2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 658
С., 22.10.2010 година
Върховният касационен съд на Р. Б., второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.09.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 232/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр. С. против въззивното решение на С. апелативен съд № 1373 от 04.11.2009 год., по гр.д.№ 1239/2007 год., в частта, с която при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./, при действието на която норма се е развило въззивното производство, са уважени предявените от П. Б. С. срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове: по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 9 295 лв., представляваща левовата равностойност на 5 500 щ.д. по курса на Б. към 20.11.1998 год., дължими по споразумение от 18.06.1998 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба – 18.04.2003 год. до окончателното и изплащане и по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 1985 лв., неустойка за забава за периода 08.04.2000 год. -18.04.2003 год., като в тежест на последния са поставени и деловодните разноски по компенсация, възлизащи на 644 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.365 ЗЗД и чл.26 и чл.28 ЗЗД, както и на съществените съдопроизводствени правила-чл.142 и сл. ГПК и чл.188, ал.1 ГПК/ отм./, поради което и на осн. чл.281 ГПК се иска отмяната му.
Касаторът поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е изградил основните си правни изводи за основателност на предявените при условията на чл.103 ГПК искове въз основа на документ, който като неподписан вариант на постигнато между страните споразумение, въобще не притежава правната характеристика на писмено доказателство, подлежащо на преценка в съответствие с процесуалното правило на чл.188, ал.1 ГПК/ отм./, като същевременно не е съобразено и обсъдено наред с останалите доводи на страните и този, че споразумението помежду им от 18.06.1998 год. не е изолирано от възникнало по силата на сключен между тях договор за строителство от 25.01.1995 год., както и от последващото волеизявление за неговото прекратяване.
Подробни съображения за необоснованост и нарушение на закона касаторът е изложил и срещу приетата от въззивния съд неоснователност на въведените възражения за нищожност и унищожаемост на процесното споразумение.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване основана на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК е обоснована с твърдението, че даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния правен резултат по делото въпрос на процесуалното право, свързан с възможността решаващият съд да се произнесе по въпрос, извън очертания с исковата молба предмет на делото, е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а разрешените материалноправни въпроси: дали споразумението за прекратяване на сключения между съконтрахентите договор за строителство от 25.01.1995 год., имащо правната характеристика на спогодба по см. на чл.365 ЗЗД следва да се разглежда като признание за валиден дълг, създаващо самостоятелно основание за плащане или е налице принципът за каузалност между двете правоотношения, възникнали между страните; дали липсата на пълно неизпълнение на една от страните по облигационното правоотношение води до начална невъзможност на предмета на сделката и е основание за нищожност на същата по см. на чл.26, ал.2 ЗЗД; налице ли е основание за унищожаемост, поради грешка в предмета по см. на чл.28 ЗЗД, тогава, когато грешката се отнася до съществени качества на същия, се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на визираното противоречие, касаторът[фирма], чрез процесуалния си представител адв. П.М., е посочил решение № 38/74 год., по гр.д.№ 30/74 год. на ОСГК на ВС; решение № 2275/74 год., по гр.д.№ 1695/ 74 год. на І-во т.о. на ВС; решение № 526/2008 год., по т.д.№ 260/2008 год. на –во т.о. на ВКС; решение № 931 от 22.10.2008 год., по гр.д.№ 3915/2007 год. на І-во г.о на ВКС и решение № 725/2008 год., по т.д.№ 163/2008 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила срещу допускане на касационното обжалване и алтернативно срещу основателността на въведените от касатора оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираното оплакване, съобразно данните по делото и правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че по силата на постигнатото на 18.06.1998 год. между страните писмено споразумение, с което сключеният помежду им на 25. 01.1995 год. предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, съчетан с договор за строителство е прекратен и е признато от законния представител на ответното ТД наличието на задължение към ищеца в размер на равностойността на сумата 5500 щ.д., определена към момента на тяхното изплащане, в полза на последния е възникнало самостоятелно право на вземане за същата спрямо този търговец.
Поради това, обстоятелството, че длъжникът не е престирал дължимите по споразумението суми в изрично посочения период 16. 11. 1998 год.- 20.11.1998 год., според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт обуславя поставяне в негова тежест неблагоприятни правни последици, разпоредени от закона при договорно неизпълнение, включително и заплащане на уговорената между страните неустойка за забава.
По съображения, черпени от установената с чл.9 ЗЗД свобода на договаряне и правната характеристика на сключеното споразумение на двустранен възмезден договор за спогодба по см. на чл. 365 ЗЗД, който поради отсъствие на законова забрана, освен воля за отказ от съществуващо право може да включва и поемане на несъществуващо задължение- явяващо се правопроменящ спрямо действителното правно положение факт, въззивният съд е отрекъл основателността на въведените от ответника възражения за недължимост на претендираните суми, за нищожност на сключената спогодба, основани на твърдение за липса на предмет и основание по см. на чл.26, ал.2 ЗЗД и за унищожаемостта и на осн. чл.28 ЗЗД и чл. 29 ЗЗД – порок във волята на представляващия ответното ЮЛ, обусловен от грешка, респ.измама, с които инцидентно е атакувано процесното споразумение.
Обосновавайки основателността на предявените искове по чл.79 ЗЗД и по чл.92, ал.1 ЗЗД до размера на присъдените суми С. апелативен съд се е позовал на събраните по делото доказателства, като е приел, че доколкото и съдържанието и на приложения по делото проект за сключване на споразумение, подписан само от представител на ТД- ответник подкрепя изразената в окончателното споразумение между страните воля на последния, то не е налице основание да се отрече валидността на сключения договор за спогодба, за който липсата на документ за внасяне на същата сума по прекратения предварителен договор, сама по себе си, не обосновава различен от приетия изход на спора.
Следователно от решаващите мотиви на въззивния съд, въз основа на които е приета основателността на предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 ГПК следва, че поставените от касатора въпроси на материалното право попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК – главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същите, обаче, визираният селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- допълнителна процесуална предпоставка, не е налице.
Съгласно дадените с т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата в страната разяснения, разрешеният от въззивния съд конкретен правен въпрос, обусловил крайния изход на разглеждания правен спор е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както когато разглеждането му обективно би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона или остаряла, спрямо изменените обществени отношения и действащо законодателство, съдебна практика, така и когато по пътя на корективното тълкуване се цели да бъде отстранена непълнота, неяснота или противоречие в прилаганите правни норми.
В случая нормите регламентиращи договорното право, в частност договора за спогодба / чл.365 и сл. ЗЗД/, нищожните и унищожаеми сделки / чл.26 ЗЗД – чл.31 ЗЗД/ са ясни и не се нуждаят от допълнително тълкуване, а и във вр. с приложението им е създадена трайна съдебна практика, възпроизведена с обжалваното решение, за която несъмнено няма необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета нова и различна, предизвикана от настъпила в обществените отношения и създадения правов ред промяна.
Поради това и доколкото, нито в така създадената от съдилищата практика, нито в правната теория съществува съмнение относно правната характеристика на спогодбата по чл.365 ЗЗД и нейните гражданско правни последици за страните и за условията, при които същата, като вид двустранен възмезден договор, може да бъде унищожена по съдебен ред в случаите, предвидени в чл.28 ЗЗД и чл.29 ЗЗД или да бъде прогласена нищожността и поради невъзможен предмет и липса на основание, то и отговорите на поставените в тази вр. от касатора материалноправни въпроси не съставляват принос в правото и нямат значение за точното прилагане на закона, удовлетворяващи изискването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК .
Отделен в тази вр. е въпросът, че и според изричния законов текст на чл.28 ЗЗД не всяка грешка има правно значение и може да е основание за унищожение на договора, а само тази, която се отнася до предмета на същия, т.е. до онова, за което съконтрахентите са постигнали съгласие, а в конкретния случай, съобразно въведеното с възражението за унищожаемост твърдяната грешка се отнася до мотивите, подбудите, продиктували законния представител на ЮЛ- търговец да сключи процесното споразумение, която би била релевантна, само, ако е резултат на умишлено въвеждане в заблуждение от противната страна, каквито доказателства по делото въззивният съд е отрекъл да са ангажирани.
Що се касае до поставения от касатора процесуалноправен въпрос, свързан всъщност с допустимостта на постановеното решение, то следва да се посочи, че цитираната съдебна практика, съгласно т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не обуславя основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което само на това основание искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Независимо от изложеното, дори и да се приеме, че касационната инстанция в този случай е длъжна служебно да преквалифицира допълнителната предпоставка за достъп до касационен контрол по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, то така поставеният от [фирма], въпрос на процесуалното право- свързан с възможността решаващият съд да се произнесе, извън очертания с исковата молба предмет на делото не е разрешен в отклонение от посоченото решение № 526/2008 год., по гр.д.№ 260/2008 год. на І-во т.о. на ВКС, което единствено би могло да се възприеме за относимо към същия. Според последното, когато регистърният съд се е произнесъл с типично за спорното исково производство по чл.74 ТЗ решение и по този начин превишавайки възложените му в регистърното охранително производство правомощия е упражнил дублиращ съдебен контрол върху решенията на ОС на съответното ТД, извън преклузивния срок по чл.74 ТЗ, то неговият съдебен акт, като недопустим подлежи на обезсилване.
В разглежданият случай, освен, че не е налице конкретната горепосочена хипотеза, то обстоятелството, че решаващият съд е разгледал основателността на претендираното от ищеца вземане, съобразявайки изцяло изложените в исковата молба факти и обстоятелства относно неговия произход- сключен между страните договор за спогодба, обективиран в подписаното на 18.06.1998 год. споразумение, останал неизпълнен от длъжника, изключва основателността на твърдяното от касатора несъответствие по този въпрос на процесуалното право с практиката на съдилищата.
Необходимо е също в тази вр. да се отбележи, че поставеният процесуалноправен въпрос, всъщност свързан с преценката за валидността на възникналото исково процесуално правоотношение е разрешен и с ТР № 1/2001 год. на ОСГК, даващо задължителни за съдилищата разяснения относно задължението на съда да се произнесе по въведения от ищеца предмет на делото, с които по изложените по- горе съображения С. апелативен съд напълно се е съобразил.
Останалите релевирани от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, вкл. за материалната доказателствена сила на частните свидетелстващи документи, за обсъждане на всички доводи на страните с останалия доказателствен материал по делото, касаят правилността на обжалваното решение, поради което не съществува процесуална възможност да бъдат обсъждани в строго формалното производството по чл.288 ГПК- арг. от чл.281, т.3 ГПК.
Същевременно поради отсъствието на изрично позоваване на селективния критерий по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на поставените въпроси на материалното право, за които единствено поддържаното от касатора основание е по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, приложените в тази вр. решения на отделни състави на ВКС не следва да бъдат обсъждани.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция ответната по касационната жалба страна има право на направените в производството по чл.288 ГПК деловодни разноски, на осн. чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК и чл.81 ГПК. Същите следва да и бъдат присъдени, обаче, само ако съществуват доказателства за реалното им извършване, каквито в случая, въпреки заявено изрично искане в тази насока, отсъстват. Следователно, като недоказано, последното следва да се остави без уважение.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на С. апелативен съд № 1373 от 04.11.2009 год., по гр.д.№ 1239 / 2007 год., по касационната жалба на [фирма], гр. С. вх.№ 1037/23.12.2009 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: