О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 66
гр.София, 12.02.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на първи февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 4770 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение № 22590/ 05.09.2017 г. по ч. гр. д. № 11 129/ 2017 г., с което Софийски градски съд е оставил без уважение частната жалба на Л. Б. Т. и на Динка П. Т. срещу определение № 146 456/ 14.06.2017 г. по гр. д. № 46 195/ 2016 г. на Софийски районен съд за отказ да бъде изменено първоинстанционното решение в частта по разноските.
Определението се обжалва от Л. Б. Т. и Динка П. Т. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси, свързани с приложението на първата предпоставка от чл. 78, ал. 2 ГПК (с поведението си ответникът не е дал повод за завеждането на делото), когато с решението по спора е уважен отрицателен установителен иск поради изтекла погасителна давност за вземането. Касаторите считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи въззивното решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (редакция на текста до влизане в сила на ЗИДГПК с ДВ бр. 86/ 2017 г. – арг. от § 74 от ПЗР) извеждат с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с определение № 709/ 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/ 2012 г. на ВКС, І-во ГО, решение № 186/ 19.06.2013 г. по гр. д. № 927/ 2012 г. на ВКС, ІV-то ГО, решение № 143/ 13.09.2012 г. по гр. д. № 620/ 2011 г. на ВКС, ІІ-ро ГО, решение № 76/ 07.05.2013 г. по гр. д. № 391/ 2012 г. на ВКС, ІV-то ГО и решение № 233/ 02.12.2014 г. по т. д. № 4690/ 2013 г. на ВКС, Іво ТО.
От ответника [фирма], ответник и по касация, не постъпва писмен отговор.
За да потвърди обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, въззивният съд е приел, че първата инстанция правилно е отказала да измени своето решение по делото в частта за разноските. С това решение, което междувременно е влязло в сила, е признато за установено, че Л. Т. и Динка П. поради изтекла погасителна давност не дължат на [фирма] сумата 6 756.36 лв. – цена на топлинна енергия за битови нужди за един топлоснабден имот в [населено място] за периода м. ноември 2006 г. до м. април 2012 г., но на основание чл. 78, ал. 2, вр. ал. 8 ГПК в тежест на ищците е възложена сумата 150 лв. – възнаграждение за представителството на ответника от юрисконсулт. Въззивният съд е приел, че са осъществени и двете кумулативни предпоставки от чл. 78, ал. 2 ГПК – с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и е признал исковете. Посочил е, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, тъй като кредитор не е изразил готовност да събира от ищците главницата, представляваща цена за топлинна енергия в исковия период. Приел е, че такава готовност не проявяват съобщението към фактура до ищците, с което ответникът я включва в просрочените техни задължения, нито информацията в сайта на ответника за тези задължения.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите въпроси обуславят обжалваното определение, но те не са решени в противоречие с константната съдебна практика, включително не й противоречат решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на която касаторите се позовават. Съдебната практика приема, че ответникът дава повод за завеждане на дело, а чрез поведението си обосновава и правния интерес от предявения отрицателен установителен иск за вземането поради изтекла погасителна давност, тогава когато ответникът като кредитор е предприел действия по принудително изпълнение или е изразил готовност да ги предприеме. Чрез този отрицателен установителен иск длъжникът не цели да отрече материалната легитимация на кредитора по вземането по отрицателния установителен иск. След изтичане на погасителната давност то продължава да съществува като естествено (не се ползва от държавната принуда), а доброволното изпълнение по него е дължимо (чл.118 ЗЗД). С предявяването на такъв отрицателен установителен иск длъжникът цели да осуети възможността за принудително изпълнение по вземането, защото погасителната давност е изтекла. Следователно решението, с което искът е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане срещу длъжника, но задължителната сила на влязлото в сила решение не рефлектира върху предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК (арг. от чл. 298, ал. 1 ГПК). Искът не е осъдителен, нито конститутивен, а ответникът има право на разноски и при уважаване на този отрицателен установителен иск, ако не е дал повод за завеждането на делото и ако го е признал. Така определение № 300/ 20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/ 2012 г. ВКС, ГК, IV-то ГО и определение № 75/ 21.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1371/ 2017 г. ВКС, ГК, I-во ГО.
На настоящия състав не е известна различна съдебна практика, споделя константната в изтъкнатия смисъл, а представените решения по чл. 290 – 293 ГПК не й противоречат. Не й противоречи и обжалваното определение на въззивния съд. Изложеното изключва всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 22590/ 05.09.2017 г. по ч. гр. д. № 11 129/ 2017 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.