О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
гр. София, 13.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на първи декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 2586/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 8038/19.04.2019 г. на И. М. Ч., чрез процесуалния представител адвокат М. М., срещу въззивно решение № 618/14.03.2019 г., постановено по в.гр.д. № 5441/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 109/16.05.2018 г., постановено по гр.д. № 532/2016 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и присъждане на разноските, сторени пред трите съдебни инстанции.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на въззивното решение в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси: 1. Следва ли при приет по делото, но некредитиран от съда предварителен договор, на който владелецът основава добросъвестното си владение, съдът да приложи презумпцията по чл. 69 ЗС, приемайки, че ищецът е осъществявал фактическа власт върху недвижимия имот за себе си – сочи се противоречие с решение № 40/2017 г. по гр.д. № 3171/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 77/2010 г. по гр.д. № 506/2009 г. на ВКС, ППВС №6/1974 г. и с определение № 280/2018 г. по гр.д. № 2287/2017 г. на ВКС, І г.о.; 2. Следва ли при представен предварителен договор, с който е предадено владението на недвижим имот, който предварителен договор не е кредитиран от съда, да се приложи презумпцията на чл. 69 ЗС, като се приеме, че получената съгласно предварителния договор фактическа власт върху имота е придобита при липса на правно основание (т.нар. завладяване) – сочи се противоречие с определение № 246/2018 г. по гр.д. № 3132/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. Касаторът поддържа наличието и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 3. Как следва да се реши колизията между владението, придобито на база на предварителен договор от едно лице и правото на собственост, придобито от друго лице, което при придобиването на правото на собственост не е получило владението и няма данни да го е осъществявало и 4. Може ли собственик на недвижим имот, който не е получил владението върху същия имот да основава владелческото си поведение на база неформално правоотношение, което е недоказано и същото е оспорено от другата страна по правоотношението? Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение по съображения за неприлагане на презумпцията, установена в чл. 69 ЗС.
Ответникът по касационната жалба – „Пиринпласт“ АД, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат А. Д., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 109/16.05.2018 г., постановено по гр.д. № 532/2016 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, с което е признато за установено по отношение на И. М. Ч. и В. М. Ч., че „Пиринпласт“ АД, ЕИК 811158034 е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, с площ 24 876 кв.м., с адрес в [населено място], [улица], ведно с построените в него сгради: сграда с идентификатор ****, сграда с идентификатор ****, сграда с идентификатор ****, и на поземлен имот с идентификатор ***, с площ 7 592 кв.м., с адрес в [населено място], [улица], и на основание чл. 108 ЗС ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението върху описаните имоти. С решението е отменен, на основание чл. 537, ал. 2, изр. последно ГПК, нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност с № 144, том I, дело № 118/2015 г. на нотариус Е. П. в частта, в която И. М. Ч. е признат за собственик на основание давностно владение на посочените имоти.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 127/2004 г. ищецът „Пиринпласт“ АД е придобил от „Механик“ ООД /н./ собствеността върху УПИ № *-*, кв. “1В“ по ЗРП на [населено място] с площ от 25 096 кв.м. и УПИ № * –*, кв. „1В“ по ЗРП на [населено място] с площ от 10 531 кв.м., ведно с построените в тях сгради. С приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установена идентичност между имотите, предмет на цитирания нотариален акт, и поземлените имоти, предмет на исковата претенция. Ответниците по делото са представили констативен нотариален акт № 144/2015г. в подкрепа на твърдението си за придобиване по давност на процесните имоти. Последните са навели твърдения за придобиване на владението върху тези имоти по силата на предварителен договор за покупко-продажба от 25.02.2000 г., сключен с предишния собственик „Механик“ ООД. Въззивният съд е приел, че твърденията за придобиване владението върху имотите на основание посочения предварителен договор са недоказани, доколкото съществуването на подобно правоотношение се е опровергало от всички останали доказателства по делото. Ответниците не са ангажирали други доказателства за установяване по какъв способ са придобили владението върху процесните имоти, респ. датата на установяване на фактическа власт върху тях, което е основание да се приеме, че възражението за давност е неоснователно. Посочил е, че дори и да се приеме, че ответниците са установили фактическа власт върху имотите, намерението им за своене е опровергано по несъмнен начин от събраните по делото доказателства. Свидетелите на ответниците са дали сведения, че ответникът И. Ч. е предприел действия по организиране охраната на процесните имоти и установяване на пропускателен режим, но нито един от тях не е имал впечатления за вътрешните отношения между него и ищеца във връзка с тези имоти. Според свидетелите Г. и Н. пък в периода от 2005 г. до 2013 г. в имота са извършвани действия от служители на ищцовото дружество по товарене на железа, укрепване на врати и прозорци, заваряване на метални прозорци и пр., като последните са имали свободен и неограничен достъп до имота. Обсъдени са и представените по делото спогодби, сключени между „Пиринпласт“ АД и „Вим петрол“ ЕООД и „Ин тех Сълюшън“ ООД, последните две представлявани от ответника И. Ч., по две граждански дела с предмет незаплатена ел.енергия за имоти в [населено място], [улица],както и пълномощно, неоспорено от ответната страна, издадено от „Пиринпласт“ АД като собственик на имота, на И. Ч. за представителство пред „ЧЕЗ – България“. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на твърденията, че ответникът И. Ч. е придобил владението върху имотите със съгласието на предишния собственик „Механик“ ООД /представлявано от управителя И. Ч./ през 2000г. въз основа на предварителния договор /в писмена форма/, сключен с дружеството. Посочил е, че във въззивната жалба липсват оплаквания относно преценката на доказателствата, извършена от първоинстанционния съд, както и конкретни доводи. Приел, че ответниците не са доказали да са упражнявали фактическа власт върху процесните имоти с намерение за своене.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая първите два въпроса, касаещи значението на представения по делото, но некредитиран от съда предварителен договор, при преценка приложимостта на законовата презумпция по чл. 69 ЗС, не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите изводи на въззивния съд, основани на събраните гласни и писмени доказателства, са че ответникът не е доказал елементите на фактическия състав на придобивната давност, съгласно разпределената по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест, поради което е следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е упражнявал фактическа власт върху процесните имоти в срока по чл. 79 ЗС /corpus/, явно, непрекъснато и несъмнено и при намерение за своене /animus/, което той не е сторил. След анализ на доказателства по делото, заедно и поотделно, включително свидетелските показания и приложеното пълномощно за ответника, изхождащо от ищцовото дружество, в качеството му на собственик на процесните имоти, съдът е достигнал до крайния си извод, че ответникът има единствено качеството на държател на тези имоти, като по делото не се доказват действия посредством които последният е манифестирал пред собственика промяна в намеренията, с които ги държи / т.нар. interversio possessionis/. При липса на конкретни оплаквания по преценката на събраните доказателства, въззивният съд е приел, че установяването на фактическа власт върху имота с намерение за своене въз основа на процесния предварителен договор е опровергано от останалите доказателства по делото. С оглед липсата на нарочни оплаквания във въззивната жалба, не е формирал други мотиви в тази насока. Предвид изложеното, поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не отговарят на общия селективен критерий за допускане до касационно обжалване. В допълнение следва да се отбележи, че не се установява наличие и на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържана от касатора, доколкото цитираната съдебна практика е неотносима към настоящия случай и разглежда хипотези, различни от процесната.
Третият и четвъртият въпрос не могат да се преценят като относими. Въззивният съд не е обсъждал колизия между владението върху имот, придобито от едно лице на основание предварителен договор, и правото на собственост, придобито от друго лице върху същия имот, когато при придобиването му последният не е получил владението върху него.Преценявал е релевираните от страните способи за придобиване на имота – договор за покупко-продажба и придобивна давност. Приел е за недоказано твърдяното от ответника оригинерно придобивно основание, поради осъществявано държане, а не владение с оглед липсата на намерение за своене. Четвъртият въпрос – може ли собственик на недвижим имот, който не е получил владението върху същия имот, да основава владелческото си поведение на база неформално правоотношение, което е недоказано и същото е оспорено от другата страна по правоотношението, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. За придобиване правото на собственост върху процесните имоти необходимо и достатъчно е реализиране на съответния придобивен способ, в случая сключване на договор за покупко-продажба в предписаната от закона нотариална форма съгласно императивните изисквания на чл. 24, ал. 1 ЗЗД, без да е необходимо вещта да бъде предадена, респ. собственикът да е установил фактическа власт върху последната. За уважаване на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС в тежест на ищеца е да докаже правното основание, на което е придобил процесната вещ, а не дали е установил фактическа власт върху същата. Отделно от това касаторът не е обосновал и значимостта на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 618/14.03.2019 г., постановено по в.гр.д. № 5441/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: