4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 659
С., 22.10.2010 година
Върховният касационен съд на Р. Б., второ търговско отделение, в закрито заседание на 01.10.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 261/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.Враца против въззивното решение на С. апелативен съд № 1352/03.11.2009 год., по т.д. № 1074/2009 год., с което е потвърдено решението на Врачанския окръжен съд № 94 от 06.03.2009 год., по гр.д.№ 935/2008 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу А. за следприватизационен контрол установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.537, ал.2 ГПК – за установяване недопустимост на вписаната от ответното ЮЛ законна ипотека върху недвижим имот, притежаван от ЮЛ- търговец.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и процесуалните правила, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
Касаторът поддържа, че доколкото в случая не се касае до оспорване на вписване, извършено въз основа на решение на ОС на АД, то възприетото в тази насока с ТР № 1/2002 год. на ОСГК на ВКС разрешение, с което въззивният съд е аргументирал крайния си правен извод за неоснователност на предявения иск се явява неотносимо и само по себе си не би могло да обуслови съответствие на обжалвания съдебен акт с трайно установената съдебна практика.
Допълнително са изложени и доводи относно липсата на създадена от законодателя законова възможност, вкл. в хипотезата на § 8, ал.1 ЗИД на ЗПСПК, за прекомерност в обезпечаване неизпълнените в срок задължения от купувача по сключена приватизационна продажба, обстоятелство, което въззивният съд не само не е съобразил, но в нарушение на процесуалния закон не е и обсъдил, въпреки въведеното от страната възражение в тази насока.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280,ал.1, т.3 ГПК, твърдейки, че „разгледаният от въззивния съд правен спор, касаещ допустимостта на вписването на законна ипотека от страна на Агенцията за следприватизационен контрол върху имущество на приватизираното дружество, като обезпечение за задълженията на приватизиращото се дружество, което е миноритарен собственик на капитала и върху акциите на което има вече наложен запор от А.” се явява от значение на точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, излагайки съображения за отсъствие на установените в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК предпоставки и алтернативно – по основателността на въведените от касатора оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с изискванията на процесуалния закон за редовността и, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради следното:
При създадената с действащия ГПК процесуалноправна уредба на факултативност на осъществявания от ВКС касационен контрол, допустимостта на касационното обжалване всякога е обусловена от осъществено от въззивния съд произнасяне по съществен за делото материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, по отношение на който следва да е осъществено и допълнителното законово изискване – основание, попадащо в обсега на т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Това от своя страна означава, че е необходимо решеният в обжалваното въззивно решение въпрос, бил той материалноправен и/ или процесуалноправен, а не самият правен спор, не само да е важен за конкретното дело, но да е обусловил крайния решаващ извод на въззивния съд т.е. да е намерил своето пряко отражение върху правилността постановения съдебен акт, като неговото формулиране, по арг. от чл.284,ал.3, т.1 ГПК и дадените в тази вр. в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата разяснения, е възложено в изключителна тежест на касатора
В случая, при обосноваване приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК касаторът не е формулирал изрично съществените- материалноправен и / или процесуалноправен въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл и по отношение на които е налице поддържаният от него критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Същият единствено бланкетно е посочил, „че обжалваното решение е постановено по съществен материалноправен спор, като е абсолютно основателно /?/ и необходимо той да се реши по категоричен начин от ВКС, тъй като по този начин, „ще е налице от една страна гаранция за уеднаквяване на съдебната практика, а от друга- гаранция, че, породените от подобен спор обществени отношения ще бъдат разрешавани занапред по един и същи справедлив начин.”
Допълнително въведеното основание е аргументирано и с „бедна съдебна практика” по отношение на сходни и идентични казуси.
Или доколкото развитите в тази вр. в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК подробни съображения, всъщност са смислово повторение на съдържащите се в обстоятелствената част на касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение на С. апелативен съд, поради допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, то и от тях конкретният специфичен за възникналия правен спор въпрос също не би могъл да бъде изведен от касационната инстанция, без да бъде нарушено диспозитивното начало и принципът на равенството на страните в гражданското съдопроизводство, тъй като не се касае до неговото допустимо уточняване, преквалифициране или преформулиране.
Отделен остава въпросът, че така въведените от касатора оплаквания, явяващи се основания за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК, са неотносими към приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и основанието по т.3 за допускане на касационното обжалване , поради което не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
От своя страна липсата на посочен от касатора точно определен съществен и специфичен за конкретния правен спор материалноправен и процесуалноправен въпрос, намерил своето разрешение в обжалвания съдебен акт-главна предпоставка за допустимост на касационното обжалване, изключва наличието на процесуална възможност за настоящата съдебна инстанция да извърши и преценка относно основателността на твърдяното основание по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК- допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол.
Отделен в тази вр. е въпросът, че самият селективен критерий в случая също е останал неаргументиран, защото само наличието на „бедна” или „значителна” съдебна практика, както и дали постановеното от ВКС решение би създало гаранция за справедливост при бъдещи „идентични казуси” не удовлетворява последния, предвид вложения в съдържанието му от законодателя смисъл – арг. от т.4 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
За прецизност единствено в тази вр. следва да се посочи, че преценката на решаващия съд за наличие на обезпечителна нужда или прекомерността на определеното обезпечение е всякога конкретна и подлежи на проверка във всеки отделен случай, тъй като се извършва винаги въз основа на конкретните факти и доказателства по делото.
Поради това и релевираните от касатора доводи, че така извършеното по искане на А. вписване от СВ[населено място] на законна ипотека се явява прекомерност на обезпечението, в хипотезата на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСПК, във вр. с § 23 ЗИД на ЗПСПК, обстоятелство, което въззивният съд не е съобразил, тълкувайки неправилно закона се явява основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, ирелевантно за предпоставките за достъп до факултативен касационен контрол.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на С. апелативен съд № 1352/03.11.2009 год., по т.д. № 1074/2009 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ТД[фирма], гр.Враца да заплати на А. за следприватизационен контрол сумата 150 лв./ сто и петдесет лева/, деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: