О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 658
[населено място], 30.07.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия,първо търговско отделение, в закрито заседание на девети февруари,през две хиляди и петнадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1945 по описа за две хиляди и четиринадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение от 30.01.2014 год. по гр.д.№ 4322 / 2013 год. на Софийски градски съд , с което е отменено решение № І – 43-107 / 10.12.2012 год. по гр.д.№ 36 316 / 2011 год. на СРС, І г.о. и вместо него е уважен предявеният от М. иск с правно основание чл.59 ЗЗД,като касаторът е осъден да заплати сумата от 11 025 лева – обезщетение за ползване без основание на обект,публична държавна собственост, предоставен за управление на Министерството,съизмеримо с наемната цена на същия като магазинно помещение,за периода 15.04.2009 год. – 15.03.2010 год.,ведно със законната лихва върху същото от предявяването на иска до окончателното й заплащане,като съдът не е уважил предявените от ответника,в евентуалност едно спрямо друго, възражения за прихващане – със стойността на извършените в имота подобрения / средства за вложени труд и материали /, съответно – с част от сума, съставляваща разлика между заплатена от ответника и действително дължима наемна цена,за периода 10.11.2008 год. – 31.10.2011 год., предвид основание за намаляването й,съгласно чл.230 ал.2 ЗЗД, предявено на наемодателя – ищец. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяването му в противоречие със закона – чл.20 ЗЗД и чл.59 ЗЗД и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.235 ал.2 ГПК и чл.162 ГПК,както и като необосновано с оглед съдържанието на събраните доказателства.Оспорва даденото от въззивния съд тълкуване на договорната клауза досежно предмета на сключения между страните договор за наем,в смисъл,че от предмета на договора е изключена спорната част от фоайе,съставляваща склад,по архитектурен проект състояща се от гардеробна и портиерска част. Счита, че вкл. с оглед извършване тълкуването според правилата на чл.20 ЗЗД,но и в обосноваване на останалите си решаващи изводи – относно размера на присъдимото обезщетение, респ. и за произнасяне по противопоставеното възражение за прихващане,съдът не е съобразил релевантни за спора доказателства,в нарушение на чл.235 ал.2 ГПК , респ. и при наличие на доказателства за основание на вземането на ответника по противопоставеното първо / преференциално / възражение за прихващане, в нарушение на чл.165 ГПК, доколкото не е приел за относими,противно на действителното им съдържание, заключенията на приетите съдебно-технически експертизи на вещи лица Д. и М. и не е възложил служебно задача на такава експертиза за остойностяване размера на понесените от ответника разноски за извършените в спорния обект подобрения. В нарушение на чл.59 ЗЗД и ППВС № 1/1979 год. въззивният съд,според касатора,е присъдил по-голямата измежду сумите по обогатяването на ответника и обедняването на ищеца,макар че ответникът изначално оспорва наличието на обедняване на ищеца,доколкото спорната част от фоайето – самото то предоставено за ползване на ответника с договора за наем – с предназначение за гардеробна и портиерно помещение,не би могла да се ползва самостоятелно.Оспорва и законосъобразността на определяне обогатяването въз основа наемната цена на помещението в настоящия му, след подобренията вид,вместо във вида,в който е било получено с договора за наем.
Ответната страна – М. – оспорва касационната жалба,вкл. обосноваването на основания за допускане на касационното обжалване, поради липса на конкретно формулирани правни въпроси.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът твърди,че със сключения с ответника,въз основа на публично обявен търг,договор за наем на обекти – публична държавна собственост, предоставени нему за стопанисване и управление, съгласно чл.1 от същия ,е предоставено ползването на ресторант, находящ се на 18 –ти етаж на съответната сграда, асансьор и фоайе на приземния етаж,за осъществяване на ресторантьорска дейност ,с възможност за провеждане протоколни мероприятия с представителна цел на министерството / чл.2 /. Основният спор по делото е концентриран в това дали предметът на договора включва и останалата,извън полезната площ от 35 кв.м., с която е описано фоайето по Приложение № 1 към договора за наем,складова площ – с предназначение за гардеробна и портиерна, за която безспорно се установява,че е била приобщена от наемателя към полезната площ на фоайето и в резултат на извършени подобрения използвана с предназначение на лоби – бар,а според техническата документация по узаконяването му – като магазин за продажба на кафе, храни и напитки.Ответникът е противопоставил довод основан на определението за полезна площ,съобразно пар. 2 т.1 от ДР на ППЗДС, от която се изключват складовите помещения, но последното е единствено за нуждите на нормативно определяне на наемната цена – на кв.м. полезна площ,а не и основание да се изключат складовите помещения като предмет на ползването,доколкото нямат самостоятелна,извън обслужваща ползването на полезната площ на обекта,функция.Становището на ответника е, че обектът на наемното правоотношение в цялост, т.е. и самото фоайе, му е предоставено с предназначение за ресторантьорска дейност, поради което и ползването му за лоби – бар не е в противоречие с чл.2 от договора.Оспорва обедняване на ответника,поради невъзможност спорната част от фоайето да би могла да се предостави другиму под наем,напротив – сочи обогатяването му,предвид извършените във фоайето подобрения,разходите за които от една страна сочи,че следва да бъдат приспаднати от размера на обогатяването му,а от друга страна противопоставя с възражение за прихващане.Оспорва и начина на формиране размера на обезщетението – от наемна цена на помещението във вида му след подобренията и приспособяването му в лоби-бар, вместо съобразно първоначалното му състояние. Противопоставя довод, че наемодателят е бил в известност за предвижданата и подсигурявана с подобрения промяна на предназначението на фоайето,но не се е противопоставил на нея /допуснати свидетели на това обстоятелство /,от което непротивопоставяне извежда съгласие за предмет на наемния договор включващ и спорната част от фоайе,за ползване с ресторантьорско предназначение.По делото са приети съдебно-технически експертизи, остойностяващи разходите за извършените от ответника подобрения, като стойността им като разходи е аналогично посочена и за съответна на увеличената стойност на обекта / 8 285 лева –първоначална експертиза на вещо лице Доканин, 8 905 лв. –последваща експертиза на същото вещо лице/.Тъй като след сключване на договора за наем,наемателят – ответник е бил известен от наемодателя за възможността да разположи в ресторантската площ от 230 кв.м. само до 50 места, за да би било ползването съобразено с нормативните изисквания – чл.153 ал.2 на Противопожарни строително-технически норми, поради наличието на един евакуационен извод, се противопоставя възражение за основание за намаление на наемната цена,съгласно чл.230 ал.2 ЗЗД, предявено от наемателя на наемодателя,вкл. за минал период на вече заплатена, съгласно договорената,наемна цена.Част от разликата /до размера на цената на иска / между заплатената и действително дължимата,съобразно броя на възможните за организация места в ресторанта , наемна цена – оценена от ответника в общ размер на 240 055,20 лева, страната противопоставя като евентуално спрямо предходното възражение за прихващане.Размерът на обезщетението е установен от съдебно – технически експертизи алтернативно: на база средни пазарни цени на магазинни помещения / дадени три предложения 11 961 лв. ,12 729 лева и 13 870 лева / респ. по чл.41 ал.1 вр. с чл.34 – 35 от ППЗДС – като държавен обект, ползван за стопански нужди / 7 899 лева според вещо лице Доканин и 11 788,92 лева – според вещо лице М. /, както и на база средна пазарна цена за складово помещение – 2 521 лева , според доп. СТЕ на вещо лице Доканин и 2 418, 24 лева – според това на вещо лице М.,като последната е дала и пазарна цена според чл.41 ал.1 ППЗДС с предназначение на складово помещение- 2 466 лева.
За да уважи предявеният иск в пълния му размер,въззивният съд е приел,че спорната част от 19,77 кв.м. / склад – с предназначение за гардеробна и портиерна /, извън полезната площ от 35 кв.м., на която фактически съответства при измерване оная част от фоайето осъществяваща практически достъпа до асансьора,обслужващ ресторантския етаж, не е била предмет на сключения договор за наем, следователно ползването й от ответника е без правно основание. Приел е, че като е бил лишен от възможността да ползва тази спорна част по предназначение,ищецът неоснователно е бил лишен от гражданските плодове,резултат от сключването на възможна гражданско-правна сделка.Само на това основание съдът приема доказано намаляване на активите на имуществото на ищеца,чрез пропуснато сигурно тяхно увеличаване,като ирелевантно е дали ползването на вещта се осъществява от самия него или чрез трето лице /напр. по договор за наем/.В аспект на последния извод не е посочен факт,установяващ че процесната част от фоайето е обект на друго правоотношение или поне възможен такъв.Въззивният съд е акцентирал на това, че за уважаване иска по чл. 59 ЗЗД е достатъчно да се установи лишаване на наемодателя от възможността да ползва процесната площ, поради ползването й от ответника – наемател, без правно основание. Размерът на обезщетението е определил съобразно характеристиката на цялото помещение – фоайе – като магазин, но съобразно чл.41 ал.1 ППЗДС / заключение на вещо лице М. – 11 788,92 лева /. Възраженията за прихващане са отхвърлени : първото, поради недоказаност на размера на разноските за извършените подобрения и доколкото съдът е приел, че при това положение не може да определи коя е по-малката сума – тази на разноските или на увеличената стойност на имота ,а второто – поради недоказаност на основание за намаляване на наемната цена , по смисъла на чл.230 ал.2 ЗЗД.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е посочил следните,подлежащи на конкретизиране от настоящия състав,с оглед правомощията му съгласно ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, въпроси : 1 / Какви са принципите на тълкуването на договорите по чл.20 ЗЗД ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 81 по т.д.№ 761/2008 год. на І т.о. ВКС ; 2/ При приложението на чл.59 ЗЗД обедняването, респ. обогатяването съобразими с коя характеристика на ползвания обект са : тази преди предприемане на ползването или придобитата в резултат на същото / в случая – промяна на предназначението с извършването на подобрения / и подлежи ли на установяване действителен размер на обедняването ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – с решение № 69 по гр.д.№ 159 / 2009 год. на ІІІ г.о. ВКС и ППВС № 1 / 1979 год. т.4;3/ Когато претенцията е доказана по основание,може ли съдът да я отхвърли поради недоказан размер,противно на задължението му по чл.162 ГПК ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – с реш. № 580 по гр.д.№ 836 / 2009 год. на ІV г.о.,реш.№ 404 по гр.д.№ 1037/2010 год. на ІV г.о., реш.№ 175 по гр.д.№ 1242/2010 год. ,реш.№ 138 по гр.д.№ 637/2012 год. , реш.№ 542 по гр.д.№ 1568/2011 год. , реш.№ 204 по т.д.№ 1158/2010 год. и реш.№ 96 по гр.д.№ 332/2010 год. , реш.№ 74 по т.д.№ 429/2010 год. на ВКС ,а доколкото се касае за нарушение на въззивния съд – т.3 ТР № 1 / 2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС;както и група въпроси,обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и свързани с решаващите изводи на съда относно евентуалното възражение за прихващане с вземане от неоснователно платена по-висока наемна цена, предвид приложението на чл.230 ал.2 ЗЗД,обобщени,доколкото частично се повтарят в същественото си съдържание, както следва: 1 / Налице ли е основание за намаление на наемната цена по чл.230 ал.2 ЗЗД , когато невъзможността за използването на вещта по предназначение е само частична или са налице ограничения на ползването й по предназначение? ; 2/ Длъжен ли е наемодателят да осигурява надлежно състояние на вещта за ползване по предназначение по време на целия срок на наемния договор или само при първоначалното й предаване ? ; 3/ Налице ли е основание за намаление на наемната цена в случаите когато не се променя характеристиката и предназначението на обекта като цяло,но се намалява възможността за експлоатацията му / в конкретния случай запазена по обем ресторантска площ и запазено предназначение,но възможност за поддържане на по-малък брой места / ?
Конкретно изводим еднозначно процесуален въпрос по приложението на чл.235 ал.2 ГПК и чл.236 ал.2 ГПК – в смисъл на вложено от съда тълкуване на процесуалните норми противно на вложеното от законодателя – не би могъл да бъде конкретизиран от изложението,в което по същество се поставя въпрос за преценка на правилността на въззивното решение, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК и преценими в друга фаза на касационното производство, предвид несъобразени от съда доказателства и неизложени мотиви по всички доводи и възражения на страните,изброени от касатора.
Първият от формулираните въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , въпреки че и за определяне предмета на наемното правоотношение въззивният съд изрично е прибягнал до правилата на тълкуването по чл.20 ЗЗД.Смисълът на задаването му от страната е поддържаната от нея теза,че тълкувайки договора е изводимо предоставяне на процесната част от фоайето / складова площ / , за ползване с договореното предназначение на основния обект – за ресторантьорска дейност.Нито от определението за „полезна площ „ по смисъла на пар.2 ДР на ППЗДС,предвид включване термина в Приложение № 2 на тръжната документация , нито от доказване на принадлежността на самото складово помещение към наетия от ответника обект,следва еднозначно извода,че като складова площ,без самостоятелни функции,а единствено обслужваща наетия обект,процесната част от фоайето,с площ от 17,99 кв.м.,е предоставена за ползване с предназначение за „ресторантьорска дейност„,а не с придадените й изначално функции на обслужваща предназначението на фоайето площ,доколкото промяната на предназначението му като „фоайе” не е залегнала в договора, нито на тълкуване в този конкретен аспект се позовава и самия касатор. Доколкото отговорът на правния въпрос следва да е от естество да промени правния резултат – досежно наличието или не на основание за ползването на спорната площ с това й конкретно предназначение – въпросът сам по себе си няма характеристиката на правен.
Вторият от формулираните въпроси покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Въпросът,обаче, не е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В т.4 на ППВС № 1/1979 год. не се дава отговор на такъв правен въпрос.Стойност на обедняването съдът е извел, приемайки за достатъчен факта на отнето ползване на негово имущество, независимо от обстоятелството дали обекта на ползване без основание е самостоятелен, със самостоятелно предназначение и функции,способен сам по себе си да кумулира приход.Тази специфика на хипотезата, обаче, не намира отговор нито в ППВС № 1/1979 год., нито в цитираната задължителна съдебна практика.В решение № 69/04.03.2010 год. по гр.д.№ 159/2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС, видно от формулирания правен въпрос, не се касае за остойностяване на самото обезщетение по чл.59 ЗЗД с оценка на ползваното имущество във вида,в който е получено от ползващия го без основание ответник,макар изречение в такъв смисъл да е включено в мотивите, доколкото в цялост се касае за приспадане на стойността на подобренията на ползваното имущество от средната пазарна наемна цена за същото по противопоставено от ответниците възражение за прихващане стойността на същите подобрения. Такъв е и настоящия случай, но въззивният съд не е оставил без уважаване възражението за прихващане със стойността на извършените в ползвания имот подобрения поради неоснователност на подобна претенция, а поради недоказаност на тази стойност,за да би се приело коя е по-малката измежду стойностите на обедняването и обогатяването, доколкото и възражението за прихващане почива на идентично на това на главния иск правно основание – чл.59 ЗЗД.
Третият от формулираните въпроси отново не покрива характеристиката на правен, тъй като макар формално въззивният съд да се е позовал на недоказаност на размера на вложени от ответника средства за подобренията в процесния обект, безспорно предпоставящо приложението на чл.162 ГПК, вкл. служебно допускане на експертиза за тяхното установяване, в действителност заключение с такъв предмет на изследване е депозирано по делото.Необосновано спрямо съдържанието на доказателственото средство,въззивният съд е счел, че то установява „ по-скоро „ увеличената стойност на имота,а не и вложените средства за материали и труд,по средни пазарни цени и на база счетоводна документация на самия ответник,доколкото вещото лице е посочило една и съща стойност и за двете.Следователно, не се касае за липса на доказателство за съответен факт ,относим към размера на претенцията,а превратно възприето от въззивния съд доказателство, поради което не отговор по приложението на чл.162 ГПК би променил решаващият извод за недоказаност на по-малката сума измежду обедняването и обогатяването,с цел уважаване възражението за прихващане на ответника.Поради непокриване на общия селективен критерий, излишно е коментирането на допълнителния селективен такъв по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с цитираните решения – задължителна за въззивния съд съдебна практика.
Формулираните по приложението на чл.230 ал.2 ЗЗД въпроси не покриват характеристиката на правни, тъй като отговор на същите не е обосновал решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на евентуалното възражение за прихващане с вземане на ответника от надплатена,при наличие на основание за намалението й,по реда на посочената разпоредба, наемна цена.Въззивният съд е счел за напълно неприложима към спора разпоредбата на чл.230 ал.2 ЗЗД,тъй като не се касае за засегнато състояние на наетия обект,в резултат на разпореденото съобразяване ползването му с нормативни изисквания,относими към безопасността на клиентела и персонал,общодостъпни за узнаване – предвид въвеждането им със съответен поднормативен акт и обективно съобразими от наемателя и без съответно уведомяване от наемодателя.Основанието за ограничаване местата в отдадения за ползване ресторант е счетено за резултат от обективно осъществил се,извън волята и правомощията на наемодателя факт, поради което и за същото не би следвало да се ангажира отговорността му.Съдът е обосновал и извод, че отдаването под наем не е било индивидуализирано с конкретна бройка места в ресторанта,поради което и последните не са белег, индивидуализиращ сам по себе си надлежното състояние на вещта. Поради необосноваване на общия селективен критерий, излишно е анализирането на сочения допълнителен такъв, който в случая е въведен с формално позоваване на нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК . Последното не удовлетворява хипотезата,съгласно задължителните указания на т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС : не е приложена , нито известна на състава , противоречива съдебна практика в отговор на така поставения въпрос – приложимостта на чл.230 ал.2 ЗЗД при частична невъзможност за ползване по предназначение, вкл. по отношение обема на ползването на иначе непроменена според характеристиката си и общото си предназначение , наета вещ – подлежаща на уедняквяване, нито е обосновано наличието на непротиворечива, но подлежаща на преодоляване като неправилна и в резултат на промяна в законодателството или развитието на обществените отношения съдебна практика.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.01.2014 год. по гр.д.№ 4322 / 2013 год. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :