6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 657
гр. София, 03.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия А. Баева ч.т.д. № 2319 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.396, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на О. Н. Р., представляван от адв. Я. Я., срещу определение № 3763 от 16.11.2017г. по ч.гр.д. № 5754/2017г. на САС, ТО, 10 състав, с което е отменено определение № 6167/2017г. по т.д. № 1063/2017г. на СГС, VІ-1 състав и е допуснато обезпечение по предявен от „Корпоративна търговска банка” АД (н) против частния жалбоподател иск с правно основание чл.57, ал.3 от Закона за банковата несъстоятелност.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон. Поддържа, че въззивният съд неправилно, позовавайки се на чл.53, ал.2 ЗБН, е приел, че достатъчно условие да допусне обезпечение по предявения иск е наличието на представени от ищеца доказателства, като не е необходимо тези доказателства да са изискваните по смисъла на чл.391 ГПК убедителни писмени доказателства, сочещи вероятна основателност на иска. Счита, че това тълкуване на въззивния съд е неправилно, тъй като обосновано или мотивирано предположение се прави само въз основа на убедителни доказателства, а не единствено и само на договора за управление, сключен с ответника, който безспорно доказва качеството му на администратор и нищо повече. Твърди, че исковата молба е пространна, но неясна досежно конструкцията на „управленския деликт”, презумираната имуществена вреда не е уточнена нито по основание, нито по размер, но въпреки това въззивният е допуснал обезпечение в противоречие както с изискванията на чл.391 ГПК и чл.53, ал.2 ЗБН, така и с принципите на правото и духа на закона. В изложението си по 284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие с чл.1 от Протокол 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, в сила за Република България от 07.09.1992г., защото с него той е лишен от правото свободно да се разпорежда с възбранените си недвижими имоти, т.е. от правото „мирно да се ползва от своите притежания”, в нарушение на установения в страната законов ред – чл.391 ГПК. Поради това твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Може ли обезпечителната нужда да се изведе само от високия размер на вземането, което ищецът претендира?
2. Презумира ли се обезпечителната нужда при осъдителни искове по чл.57, ал.3 ЗБН?
3. Съотнасят ли се като специален към общ закон нормите на чл.53, ал.2 ЗБН и чл.391, ал.2 ГПК при определяне на приложимото право в случаи, когато се иска обезпечение по образувано търговско дело?
4. Необходимо ли е определяне на гаранция по чл.391, ал.2 ГПК в установения от практиката размер, когато не са представени убедителни писмени доказателства, подкрепящи исковата претенция по образувани търговски дела с правно основание чл.57, ал.3 ЗБН?
5. Налице ли е хипотезата на чл.391, ал.1, т.1 ГПК, когато липсват доказателства за всички елементи от фактическия състав, от който произтича спорното право?
6. Следва ли съдът да формира изводи относно вероятната основателност на обезпечавания иск по образувани търговски дела с правно основание чл.57, ал.3 ЗБН?
Частният жалбоподател поддържа, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на съдебния акт.
Ответникът „Корпоративна търговска банка” АД (н), представляван от синдиците А. Н. Д. и К. Х. М., оспорва частната касационна жалба. Възразява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като поставените въпроси са извън съществените и разрешени от въззивния съд и нямат характера на правни въпроси. Твърди, че същественият и разрешен от въззивния съд въпрос е наличието на предпоставките на чл.53, ал.2 ЗБН за допускане на обезпечение на иск за попълване на масата на несъстоятелността в производството по несъстоятелност на банка. Поддържа още, че поставените въпроси са обосновани с формално позоваване на хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но без представяне на актове, на които противоречи обжалваното определение, като се твърди противоречие с международен нормативен акт, а не такъв на КС или на СЕС. Твърди, че е формално и необосновано и позоваването на чл.280, ал.2 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.396, ал.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното определение и да допусне исканото обезпечение, е приел, че с оглед приложените към исковата молба доказателства може да се направи извод за вероятна основателност на предявените искове по смисъла на чл.53, ал.2 ЗБН, предвиждащ предпоставки за допускане на обезпечение по искове за попълване масата на несъстоятелността. Посочил е, че към исковата молба са приложени доказателства, въз основа на които може да се направи обосновано предположение, че искът е основателен – доказателства, от които се установяват твърдените правнорелевантни факти относно качеството администратор по смисъла на §1, т.2 ДР на ЗБН на ответниците към момента на процесното деяние; сключването на договора за банков кредит от 22.03.2013г., както и прилежащия към него анекс № 1 от 23.05.2013г., подписани от ответниците, от съдържанието на които документи е видно, че сумите по кредита са били отпуснати без предвиждане на адекватно обезпечение, с което при неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя Аварике лимитед, Никозия, Кипър банката да може да удовлетвори своите вземания. Посочил е, че е представен и Правилник за кредитната дейност на банката, действащ към момента на сключване на договора, както и доказателства за неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит и обявяването му в несъстоятелност по молба на банката. Приел е, че доказателства за твърдените от ищеца нарушения, допуснати от ответниците при сключването на договора за кредит на стойност 15 000 000 евро плюс 7 000 евро допълнително или общо 22 000 000 евро, са както самият договор за кредит и анексът, така и приложените към него документи /искане за отпускане на кредит, становище за нива на риск и становище за отпускане на кредит/. По тези съображения въззивният съд е приел, че може да се направи обоснован извод за вероятната основателност на исковете и е изложил съображения, че за уважаване на молбата за допускане на обезпечение е достатъчно и необходимо представените писмени доказателства да съдържат данни, че претендираните от молителя права е вероятно да съществуват, като не е необходимо в обезпечителното производство да се провежда пълно и главно доказване на иска. Приел е още, че за ищеца съществува интерес от обезпечението, като посочената обезпечителна мярка – възбрана, е подходяща с оглед обезпечителната нужда.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от частния жалбоподател четвърти, пети и шести въпроси по начина, по който са формулирани, са предпоставени от твърденията му, че не са представени убедителни писмени доказателства, подкрепящи исковата претенция, и че въззивният съд не е формирал изводи относно вероятната основателност на обезпечавания иск. Тези твърдения не съответстват на мотивите на въззивния съд, който е обсъдил вероятната основателност на предявения иск и, съобразявайки представените с исковата молба доказателства, е приел, че въз основа на тях може да се направи обосновано предположение, че искът е основателен. Поради това поставените въпроси на отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Третият процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.391, ал.2 ГПК в производството по обезпечаване на иск по чл.57, ал.3 ЗБН. Този въпрос, макар да е релевантен, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като крайният извод на въззивния съд е обусловен от преценката му за наличие на писмени доказателства, съдържащи данни, че претендираните от молителя права е вероятно да съществуват и обосноваващи вероятната основателност на исковете, каквото е изискването на чл.391, ал.1 ГПК. Поради това, както и да се отговори на поставения въпрос, това няма да се отрази на изхода на делото.
Формулираните първи и втори процесуалноправни въпроси са отнасят до преценката за наличие на обезпечителна нужда. Тези въпроси са релевантни, но по отношение на тях не е налице твърдяното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Изложените от частния жалбоподател доводи за противоречие на обжалваното определение с чл.1 от Протокол 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи не обосновават извод за наличие на соченото основание, изискващо в обжалвания акт въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз. По поставените процесуалноправни въпроси въззивният съд се произнесъл в съответствие с трайноустановената практика, според която обезпечителната нужда произтича от необходимостта определени активи да бъдат поставени извън разпоредителната власт на ответника по спора, за да може върху тях да се насочи принудително изпълнение на евентуално осъдително съдебно решение, като при искове за парично вземане обезпечителната нужда не подлежи на самостоятелно установяване при липса на данни, които да я опровергават – определение № 112 от 02.03.3018г. по ч.т.д. № 567/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 471 от 03.10.2016г. по ч.т.д. № 1440/2016г. на ВКС, ТК ІІ т.о., определение № 527 от 21.10.2016г. по ч.т.д. № 1806/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.
В изложението се прави искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното определение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на опредеделение № 3763 от 16.11.2017г. по ч.гр.д. № 5754/2017г. но САС, ТО, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: