О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
Гр. София, 03.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Йонкова ч. т. д. № 3464/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] / [фирма]/ със седалище в [населено място] против определение № 1932 от 14.07.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 1521/2015 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав. С посоченото определение е потвърдено определение № 1433 от 04.03.2015 г. по т. д. № 7114/2014 г. на Софийски градски съд, VІ-13 състав, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените от [фирма] обективно съединени установителни искове.
В частната касационна жалба се поддържа че обжалваното определение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено недопустимо определение, с което първоинстанционният съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на иск, какъвто не е предявяван с исковата молба. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е извършил за пръв път преценка за допустимостта на предявените искове и по този начин е нарушил правилата за инстанционен контрол върху определението за прекратяване на делото. Излагат се и подробни доводи за неправилност на определението.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Посочено е, че при решаването на спора относно допустимостта на предявените искове Софийски апелативен съд се е произнесъл по следния съществен процесуалноправен въпрос : Допустим ли е установителен иск пред държавния съд за съществуването, действителността и изпълняемостта на арбитражното споразумение. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК частният жалбоподател твърди, че : С определение на Софийски градски съд било прекратено производството по т. д. № 148/2012 г., образувано по предявен иск за прогласяване нищожността на арбитражна клауза, поради недопустимост на иска; С определение по в. гр. д. № 4138/2012 г. Софийски апелативен съд отменил прекратителното определение и върнал делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, след като приел, че е допустим самостоятелен иск за установяване нищожност на арбитражна клауза; По така предявения установителен иск били постановени първоинстанционно и въззивно решение, като към момента на подаване на частната касационна жалба производството било висящо пред ВКС по подадена касационна жалба срещу въззивното решение. Същевременно, Окръжен съд – Монтана постановил определение за прекратяване на производството по гр. д. № 171/2014 г., образувано по положителен установителен иск, че сключено между страните по делото споразумение е действително и че страните са обвързани от съдържащата се в споразумението арбитражна клауза, поради недопустимост на така предявения иск, което било потвърдено от Софийски апелативен съд с определение № 2941/27.11.2014 г. по ч. гр. д. № 4525/2014 г. /за което няма данни да е влязло в сила/.
В изложението се поддържа също, че като е приел, че спорът за съществуването, действителността и изпълняемостта на арбитражното споразумение е „арбитруем”, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика в определение по ч. т. д. № 747/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и с практиката в определения по в. ч. гр. д. № 804/2015 г. на Варненски окръжен съд, по в. ч. гр. д. № 88234/2013г. на Софийски градски съд и по гр. д. № 5272/2012 г. на Софийски градски съд, в които е възприет принципът, че за да подлежи на разглеждане от арбитраж, спорът трябва да е имуществен – оценим в пари.
Изложението съдържа и въпрос, свързан с отговорността за разноски в производството пред въззивната инстанция. Въпросът за разноските не е предмет на частната касационна жалба, а на производството по ч. т. д. № 3465/2015 г., образувано пред ВКС по частна жалба на [фирма] срещу определение на Софийски апелативен съд по чл.248 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК са подадени отговори от ответниците [фирма] – [населено място], и [фирма] – [населено място], в които са аргументирани идентични становища за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Производството пред Софийски апелативен съд е образувано по частна жалба на [фирма] против определение № 1433 от 04.03.2015 г. по т. д. № 7114/2014 г. на Софийски градски съд, VІ-13 състав, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените от [фирма] срещу [фирма] и [фирма] установителни искове. При разглеждане на частната жалба Софийски апелативен съд е констатирал, че след оттегляне на част от предявените с исковата молба искове производството по делото е останало висящо пред Софийски градски съд по множество субективно и обективно съединени искове, насочени към установяване несъществуването, липсата, нищожността и изгубване силата на арбитражно споразумение между страните, както следва :
1. Алтернативно съединени искове срещу [фирма] за приемане за установено, че арбитражно споразумение, включено в клауза 44 от част II „Арбитраж” от Допълнение № 1 от 02.01.2008г. на Договор № I-455-05/31.01.2005 г., не съществува, тъй като арбитражното споразумение : (а) не е сключвано; (b) е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради противоречие със закона; (с) е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД поради заобикаляне на закона; (d) е нищожно на основание чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави; (е) е нищожно на основание чл. 26, ал. 2, пр.2 ЗЗД поради липса на съгласие; (f) е нищожно поради това, че предметът му не подлежи на арбитраж, а споровете, които са предмет на арбитражното споразумение са неарбитруеми, тъй като имат непозволен предмет; (g) е нищожно, тъй като предметът му не подлежи на арбитраж, а споровете, които са предмет на арбитражно споразумение са неарбитруеми, тъй като са извън разпоредителната власт на [фирма]; (h) е нищожно, поради невъзможност да бъде индивидуализирана арбитражна институция. При условията на евентуалност спрямо първата група искове е предявен иск за признаване за установено по отношение на същия ответник, че арбитражното споразумение е изгубило сила поради изтичане на срока за предявяване на иск по чл.17.
2. Алтернативно съединени искове срещу [фирма] и [фирма] за признаване за установено, че споразумение за прехвърляне на права и заместване в задължения, сключено на 24.01.2011 г. в частта, с която [фирма] е прехвърлило на [фирма] всички права, а последното го е заместило във всички негови задължения по арбитражно споразумение, включено в клауза 44 от Част II, не съществува, тъй като арбитражното споразумение: (а) не е сключвано; (b) е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради противоречие със закона; (с) е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД поради заобикаляне на закона; (d) е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави; (е) е нищожно на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД поради липса на съгласие.
3. Алтернативно съединени установителни искове срещу [фирма] за несъществуване на арбитражно споразумение, включено в клауза 44 от Част II от договора, поради това, че : (а) арбитражното споразумение не е сключвано; (b) е нищожно прехвърлянето на правоотношението по арбитражното споразумение, извършено със споразумение от 24.01.2011 г. за прехвърляне на права и заместване в задължения; (с) арбитражното споразумение е нищожно и поради това е нищожно и прехвърлянето на нищожно правоотношение по него, извършено със споразумението от 24.01.2011 г.; (d) арбитражното споразумение е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради противоречие със закона; (е) арбитражното споразумение е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, поради заобикаляне на закона; (f) арбитражното споразумение е нищожно на основание чл. 26, ал. 3, пр. 1 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави; (g) арбитражното споразумение е нищожно на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД поради липса на съгласие; (h) арбитражното споразумение е нищожно поради това, че неговият предмет не подлежи на арбитраж /е „неарбитруем”/ с оглед на непозволения му характер; (i) арбитражното споразумение е нищожно поради това, че предметът на арбитражното споразумение не подлежи на арбитраж, а споровете, които са предмет на арбитражното споразумение, са неарбитруеми, тъй като към датата на прехвърляне на арбитражното правоотношение са били извън разпоредителната власт на [фирма]; (j) арбитражното споразумение е нищожно поради невъзможност да бъде индивидуализирана арбитражната институция. При условията на евентуалност, в случай на отхвърляне на исковете по т.3, е предявен иск за установяване по отношение на [фирма], че арбитражното споразумение е изгубило силата си за всички спорове, за които е изтекъл срокът за предявяване на иск по чл. 17.
Въззивният съд е преценил, че спорният по делото процесуален въпрос е за допустимостта да бъде сезиран държавния съд с искове относно съществуването и действителността на арбитражното споразумение между страните, паралелно и извън висящото пред Арбитражния съд при Международната търговска камара арбитражно дело с предмет материалноправен спор между [фирма] и [фирма], образувано въз основа на същото споразумение. Изхождайки от разбирането, че арбитражното споразумение има характер на процесуален договор, и от отсъствието на норма по смисъла на чл.6 ЗМТА, учредяваща компетентност на държавния съд да разрешава спорове за съществуване и действителност на арбитражна клауза по принцип и извън рамките на материалноправен казус, съдът е обосновал отрицателния отговор на поставения процесуален въпрос. Изложени са съображения, че законът е ограничил допустимата намеса на държавния съд по отношение на арбитражното споразумение до задължение за съдействие в случаите по чл. 9, чл.12, ал.2, чл.17, ал. 2 и чл.37 ЗМТА и до специфичен неинстанционен контрол в случаите по чл. 16, ал.1, чл. 47 и чл.51 ЗМТА. Оттук е направен съществения за изхода на делото извод, че не съществува уредена в закона възможност държавният съд абстрактно, или извън определен материалноправен спор, да даде разрешение дали е налице компетентност на арбитраж и конкретно кой арбитраж е компетентен. Изтъкнат е аргумент, че разрешаването на такива въпроси от държавния съд би имало за последица ограничаване на правото на арбитражния съд да се произнесе относно своята компетентност – по въпроса за „компетентност относно компетентността” по чл. 19, ал. 1 ЗМТА, което е недопустимо. В зависимост от посочените съображения е обосновано становище, че само сезираният с материалноправния спор между ищеца и единия от ответниците Арбитражен съд при Международната търговска камара е овластен в рамките на образуваното пред него арбитражно производство да се произнесе по своята компетентност. За единствена хипотеза, в която е възможно държавният съд да даде отговор на въпросите за съществуването и валидността на арбитражното споразумение, е счетено предявяването на иск по реда на чл.48 ЗМТА за отмяна на бъдещото арбитражно решение, основан на твърдения за липса на сключено арбитражно споразумение и/или за недействителност на споразумението – чл.47, т.2 ЗМТА.
Във връзка с доводите в частната жалба Софийски апелативен съд е посочил, че допустимостта на предявените искове не може да бъде изведена от предвидената в чл.8 ЗМТА възможност държавният съд да продължи разглеждането на предявен пред него спор, ако намери, че арбитражното споразумение е нищожно, че е изгубило силата си или че не може да бъде изпълнено. Въззивният съд е акцентирал върху разрешението, че процесуалната преценка за компетентност и подведомственост не може да бъде извършвана отделно и независимо от материалноправния спор, във връзка с който е уговорен арбитраж. Изразил е разбиране, че с оглед чл.8, ал.2 ЗМТА арбитражното производство не се влияе от висящо дело пред местен или чуждестранен съд, в какъвто смисъл е и постановката на чл.VІ, ал.3 от Европейската конвенция за външнотърговски арбитраж разрешение, гарантираща правото на арбитражния съд при висящо пред него производство сам да реши въпроса относно своята компетентност.
Самостоятелен аргумент за недопустимост на предявените искове е изведен от разпоредбите на чл.2 ГПК и чл. 124, ал. 1 ГПК. С мотив, че посочените разпоредби определят като допустим предмет на защита с установителен иск само материални права и правоотношения и поставят изискването за наличие на правен интерес от търсената защита, въззивният съд е обосновал извод, че е изключено при възникнал процесуален спор за компетентност на арбитраж, основан на твърдения за недействителност или несъществуване на арбитражно споразумение, държавният съд да разглежда установителен иск за отричане на действителността или съществуването на споразумението, отделно от защитата на материалните права на страните.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
С частната касационна жалба са въведени оплаквания за недопустимост на обжалваното определение. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на обжалвания пред него въззивен акт и в стадия за селекция на касационните жалби, като при констатирана вероятност актът да е процесуално недопустим, е длъжен да го допусне до касационен контрол за проверка на допустимостта. След преценка на доводите в жалбата и на данните по делото съдебният състав на ВКС не намира основания, създаващи предположение за недопустимост на постановеното от Софийски апелативен съд определение. Частният жалбоподател е посочил в жалбата, че е предявил искове за установяване несъществуването на арбитражното споразумение поради неговото несключване, нищожност и изгубване на силата му, съединени с искове за установяване несключване и нищожност на споразумението за прехвърляне на права и заместване в задължения в частта, касаеща прехвърляне на правоотношението по арбитражното споразумение. В мотивите си въззивният съд е отразил в аналогичен порядък исковете, за чиято недопустимост се е произнесъл първоинстанционният съд, и на свой ред е преценил допустимостта на така предявените искове. Липсват данни преценката на първата и на въззивната инстанция да се е разпростирала върху непредявени искове и въззивният съд да се е произнасял за пръв път по допустимостта на исковете. Предвид изложеното, въззивното определение не следва да се допуска до касационен контрол по съображения за вероятна недопустимост.
Неоснователно е искането на частния жалбоподател за допускане на определението до касационно обжалване по формулирания в изложението въпрос допустим ли е установителен иск пред държавния съд за съществуването, действителността и изпълняемостта на арбитражното споразумение. Отговорът на поставения въпрос е обусловен от проверка на правилността на въззивното определение, с което Софийски апелативен съд се е произнесъл, че установителен иск с посочения предмет е процесуално недопустим, а според указанията в цитираното тълкувателно решение такава проверка не може да бъде извършвана в стадия за селекция на касационните жалби. Евентуалната неправилност на извода на въззивния съд за недопустимост на установителните искове, насочени към установяване несъществуването, недействителността и изгубване силата на арбитражното споразумение, не е основание за допускане на определението до касационен контрол, което не позволява поставеният въпрос да бъде подведен под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК.
Извън изложеното, въведеният с изложението въпрос не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и поради това, че искането Върховният касационен съд да се произнесе по него е заявено абстрактно и неконкретизирано, без да е синхронизирано с даденото от въззивната инстанция разрешение. Въззивният съд не е мотивирал принципен отговор на въпроса дали е допустим изобщо иск за установяване недействителност и несъществуване на арбитражно споразумение. В мотивите към определението съдът е разграничил прецизно хипотезите, в които е допустима съдебна намеса по отношение на арбитражното споразумение, като е изхождал от фактическата обстановка по конкретното дело – наличие на вече образувано производство пред арбитражен съд, сезиран съобразно уговореното с арбитражното споразумение, и отправено паралелно на арбитражното производство искане до държавния съд за произнасяне относно компетентността на арбитража да разгледа повдигнатия пред него правен спор. Изводите на въззивния съд по повод допустимостта на предявените пред държавния съд искове, насочени към установяване недействителността и несъществуването на арбитражното споразумение, са формирани съобразно тази фактическа обстановка. В тях е акцентирано върху съществения за конкретното дело факт, че държавният съд е сезиран абстрактно с процесуалноправен спор за действителността и наличието на арбитражно споразумение извън отнесения до арбитражния съд материалноправен спор с цел да бъде обвързан предварително арбитражния съд с произнасяне относно собствената му правораздавателна компетентност. Доколкото изводите за недопустимост на исковете касаят частна хипотеза, на поставения в изложението въпрос не може да бъде даден еднозначен отговор, приложим за всички случаи на предявен пред държавен съд иск за установяване недействителност и/или несъществуване на арбитражно споразумение. По тази причина въпросът не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
За изчерпателност следва да се отбележи, че недопустимостта на исковете е обоснована и с друг самостоятелен извод, касаещ правния интерес от търсената с тях съдебна защита. Частният жалбоподател не е формулирал въпрос по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с този извод, обусловил в еднаква степен потвърждаването на първоинстанционното прекратително определение, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване.
Освен поради отсъствие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване на въззивното определение не може да се допусне и поради недоказаност на поддържаната допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Представеното определение по в. гр. д. № 4138/2012 г. на Софийски апелативен съд не разрешава окончателно въпроса за допустимостта на предявения иск с предмет установяване недействителност на арбитражна клауза. Евентуалният положителен отговор на въпроса, при наличие на който би било мислимо основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предполага влязло в сила решение за уважаване или отхвърляне на иска, признаващо допустимостта на такъв иск, а както признава самият частен жалбоподател, образуваното по иска дело е висящо и по него няма постановено решение. Определението по гр. д. № 171/2014 г. на Окръжен съд – Монтана и потвърждаващото го определение на Софийски апелативен съд не следва да се преценяват като източник на съдебна практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като няма данни за влизането им в сила /т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а освен това произнасянето в тях е в смисъл, аналогичен на произнасянето в обжалваното определение.
Частният жалбоподател не е обосновал и допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите за предварителното произнасяне на държавен съд относно действителността и съществуването на валидно сключено арбитражно споразумение и за възможността арбитражният съд да бъде обвързан отнапред с преценка на държавния съд относно собствената му правораздавателна компетентност са разрешени от разпоредбата на чл.VІ.3 от Европейската конвенция за външнотърговски арбитраж, ратифицирана от Република България и в сила за нея от 11.08.1964 г. Разрешението е в смисъл, че преценката на арбитражния съд относно собствената му компетентност е приоритетна, поради което съдилищата на договарящите държави трябва да спрат образуваните пред тях производства докато арбитражът не се произнесе по съществото на делото. Посоченото разрешение е залегнало в чл.6, ал.2 от Правилата /R. of A./ на Арбитражния съд при Международната търговска камара, до който е отнесен възникналият между страните по делото материалноправен спор. Според чл.6, ал.2 от цитираните правила, страните си запазват правото да искат от компетентния съд да установи наличието на валидно арбитражно споразумение в случаите, когато А. съд приеме, че арбитражът не може да се състои. Приоритетът на арбитражния съд да се произнесе относно собствената си компетентност е възприет и в разпоредбата на чл.8, ал.2 ЗМТА, в която са уредени правомощията на държавния съд в случай на сезиране с иск за разрешаване на правен спор, подчинен предварително от страните на арбитражно споразумение. Съществуващата правна уредба изключва необходимостта от касационно разглеждане на поставения в изложението въпрос за целите, заложени в основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставеният от жалбоподателя въпрос кои са споровете, които подлежат на разглеждане от арбитраж, е извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Аргументацията в изложението по повод на този въпрос разкрива погрешна интерпретация на мотивите към обжалваното определение. Мотивите не съдържат извод, че арбитражен съд може да бъде сезиран със самостоятелен иск за действителност на арбитражно споразумение или че въпросът за компетентността по чл.19 ЗМТА може да бъде предмет на самостоятелен иск пред арбитражен съд. Произнасянето на въззивния съд е в смисъл, че в рамките на материалния /имуществен/ спор, за който е уговорен арбитраж, арбитражният съд се произнася приоритетно – служебно или по искане на страните, относно собствената си компетентност да разгледа и разреши спора. При това произнасяне на въззивния съд не се налага обсъждане на съдебната практика, представена от частния жалбоподател във връзка с посочения въпрос.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 1521/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1932 от 14.07.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 1521/2015 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :