1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 658
гр.София, 14.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седми юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 748/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. М., С. Й. М. и Р. Й. М. срещу въззивно решение на Софийски окръжен съд № 357 от 01.07.2016 г. по гр.д.№ 1077/ 2015 г. (поправено с решение по същото дело № 425 от 27.09.2016 г.), с което е потвърдено в обжалваната пред въззивния съд част решение на Ихтимански районен съд по гр.д.№ 800/ 2014 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касаторите против [фирма], [населено място], искове, квалифицирани по чл.200 КТ, както следва: за С. П. М. – за разликата над 58 940 лв до пълния предявен размер от 120 000 лв, а за С. Й. М. и Р. Й. М. – за разликата над 37 940 лв до пълния предявен размер от 120 000 лв за всеки от тях.
Касаторите претендират допускане на касационен контрол по следните въпроси, прецизирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС: процесуалноправни въпроси длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и доводи на страните, да изследва правнорелевантните факти, да направи всеобхватна преценка на доказателствата и да обоснове фактическите си констатации и правните си изводи; длъжен ли е съдът да съобрази всички събрани по делото доказателства за търпените от ищците неимуществени вреди при определяне на размера на обезщетението с оглед критерия „справедливост”; работодателят ли носи тежестта да проведе пълно и главно доказване на фактите, на които основава възражението си по чл.201 ал.2 КТ за съпричиняване на вредите от пострадалия работник и за наличието на груба небрежност и длъжен ли е съдът при неуспешно проведено доказване да счете твърденията на работодателя за недоказани; налице ли е основание за отвод за съдебен състав, който преди даване ход на делото е формирал предварително вътрешно убеждение по съществото на правния спор; материалноправни въпроси намира ли приложение правилото по чл.201 ал.2 КТ, ако работодателят не е осигурил на работника безопасни условия на труд, като не е предоставил изискуемите схеми и инструкции, не е провел надлежни инструктажи, не е обезпечил обезопасяването и изправността на машините и съоръженията; намира ли приложение правилото по чл.201 ал.2 КТ, ако работникът е действал в съответствие с допускана от работодателя постоянна практика, която е в разрез с правилата за безопасна работа. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответникът [фирма] оспорва жалбата и поддържа, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Излага подробни съображения, според които по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие, с практиката на Върховния касационен съд.
Третите лица – помагачи [фирма] и [фирма] не вземат становище.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е изградил собствени фактически констатации и е изложил свои правни съображения. След обсъждане на доказателствата по делото той е установил, че ищците са наследници по закон (преживяла съпруга и деца) на Й. С. М., който приживе е работил по трудово правоотношение в ответното дружество [фирма] на длъжност „ел. монтьор – дежурен” въз основа на трудов договор от 14.11.2011 г. На 10.11.2011 г. му е проведен начален инструктаж, а на 14 – 16.11.2011 г. – инструктаж на работното място. С Протокол № 25/ 21.06.2013 г. преминал тест за проверка на знанията по правила за безопасност при работа с електрообзавеждане с напрежение до/над 1000 V и подновил V-та квалификационна група. Мястото на работа на Й. М. било в подстанция „Ихтиман І”, за която управителят на ответното дружество утвърдил Инструкция за приемане и предаване на смяната от дежурен персонал, Инструкция за извършване на включвания и изключвания, Инструкция за извършване на огледи и Правилник за безопасност на труда при експлоатация и работа с електрически уреди и съоръжения. На 13.01.2014 г. на Й. М. бил проведен периодичен инструктаж, а на 24.01.2014 г. той застъпил на смяна в подстанцията за изпълнение на задълженията си на дежурен електромонтьор. Около полунощ възникнала аварийна ситуация, състояща се в няколкократно изключване на трансформаторни изводи, осигуряващи захранване на потребители на електрическа енергия. От 0,45 ч. до настъпване на злополуката Й. М. провел няколко телефони разговора с дежурния диспечер на [фирма] (на когото бил оперативно подчинен) във връзка с възникналата ситуация. При последния разговор получил нареждане за извършване на оглед на трансформаторен извод „Д. М.” с цел да се установи причината за изключването: дали се дължи на авария в самата подстанция или на проводните съоръжения извън нея. Огледът следвало да се извърши визуално, без да се предприемат манипулации, които налагат изключване на напрежението. Недопустимо било, по инструкция, отварянето на вратата на килията на трансформатора, докато той е под напрежение. Въпреки това Й. М. предприел точно такива действия: отишъл до задната врата на килията и я отворил с преносим ключ, при което нарушил минимално необходимите диелектрични отстояния от съоръжението под високо напрежение, което довело до възникване на електрическа дъга. От същата пострадали както М., така и неговия съ-дежурен колега, като и при двамата настъпила смърт. Злополуката е призната за трудова с разпореждане на Н. от 18.04.2015 г. и актът е влязъл в сила, като работодателят не оспорва основанията за ангажиране на отговорността му по отношение на търпените от наследниците на пострадалия ищец вреди. Спорът е само досежно размера на дължимото обезщетение и доколко има предпоставки за намаляването му поради това, че работникът е допринесъл за настъпването на смъртта със свое грубо небрежно поведение. По този спор от правна страна съдът извел, че грубата небрежност в гражданското право не е форма, а степен на вината и се изразява в неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. В случая поведението на Й. М. е било такова, тъй като той е знаел, че оглед на трансформатор под напрежение може да бъде правен само външно, от разстояние и без да се отваря вратата на килията. Той е с дългогодишен трудов стаж по специалността, бил е инструктиран какви са безопасните условия на труд при конкретните условия. Въпреки това, с помощта на преносим ключ, той пристъпил към отваряне на вратата на килията при работещ трансформатор, нарушил минимално изискуемите диелектричните отстояния и с това предизвикал възникването на електрическа дъга, причинила смъртта му. Това му поведение е грубо небрежно, тъй като и най-небрежният човек, извършващ такива действия, би положил грижата да изключи напрежението към трансформатора преди да пристъпи към отварянето на вратата. Още повече, че работникът не е имал нареждане да извършва вътрешен, а само външен оглед на съоръжението. По възраженията на ищците, че самият работодател е действал в грубо нарушение на правилата за безопасни условия на труд, като не е осигурил електрическа блокировка на вратата на килията, съдът посочил, че според заключението на вещото лице и свидетелските показания с преносим ключ може да бъде отворена и врата на килия, която е оборудвана с такава блокировка. Поради това нарушението на работодателя не стои в причинна връзка със злополуката и не дисквалифицира поведението на работника като „грубо небрежно”. Досежно размера на дължимото обезщетение съдът посочил, че отчита обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на пострадалия, стресът на близките му от внезапното настъпване на смъртта, добрите отношения в семейството и грижите, които Й. М. е полагал за него приживе. При ищцата са установени по-значителни по обем вреди, тъй като тя е преживяла посттравматично стресово разстройство и е развила тревожно-депресивен синдром, който ще хронифицира. Синовете на пострадалия също са приели тежко смъртта на баща си, но те са пълнолетни, имат свои семейства и от доказателствата по делото не се установява да са преживели толкова интензивни страдания, както майка им. При тези съображения съдът индивидуализирал по размер дължимите обезщетения на преживялата съпруга в размер 100 000 лв, а на децата – по 75 000 лв. Приспаднал извършеното по поддържана от работодателя застраховка „трудова злополука” плащане от по 11 060 лв за всеки от ищците, тъй като тези суми обезщетяват същите вреди, след което намалил дължимото обезщетение с 30 % поради установеното грубо небрежно съпричиняващо поведение на работника. Като краен резултат съдът отхвърлил претенциите на С. П. М. – за разликата над уважения от първата инстанция размер 58 940 лв, а за С. Й. М. и Р. Й. М. – за разликата над уважения от първата инстанция размер по 37 940 лв за всеки от тях.
При така изложените от инстанцията по същество мотиви, поставените процесуалноправни въпроси свързани със задълженията на съда в процеса на доказване и при мотивиране на постановения акт, не са обуславящи. В обжалваното решение не се съдържа правен извод, че съдът не дължи обсъждане на всички твърдения и доводи на страните, изследване на правнорелевантните факти, преценка на доказателствата и обосноваване на фактическите констатации, включително относно търпените от ищците неимуществени вреди, нито пък съдът фактически се е отклонил от изпълнение на тези си задължения. Доводите на ищците, както и доказателствата, на които те се позовават, са обсъдени и съдът е посочил кои са правнорелевантните факти, какви доказателства са събрани за тях и защо дава вяра на едни, а не на други доказателства. Възраженията във въззивната жалба са били предмет на обсъждане, включително тези по размера на обезщетението, като съдът в крайна сметка ги е намерил за неоснователни и ги е отхвърлил. Дали изводите му са правилни, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. При селектирането на касационните жалби касационната инстанция контролира само правните разрешения на въззивния съд, доколкото във връзка с тях жалбоподателят е повдигнал правен въпрос и е налице някое от допълнителните основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. По формулираните в конкретния случай процесуалноправни въпроси за задълженията на съда в процеса на доказване и при постановяване на съдебния акт в обжалваното решение произнасяне няма и те не са обуславящи.
Необуславящ е и въпросът работодателят ли носи тежестта да проведе пълно и главно доказване на фактите, на които основава възражението си по чл.201 ал.2 КТ за съпричиняване на вредите от пострадалия работник и за наличието на груба небрежност и длъжен ли е съдът при неуспешно проведено доказване да счете твърденията на работодателя за недоказани. Съдът не е приел, че тежестта на доказване не е за работодателя – напротив, той е възложил именно в негова тежест да установи фактите, въз основа на които прави възражение за съпричиняване. Доказването на тези факти е намерено за успешно, а не за неуспешно. По вече изложени съображения, правилността на фактическите констатации на въззивния съд не подлежи на проверка в настоящето производство, но от правна страна съдът не е извел, че тежестта не е за работодателя, нито пък, че той не е успял да проведе пълно доказване на твърденията си.
Въпросът за наличието на основание за отвод за съдебен състав, който преди даване ход на делото е формирал предварително вътрешно убеждение по съществото на правния спор, е обуславящ, доколкото е поставен във връзка с произнасянето на въззивния съд по искане на ищците за допускане на обезпечение на иска във въззивното производство. Той обаче не е разрешен в противоречие с цитираното от касаторите решение по гр.д.№ 4941/ 2014 г., ІІІ г.о., ВКС. В този съдебен акт е разглеждан случай, в който първоинстанционното (а не въззивното) решение е било постановено при наличие на основание за отвод и то не поради произнасяне по молба за обезпечение, а защото решението е постановено от същия съдебен състав, чиито акт по съществото на спора първоначално е бил обезсилен. В настоящето производство тези предпоставки не са налице, а съгласно установената практика, произнасянето по молбата за обезпечение по висящо дело не е основание съдът впоследствие да се отведе. Процесуалният закон е възложил именно на сезирания съд да провери вероятната основателност (съответно неоснователност) на предявения иск при искане за обезпечаването му във висящо производство, като във въззивното производство тази дейност се извършва от сезирания с жалбата съд. Резултатът от проверката е привременен и не води до формиране на предварително вътрешно убеждение по спора, което да даде основание за отвод на състава.
Обуславящ е и материалноправният въпрос намира ли приложение правилото по чл.201 ал.2 КТ, ако работодателят не е осигурил безопасни условия на труд, като не е обезпечил обезопасяването и изправността на машините и съоръженията. Въззивният съд е констатирал от фактическа страна, че работодателят не е осигурил електрическа блокировка на вратата на килията, при чието отваряне от работника е настъпила злополуката. Счел е обаче, че това не дисквалифицира грубо небрежното поведение на работника, тъй като е установено, че и при наличие на такава блокировка вратата би могло да се отвори с преносим ключ, както е действал М. в конкретния случай. Разрешението е дадено в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (срв решение № 157/ 24.06.2014 г. по гр.д.№ 6210/ 2013 г., ІІІ г.о., решение № 202/ 12.12.2014 г. по гр.д.№ 1298/ 2014 г., ІІІ г.о.). Обвързващото тълкуване в тези актове е, че когато допуснатата от работодателя неправилна практика, нарушаваща правилата за безопасна работа не е във връзка с настъпилата злополука, извършените от пострадалия нарушения на тези правила не могат да бъдат елиминирани, ако съставляват „груба небрежност”. В зависимост от обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите или тази по-голяма част следва да се счете резултат от установените като неизпълнени от страна на работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен случай, като сам по себе си фактът на установено неизпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд, не е достатъчен да презумира, че работника не е допринесъл за настъпване на трудовата злополука.
Останалите материалноправни въпроси са необуславящи. Съдът не е установил от фактическа страна, че работодателят не е извършвал инструктажи на работника, нито, че е допускал постоянна практика, която е в разрез с правилата за безопасна работа, нито, че са липсвали нужните схеми в подстанцията. Напротив, съдът изрично е констатирал, че пострадалият е бил надлежно инструктиран за правилата за безопасна работа, че в подстанцията е имал на разположение нужните защитни средства (от които не се е възползвал), както и че условията на работа в подстанцията се характеризират с повишен, но нормативно допустим риск. Съответно въпросите дали ако беше установено обратното, щеше да намери приложение правилото на чл.201 ал.2 КТ, са ирелевантни за крайното решение на инстанцията по същество и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски окръжен съд № 357 от 01.07.2016 г. по гр.д.№ 1077/ 2015 г. (поправено с решение по същото дело № 425 от 27.09.2016 г.) в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. П. М., С. Й. М. и Р. Й. М. да заплатят на [фирма], [населено място], 1 500 лв (хиляда и петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: