпроси в решение №136 от 10.11..2011г. на ВКС, по т.д. №867/10г. / служебно приложено/. Поставените, обаче, правни въпроси в цитираното решение са извън предмета на настоящият спор, а и същите не са формулирани и от касатора в обоснованите като релевантни правни въпроси. С цитираното решение ВКС е формирал задължителна за съдилищата практика по въпросите – кой е приложимият ред за издаване изпълнителен лист въз основа на чуждестранно решение, инициирано при действието на отменения ГПК, кои са задължителните реквизити, предвидени в Регламент №805/04г. за които съдът в държавата по изпълнение на чуждестранното съдебно решение следва да следи служебно, какъв е обхвата на проверка по чл.20 Регламент №805/04г. и в кои случаи е допустимо съдът да откаже издаване на изпълнителен лист. Следователно, доколкото така поставените въпроси са извън предмета на настоящия спор, по тях не е формиран извод на съда, нито са били поставени от касатора във формулираните от него въпроси то и поддържаното противоречие не е налице, а това решение не обосновава извод за наличие основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същото основание страната е подържала и във връзка с пространно изложените оплаквания свързани с твърдението й, че двете имена на длъжника не можели да го индивидуализират в достатъчна степен. Това оплакване е било разгледано от въззвния съд подробно, като същият е приел, че с оглед постановяване на съдебният акт, предмет на исковете от съда в П., който правораздава съобразно нормите на италианското законодателство тази индивидуализация е достатъчна и напълно идентифицира лицето, а и въззивника не оспорва качеството си на участник в спорното правоотношение, което също прави довода неоснователен. По повод така приетото е последния поставен въпрос в същия смисъл, като страната за допълнително основание е сочила противоречие с определение №215/09г. на ВКС, І г.о., постановено по чл.288 ГПК, с което не е било допуснато касационно обжалване на въззивно решение. Или касаторът макар и да обосновава общо основание не е обосновал допълнителен критерий, тъй като определенията по чл.288 ГПК не формират съдебна практика – арг. т.2 и 3 ТРОСГТК №1 /09г. и съответно са без правно значение за установяване на основанието.
След подробно излагане на оплакванията си за неправилност на решението е обобщено, че в тази връзка обжалваният съдебен акт противоречи освен на разгледаното решение на ВКС, още и на решение №294/12г. на ВКС, ІІ г.о. и на решение на Съда на ЕС от 02.04.2009г. по дело С-394/07г. / служебно приложени/, то същите следва да бъдат разгледани като относими към настоящето производство. Д. е общ, тъй като страната не е свързала някой от многобройните си въпроси с конкретно противоречие с изводите направени от ВКС, по гр.д. №33/12г. Доколкото това решение формира задължителна практика по въпросите свързани с възможността за обжалване на разпорежданията по чл.622 ГПК, с оглед сроковете за обжалване, съобщенията до страните, както и това дали следва съдът да спре производството, когато страната е подала жалба срещу решението, чието признаване се иска следва да се отбележи, че тези въпроси са ирелевантни, тъй като не са били предмет на разглеждане от въззивния съд, нито са поставяни в производството, а и не са формулирани от страната в този смисъл като довод за наличие на общо основание. Следователно, приложеното решение не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решението на съда на ЕС, също не третира въпроси относими към разглеждания спор. Такава относимост не се извежда и от лаконично посоченото от касатора, че в цитирания акт било прието, че съдът в държавата –членка, в която се иска признаване на чуждестранно решение можел да отчете, с оглед клаузата на обществения ред, обстоятелството, че съда се е произнесъл по искания на ищеца без да е изслушал ответника. Връзка между този извод и правните изводи в обжалваното решение по решаващ мотив не е посочена, такава не може да се изведе и с оглед установените факти по спора, поради което се налага извод, че не се установява соченото противоречие.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждане текста на основанието.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1ГПК и решението на Софийски апелативен съд, в обсъдената му обжалвана част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По жалбата на [фирма] – Т С Т., провинция П., Италия:
Дружеството касатор, чрез процесуалният си представител – адв. Е. Г. е обжалвал решението на САС, в частта му, с която е потвърдено разпореждане №2002/04.03.2014г. по ч. гр.д. №2299/13г. на Пловдивски окръжен съд,с което е оставено без уважение искането му за допускане на очевидна фактическа грешка в разпореждането на първостепенния съд, чрез „прецизиране” индивидуализацията на длъжника В. А., като се посочат трите му имена и вярната дата на раждането му.
Ответникът по жалбата – В. А. е поддържал, че същата не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст е възпроизвел.Поставил е въпроса – „ Може ли по реда на поправка на явна фактическа грешка на съдебните решения, съдът който признава и допуска на територията на Р България съдебното решение на съда по произход да отрази всички индивидуализиращи белези по националното право на Р България …”, В същият смисъл са поставени още три въпроса. След това е развито оплакване за неправилност на акта в обсъжданата част, изведени от разбирането му, че след като самият ответник не оспорва идентичността си като длъжник по вземането, то и няма пречка да бъде изменен акта на съда в П., чрез неговото коригиране с точните идентифициращи лицето данни.
Поставените от касатора въпроси могат да бъдат приети за релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед това, че решаващите изводи на съда са насочени към наличието на очевидна фактическа грешка в акта на първостепенния съд, поради което същите са съобразени с тях,макар и да са изведени не с оглед правните аргументи, а от желанието на касатора да промени досежно идентифициращите длъжника данни съдебното нареждане на съда в П..Този извод се налага поради това, че искане в този смисъл е поставено за разглеждане първоначално по реда на подадена насрещна въззивна жалба / недопустима с оглед постановения от първостепенния съд резултат, напълно удовлетворяващ страната / и от дадената при това сезиране квалификация от въззивния съд, изпратил така озаглавената насрещна жалба на първостепенния съд за произнасяне по молба за поправка на очевидна фактическа грешка. С оглед това въпросите отразяват по скоро несъответствието между целените правни последици, спрямо които са поставени и тези които могат да се постигнат по реализирания ред, чийто краен резултат сега атакува касатора.
Както вече бе определена дефинитивността, установена със задължителна практика на соченото от страната основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съобразно неговото изискване касаторът не е сочил доводи обосноваващи наличието му. Или такива доводи не са развитите оплаквания за неправилност на акта, нито развитите съображения в контекста на твърдяната основателност на искането. Страната не е сочила приложимост на правна норма, която да е непълна и неясна и във връзка с тълкуването на която да няма съдебна практика. Тъкмо обратното, изложено е кратко общо оплакване, че по производствата по екзекватура по отменения ГПК възпроизведени и в настоящия с разпоредбите на чл.622 ГПК и 623 ГПК била налице последователна практика на ВКС за това, че легитимацията на страните в производството пред българския съд се определя в зависимост от лицата които са участвали като страни в процеса пред чуждия съд. Т.е. твърдението че има практика/ макар и ирелевантна, с оглед интерпретираните от страната нейни правни изводи/ изключва приложимостта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а доколкото такава не е посочена конкретно не може да бъде обсъждано и наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Липсват и каквито и да било доводи свързани с наличие на формирана практика при неправилно приложение на закона. Следва да се отбележи и това, че нормите на чл.622 е чл.623 ГПК са достатъчно ясни, а доводи за тяхна неяснота или пълнота изобщо не са развити от страната. Ясна е и нормата на чл.247 ГПК – какъвто е предмета на постановените от съдилищата съдебни актове в частта им обжалвана от касатора – като дефинитивността на понятието „ очевидна фактическа грешка” еднозначно е възприета, както от практиката, така и от доктрината, като несъответствие между формираната от състава на съда воля и обективирания в акта му текст, в какъвто смисъл са и обжалваните актове. Доколкото не са развитите съображения относими към установяване на необходимост от тълкуване на тези норми, то не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване в атакуваната от част.
С оглед изложеното и при така обоснованите от страните приложения по чл.284, ал.1 т.3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №987 от 22.05.2014 г. по т.д. №462/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: