4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
София, 31.01.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 959/2019 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Община Созопол против решение № 2516 от 31.10.2018 г. по гр.д. № 192/2018г. на Софийски апелативен съд
Ответникът по касация- Държавен фонд „Земеделие”, чрез пълномощника си – юрк. М С. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280,ал.1, т.3 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, Община Созопол, чрез пълномощника си –адв. И. А. – Р., е поддържала основания по чл.280, ал.1,т. 1 и 3 и ал.2,предл.3-то ГПК. Поставила е въпроса – „Допустимо ли е да се претендира законна лихва за забава, на връщането на даденото при липса на правно основание, респективно при отпаднало основание, поради разваляне на договора по право и от кой момент подобна лихва може да се начислява. „ Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като е цитирала части от решение на ВКС, а в заключение е отбелязала, че в частта на споразумението, с което се уговаря връщане на даденото „ не с плодовете му”, представлявало неточно приложение на чл. 26,ал.4 ЗЗД и в този смисъл решението било и очевидно неправилно. Поставен е въпросът – „ Следва ли да се заплаща обезщетение в размер на законната лихва, в случай че страната получила вещта /парична сума/, не е ползвала същата и не е била в състояние да ползва вещта / парична сума/ и не се е обогатила за сметка на другата страна с нея”. Страната е развила разбирането си по този въпрос. Поставен е въпросът – „ Какво е значението на справедливостта за точното прилагане на закона когато заплащането на законна лихва в определения размер надвишава десетократно размера на възможните вреди, тъй като законната лихва в процесния период е значително по-висока от пазарните лихви по депозити и кредиторът не е отправил ясна и недвусмислена покана с определяне на точен момент на изпълнение, от който да се начисли забавата и не се ли достига така до неоснователно обогатяване. „ Касаторът е развил разбирането си по въпроса, като пространно е разсъждавал върху липсата на справедливост и баланс при дължимост на законна лихва. Поставен е въпросът „ Дължи ли се законна лихва като обезщетение за вреди, които са причинени от бездействието на кредитора и неполагането на грижата на добър стопанин за връщане на даденото на отпаднало основание”. Цитирано е решение на ВКС, съдържащо разрешение по чл.83,,ал.2 ЗЗД. Разгледано е и разбирането на страната по въпроса изведено от оплакване за неправилност. Под надслов „ тълкуване на нормативни актове” след възпроизвеждане на чл.46 ЗНА касаторът е поставил въпросите – „ Как следва да се прилага, създадения през 1951 г. текст на чл.86, ал.1 от ЗЗД, когато и двете страни са публични субекти, предмет на отношенията са публични средства, законната лихва се заплаща също с публични средства , установена е липса на обедняване на кредитора и липса на правно основание и обогатяване на длъжника”. И „ Справедливо ли е да се налага обезщетение в размер на законната лихва, определен в ал.2 на чл.86 ЗЗД, когато не е налице обогатяване на длъжника и обедняване на кредитора, доколкото размера на законната лихва надвишава значително стойността на действително претърпените вреди и пропуснати ползи, предвид значително по- високите от законната лихва пазарни цени на лихвите по депозитите”.Страната е развила разбирането си по този въпрос.Поддържано е и основанието по чл.280, ал.2 ГПК. В тази връзка са възпроизведени оплакванията изложени в касационната жалба.
Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване.
Поставеният първи въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно приетата дефинитивност на общото основание с ТРОСГТК № 1 /09г. т.1, тъй като не е свързан с решаващите мотиви на състава, който е приел, че за да бъде поставен длъжникът в забава е необходимо изрично волеизявление на кредитора, което и е направено с оглед сключеното между тях споразумение и тъй като страните са свободни да договарят последиците от разваляне на договора, в това число и лихвите за забава при неизпълнение на задължението за връщане на даденото по него, то и предявения иск за връщане на сумите платени като законна лихва за забава са дължими.
Вторият въпрос е неотносим към случая въобще, тъй като страната съдържателно го е обосновала с ирелевантни за лихвата за забава – предмет на спор- обстоятелства, като това че не била ползвала „вещта” и не се била обогатила. Отново изцяло неотносимо към дължимостта на лихва за забава е и съдържанието на третия и четвъртия въпроси, поради което същите не само са неотносими към решаващите изводи на състава но и към разглежданата хипотеза.
Страната е обвързала основанието по чл.280, ал.1, т.3 с общите си разсъждения за справедливост, с възпроизвеждане текста на чл.46 ЗНА и с общи въпроси, първият, от които няма връзка със случая, тъй като, освен че не е разглеждан от състава / не е и правено такова възражение/, то и липсва основание за извеждане на законово разграничение на действието по отношение на правните субекти, спрямо които се прилага чл.86 ЗЗД, а и страната не обосновава такова. Вторият въпрос съставлява преповтаряне на вече поставените въпроси.
Във връзка с липса на релевантно общо основание за допускане на касационно обжалване, следва да се приеме че страната не установява наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК.
Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от него чрез възпроизвеждане на оплакванията за неправилност на акта от касационната й жалба. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала, без да изложи каквито и да било доводи по него, като е възпроизвела оплакванията си за неправилност от касационната жалба, а не за очевидна неправилност. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК.
Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2516 от 31.10.2018 г. по гр.д. № 192/2018г. на Софийски апелативен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: