О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 658
гр. София, 01.08.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №140 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [община], чрез процесуални представители адв.Я. и адв.Ш., срещу решение от 30.09.2016г., постановено по в.гр.д.№208/2016г. на Окръжен съд – Габрово, в частта, с която е потвърдено решение от 23.06.2016г. по гр.д.№352/2016г. на Районен съд – Севлиево, за уважаване на предявения от С. М. Х. срещу [община] иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 8 000лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.11.2015г. до окончателното изплащане.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба С. М. Х., чрез процесуален представител адв.К., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с което е уважен предявения от С. М. Х. срещу [община] иск с правно основание чл.49 ЗЗД ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 8 000лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.11.2015г. до окончателното изплащане. В останалата част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхърлен иска в останалата част до размера 15 000лв., въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.
Установено е, че през м.ноември 2015г. такъв за срок от 14 дни по 4 часа дневно ищцата полагала общественополезен труд по чл.12 ал.1 ППЗСП /съгласно който безработните лица в трудоспособна възраст, които получават месечна помощ по чл. 9 и не са включени в програмите за заетост по чл.12б З., задължително полагат общественополезен труд по организирани от общинската администрация програми за предоставяне на социални услуги, екологични програми, програми за благоустрояване и хигиенизиране на населените места и други програми за общественополезни дейности/. Била ангажирана от [община], чрез кмета на [населено място], да извършва различни дейности: чистене, метене, а към датата на инцидента – 05. 11. 2015г.- да пренася нарязваните с машина-циркуляр дърва в сградата на кметството. Около 11ч. свидетелят А. и помощникът му, приключили с рязането на дървата, А. изключил циркуляра, но дискът продължил да се върти по инерция. А. се пошегувал, че иска да прегърне ищцата, тя се дръпнала, залитнала и се облегнала на все още въртящият се диск на циркуляра. В резултат получила травма на лявата ръка, която била срязана от диска в областта на пръстите и гривнената става. В момента ищцата била нетрудоспособна, с незадоволително възстановяване от получените вследствие на злополуката увреждания.
Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Изложил е съображения, че инцидентът, при който е пострадала ищцата, е възникнал по повод изпълнение на възложената работа. Прието е, че инцидентът с ищцата е настъпил вследствие на неправомерно поведение от страна на лицето, на което е възложено да реже дърва.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК на въззивното решение по въпросите: 1 „допустимо ли е въззивното решение, в частта, с която се уважава иска по чл.49, във вр. с чл.45 ЗЗД, с оглед изложените от ищеца твърдения, очертаващи противоправността на деянието и естеството на неправомерните действия, на които е основан искът за реализиране на деликтната отговорност“; 2“редовна ли е искова молба, в която не са изложени ясни и конкретни обстоятелства относно фактическия състав, при който се търси обезщетение по чл.49 ЗЗД и достатъчно ли е да се посочи, че „полученото увреждане е в пряка причинна връзка с виновното и проктивоправно поведение на длъжностните лица на ответника, които не са осигурили безопасни условия на труд“, без да се уточни кои са тези лица и в какво се изразява противоправното им поведение; допустимо ли е въззивно решение, постановено по нередовна искова молба без да бъде проведено производство от въззивния съд по чл.129, ал.2 ГПК“; 3“правилно ли във въззивното си решение съдът се е произнесъл по невъведено от страните фактическо основание на искова претенция, като е „изненадал“ с мотивите си страните“;
4“налице ли са предпоставките за ангажиране отговорност по чл.49 ЗЗД и правилна ли е тази правна квалификация, в случай, че няма данни за вреди, причинени от конкретно лице при или по повод на възложена му работа и доказателства за причинно-следствена връзка с вредоносния резултат; Когато въззивният съд прецени, че дадената от първаната инстанция квалификация е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на стрените подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти; Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички наведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях“.
По първия от поставените въпроси касаторът сочи, че въззивното решение е в противоречие с решение №116 от 14.07.2014г. по т.д.№2072/2013г. на ВКС, Іт.о., с което е прието, че с оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба и основаването на други, които не са релевирани по надлежния ред, води до недопустимост на съдебното решение. Така както е поставен въпроса от касатора не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предпоставя касационната инстанция да извърши предварителна проверка дали в конкретния случай съдът се е произнесъл по релевираните в исковата молба обстоятелства, на които ищецът е основал иска си; отговорът от тази предварителна проверка на въззивното решение да е отрицателен и поради това да се приеме, че решението на въззивния съд е в противоречие с приложената практика на ВКС.
По втория от поставените въпроси касаторът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение №97 от 20.07.2011г. по т.д.№620/2010г. на ВКС, Іт.о., с което е прието, че само редовна искова молба/ в която деликтът следва да се основава на ясно и точно изложени обстоятелства/ може да обуслови валидното осъществяване на дейността по определяне на правната квалификация на иска; на решение №104 от 15.05.2014г. по гр.д.№5422/2013г. на ВКС, ІІІг.о., с което е прието, че в исковата молба трябва да има конкретност на фактите относно деликтното поведение на съответното длъжностно лице-изпълнител. Касаторът счита, че въззивното решение е постановено по нередовна искова молба в противоречие с разясненията по т.4 на ТР №1/17.01.2001г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият касационен състав констатира, че в исковата молба ищцата е описала обстоятелствата, при които е настъпила злополуката с нея; претърпените вреди в резултат на неизпълнение на задълженията на ответника за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; посочила е, че ответната община не е изпълнила задълженията си да осигури здравословни и безопасни условия на труд, каквито задължения има по ЗБЗУТ и по договор с Д“СП“/за осигуряване на инструктаж на всяко безработно лице, полагащо общественополезен труд по чл.12, ал.1 ППЗСП, които трябва да спазва, преди за започне извършването на обществено полезни дейности, като същото се подписва за проведен инструктаж в особена за това книга/. При посоченото съдържание на исковата молба, в която са изложени обстоятелствата, на които ищцата основава иска си, не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че исковата молба е нередовна. Отговорността на възложителя на работата е безвиновна. Той отговаря и ако не може да се установи кой конкретно от лицата, на които е въложил работата, е нанесъл щетата.
По третия от поставените въпроси касаторът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение №116 от 14.07.2014г. по т.д.№2072/2013г. на ВКС, Іт.о., с което е прието, че с оглед принципа на диспозитивното начало, съдът е длъжен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба и основаването на други, които не са релевирани по надлежния ред, води до недопустимост на съдебното решение. В исковата молба ищцата е описала обстоятелствата, при които е настъпила злополуката с нея, включително относно поведението на лицето, на което е възложена работата с циркуляра, осъществявана в близост до ищцата по време на работа, осъществявана под контрол и надзор на общината-ответник. Поради това неоснователно се сочи от касатора, че въззивното решение е постановено по нерелевирани от ищцата обстоятелства в исковата молба. Освен това именно с оглед на спецификата на работното място и опасностите, произтичащи от работното оборудване, което ищцата не използва непосредствено, намиращо се на работната площадка /събрани са свидетелски показания по делото, че задължениета на ищцата са били да хвърля дървата за нарязване вътре в машината и след нарязването им да ги пренася в сградата/, за ответника е съществувало задължение за осигуряване на безопасни условия на труд, вкл. за осигуряване на подходящ инструктаж по безопасни условия на труд, какъвто ищцата в исковата молба е посочила, че не е й е проведен и в каквато насока са изводите в първоинстанционното решение, срещу които няма изрично оплакване във въззивната жалба. За установяване на изпълнение на задължението за провеждане на инструктаж за дайността, извършвана на 05.11.2015г., при изпълнение на която е претърпяла травматично увреждане на здравето, ответната община е предтсавила с отговора на исковата молба копие от книгата за проведен инструктаж, от която не се установява да й е проведен инструктаж по безопасни условия на труд именно за изпълняваната на 05.11.2015г., а се установява, че веднъж на тримесечие й е провеждан инструктаж, който според показанията на разпитаната по делото свидетелка – кмет на селото, която е провеждала инструктажа, се отнася до инструктаж за изпълняваната работа като общ работник – работа с метла и лопата /метене, събиране на отпадъци на центъра на селото, „тешат“ трева, изхвърляне на кошчета/, но не и подходящ инструктаж по безопасни условия на труд за изпълняваната работа на 05.11.2015г. Възложителят на работата носи гражданска отговорност за вреди от непозволено увреждане, настъпили поради неосигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, ако за него е съществувало задължение за вземане на такива мерки. Законът за здравословни и безопасни условия на труд е общ закон за държавната политика в областта на здравословните и безопасни условия на труд навсякъде, където се осъществява трудова дейност в една или друга правноорганизационна форма. Съгласно чл.16, ал.1, т.т.7 ЗЗБУТ при осъществяване на дейността за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд работодателят е длъжен да не допуска до местата, където съществува сериозна или специфична опасност за здравето и живота, лица, които не са подходящо обучени, инструктирани и екипирани.
Поставеният от касатора четвърти въпрос в първото изречение не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Във второто изречение поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд и не от значение за конкретното дело, тъй като въззивният съд не е приел, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна. В третото изречение поставеният въпрос не е относим по конкретното дело, по което в касационната жалба не са релевирани оплаквания за необсъдени от въззивния съд наведени от страните доводи и възражения.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.09.2016г., постановено по в.гр.д.№208/2016г. на Окръжен съд – Габрово.
ОСЪЖДА [община] с ЕИК[ЕИК] да заплати на С. М. Х. с ЕГН [ЕГН] сумата 500лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: