О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
гр. София, 11.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.01.2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1686/2019 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Гаранционния фонд, със седалище [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 449 от 25.02.2019 г., по гр.д. № 5186/2018 г., постановено при участието на трето лице – помагач В. Й. М., в частта, с която след отмяна на решението на Софийски градски съд № 4401 от 02. 07.2018 г., по гр.д. № 9624/2015 г. в неговата отхвърлителна част за разликата над по 160 000 лв. до по 200 000 лв. за всеки един от ищците, са уважени предявените от Д. Н. П. и С. П. П. против Гаранционния фонд активно субективно съединени искове с правно основание чл.288, ал.1, т.1, б. „а” КЗ (отм.) допълнително за сумата от по 40 000 лв. на всеки от тях – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им б.ж. на [населено място] – П. С. П., настъпила на 06.09.2013 г. при пътно – транспортно произшествие, ведно със законната лихва, считано от 27.12.2013 г. до окончателното изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че присъденото обезщетение за обезвреда на неимуществените вреди на ищците в общ размер на 200 000 лв. за всеки от тях се явява справедлив паричен еквивалент по смисъла на чл.52 ЗЗД.
Счита същото за завишено, поради извършена от решаващия съд неправилна преценка на фактите и доказателствата. Касаторът изразява несъгласие и с неприетото от съда съпричиняване на вредата от страна на пострадалия.
В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право: 1. „Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя и какви следва да са мотивите на съда при излагане на съображения са справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди?”; 2. „Длъжен ли е съдът да презумира квалификацията на родителя като такъв, както и да субективира проявленията от понасянето на смъртта на детето му, извън рамките на обичайно търпимите, действително тежки, болки и страдания, каквито единствено са установени от събраните свидетелски показания?”; 3. „При съпричиняване на уреждането, констатирано в диспозитива на влязлата в сила присъда на наказателния съд, следва ли същото да бъде отчетено от гражданския съд?”.
За илюстрация на твърдяното противоречие касаторът сочи постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ВКС № 242/12.01.2017 г., по т.д. № 3319/2015 г. на II т.о. и постановеното по реда на чл.288 ГПК определение на ВКС № 360/29.03.2017 г., по т.д. № 60316/2016 г. на IV т.о.
Ответниците по касационната жалба Д. Н. П. и С. П. П., чрез процесуалния си представител адв.П. К., в срока по чл.287, ал.1 ГПК, възразяват по допускане на касационното обжалване, излагайки съображения за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Оспорват и основателността на въведените касационни основания.
Третото лице – помагач В. Й. М. не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявените искове с правно основание чл.288 КЗ (отм.), въззивният съд е счел за осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника – Гаранционен фонд, за заплащане на обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на сина им П. С. П. б.ж. на [населено място], настъпила в резултат на виновно предизвикано ПТП на 06.09.2013 г. от водача на лек автомобил „Х. сивик” с рег. № СН 67-41 КК, който към този момент не е притежавал задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
При изграждане на решаващите си правни изводи въззивната инстанция е отбелязала, че ответникът, въпреки дадените указания, не е заявил дали поддържа релевираното възражение за съпричиняване на вредата от пострадалия поради неизползван колан. Допълнително в тази връзка, позовавайки се на изслушаната съдебно – медицинска експертиза, Софийски апелативен съд е приел, че нарушението на задължението по чл.137а ЗДвП не е в пряка причинна връзка с настъпилия фатален резултат – дори при надлежно използване на предпазен колан, механизмът на ПТП е предполагал предизвикване на увреждания по тялото, които са довели до летален изход.
Като неоснователно, поради отсъствие на ангажирани доказателство относими към поведението на самия пострадал, е отхвърлено и второто въведено от Гаранционния фонд защитно възражение за 50% съпричиняване на вредата поради знанието на загиналия, че пътува в автомобил, управляван от водач в нетрезво състояние. Посочено е, че с констатираното неотразяване на въведеното от ответника защитно възражение в доклада на първоинстанционния съд, решаващият състав на въззивната инстанция в определението за насрочване на делото за разглеждане във въззивното производство, препис от което е връчено на ответника е дал изрични указания на същия за необходимостта от ангажиране на конкретни доказателства за твърдяното от него знание на пострадалия. Въпреки така дадените указания в хода на въззивното производство доказателствени искания от Гаранционния фонд не са направени, извън поддържаното и пред първоинстанционния съд позоваване на влязлата в сила присъда.
Преценявайки основателността на същото и наличието на основание за приложение правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивният съд е изложил подробни съображения, че присъдата е задължителна за гражданския съд, разглеждащ правните последици на престъпното деяние само в пределите императивно очертани от чл.300 ГПК. В конкретния случай, с оглед приетия за осъществен конкретен фактически състав на престъплението, елемент от който не е поведението на пострадалия, присъдата на наказателния съд, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, не е достатъчна, за да се обоснове правен извод за наличие на твърдяното от ответника съпричиняване на вредата. Посочено е, че изграждането на фактическата обстановка по делото и изведените въз основа на нея правни изводи в разглежданата хипотеза – образувано исково производство за обезщетяване вредите на пострадалия, са допустими само въз основа на доказателства, непосредствено събрани в гражданския процес, а мотивите на наказателния съд по приложеното н.о.х. д. № 162/2016 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е установена вината на водача на увреждащия л.а.- третото лице помагач В. М. са правно ирелевантни за доказване основателността на въведеното защитна възражение на ответника. С оглед изложеното и предвид липсата на каквито и да било доказателства, че загиналият е знаел за употребения алкохол от водача на увреждащия л.а., въззивният съд е приел за недоказано и второто възражение за съпричиняване на вредата.
Позовавайки се на конкретните доказателства по делото, относими към размера и обема на понесените от ищците болки и страдания и практиката на ВКС към релевантния за спора момент в хипотезата на обезщетяване родителите на загинал при пътен инцидент млад човек, ненавършил 20 години, Софийски апелативен съд е приел, че определеното от СГС обезщетение занижено по размер и е изградил краен правен извод, че справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за всеки един от родителите в случая е сумата от по 200 000 лв.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Първият от поставените от касатора материалноправни въпроси, отнасящ се до начина на определяне на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД и до задължението на съда да изложи съответни конкретни съображения, извлечени от данните по делото, с които да обоснове преценката си за справедлив размер, несъмнено е значим за крайния изход на делото и обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация.
Неоснователно по отношение на същия е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Видно от мотивите в съобразителната част на обжалвания съдебен акт при определяне на размера на следващото се на ищците обезщетение за обезвреда на неимуществените вреди въззивният съд, като е изложил кратки, но обосновани съображения, е съобразил всички относими за същия критерии, разяснени в задължителната съдебна практика, обективирана в т.II от ППВС № 4/1968 г., доразвита в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, които са свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД. Що се касае до обосноваността на извършената преценка в контекста на приложението на чл.52 ЗЗД, тя е въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт, която не е предмет на инстанционна проверка в производството по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК – арг. от т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Следва също в тази връзка следва да се отбележи, че в отделните фактически хипотези е налице различие при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото критериите дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията при разглежданите казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват, т.е. различните факти и обстоятелства по делата. Поради това и доводите на касатора за отклонение на въззивното решение от практиката на ВКС са неоснователни.
Вторият формулиран от касатора въпрос не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд за изхода на спора. Зададен в контекста на твърдението на касатора, че въззивният съд е завишил размера на обезщетението като последица на факта, че загиналият е бил единствено дете на ищците, негови родители и то на много млада възраст -18 г., този въпрос не притежава характеристиката на правен по см. на задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно е, че въззивният съд не е извел различен размер на обезщетението единствено от вида на връзката между ищците и починалия,която ноторно е най- силната родствена връзка, а изхождайки от доказаността на обхват на търпените от ищците болки и страдания. Правилността на тази преценка на иначе релевантно съобразени за съдържанието на емоционалната връзка между ищците и загиналия обстоятелства, която всъщност касаторът оспорва, като предмет на осъществявания от касационната инстанция същински инстанционен контрол е извън фазата по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК.
Що се отнася до формулирания трети материалноправен въпрос, то същият, като свързан с решаващи мотиви на въззивния съд за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, несъмнено е релевантен за крайния правен резултат по делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователно е позоваването на визирания критерий за селекция.
Принципен отговор на поставения правен въпрос безспорно е дал законодателят с разпоредбата на чл.300 ГПК – задължителност на присъдата само относно факта на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Следователно рисковото поведение на пострадалия, което е могло да допринесе за вредоносния резултат, при изрично направено възражение за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, поради обективните предели на силата на пресъдено нещо, създадени с влязлата в сила присъда, подлежи на пряко установяване в процеса, в който се разглеждат гражданскоправните последици на деянието. Това означава, че когато поведението на пострадалия не съставлява квалифициращ признак на деянието (както е в разглеждания случай), обсъждането му от наказателния съд при определяне вида и размера на наказанието, не създава сила на пресъдено нещо по отношение на този факт. Поради това възприето от въззивния съд разрешение, че влязлата в сила присъда не е задължителна за установяване съпричиняването на вредоносния резултат, е в съответствие както със задължителната и трайно непротиворечива казуална практика на ВКС, така и със законовата разпоредба на чл.300 ГПК.
Независимо от гореизложеното, необходимо е за прецизност да се посочи, че цитираното от касатора решение на ВКС е неотносимо, тъй като е постановено при друга фактическа обстановка, докато постановеното по реда на чл.288 ГПК определение не се включва в практиката на ВКС по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. От значение е приетото в т.7 на ТР № 1/14 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, според което рисково е поведението на увреден, пътувал моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор от същия, по отношение на когото е налице знание за този факт или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна, която следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа. Единствената констатация, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол над законовоустановения миниум не обуславя автоматично намаляване на обезщетението. Именно тази задължителна за съдилищата в страната практика е съобразена от въззивния съд.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на ответниците следва да бъдат присъдени своевременно претендираните деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство. Същите възлизат общо на сумата 7 120 лв. – заплатен в брой, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 06.06.2019 г. и неоспорен по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатски хонорар на адв. П. К.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 449 от 25.02.2019 г., по гр.д. № 5186/2018 г., по описа на същия съд.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.4 да заплати на Д. Н. П. и С. П. П. сумата 7 120 лв. (седем хиляди сто и двадесет лева), съдебно – деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: