О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 660
гр.София, 15.05.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1365 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 06.11.2013г. по гр.д.№955/2013г. , с което ОС Русе, с което са уважени частично искове с правно основание чл.196, ал.6 ГПК
Жалбоподателят – Н. С. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът [община], чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да бъде допускано касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е обезсилил решение от 17.06.2013 г., постановено по гр.д.№ 2755/2010 г. на Русенския районен съд в частта, с която В. Н. е осъдена да заплати на [община] сумата в размер на 4412 лв., представляваща разходи за премахване на собствената й сграда, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2010г., както и сумата в размер на 997 лв. разноски по делото, е прекратил производството в тази част поради недопустимост на иска. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, в частта с която Н. С. е осъден да заплати на [община] сума в размер на 7914.66 лв.- направени разходи за премахването на сградата и е отменил решението в частта, с която Н. С. е осъден да заплати на [община] сумата в размер над 7914.66 лв. до размер на 8824 лв., както и в частта, с която е осъден да заплати разноски над сумата от 963 лв, като е отхвърлил иска в тази му част. Въззивният съд е потвърдил решението и в частта, с която Е. Н. е осъдена да заплати на [община] сумата в размер на 3804.10 лв.- направени разходи за премахването на сградата и е отменил същото в частта, с която Е. Н. е осъдена да заплати на [община] сумата в размер над сумата от 3804.10 лв. до размер на 4412 лв., както и в частта за разноските над сумата от 463лв. и е отхвърлил иска в тази му част. Първоинстанционното решението е влязло в сила по отношение на Р. К. и Т. И., които не са го обжалвали пред въззивния съд.
Установено е, че производството по гр.д.№ 2755/2010г. е било образувано по предявен от [община] против Т. И., Е. Н., Н. С., Р. Х. и В. Н. иск с правно основание чл.422 ГПК- за установяване на съществуването на вземането на ищеца по издадена в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение по приложеното ч.гр.д.№7227/2009 г. по описа на Русенския районен съд. Съдът е изложил съображения за това, че предявяването на специалният установителен иск по чл.422 от ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на кредитора- ищец заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, която е оспорена от длъжника с възражение в срока по чл.414 от ГПК. Посочил е, че именно подаването на възражение поражда правният интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за реализиране на вземането срещу длъжника / арг. от чл.416 от ГПК/. Приел е, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща допустимостта на иска, за наличието на която съдът следи служебно и същата следва да е налице, както към момента на предявяване на иска, така и към момента на постановяване на съдебното решение. Посочил е, че в конкретния случай към момента на предявяване на иска визираните в закона процесуални предпоставки, обуславящи допустимостта му са били налице само по отношение на длъжниците, подали в установения в чл.414 ГПК срок възражение срещу издадената заповед за изпълнение, а именно: Е. Н., Н. С. и Р. Х.. Прието е, че след като ответницата по иска В. Н. не е подала в срока по чл.414 ГПК възражение против издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, то предявеният срещу същата иск по чл.422 ГПК е недопустим поради липсата на правен интерес и е прекратил производството по делото по отношение на нея.
Установено е по делото, че с определение № 398/10.06.2010г., по в.ч.гр.д.№ 333/2010г. на Русенския окръжен съд издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение по ч.гр.д. №7227/2009г. на РС Русе е била обезсилена и този факт е послужил като допустимо процесуално действие за изменение на иска по реда на чл.214 ГПК- от установителен към осъдителен, което изменение не е допуснато с определение от 09.05.2012г. по гр.д.№2755/2010г. на РС Русе, но е допуснато с определение от 05.10.2012г. по гр.д.№1053/2012г. на ОС Русе.
Прието е за установено, че на 14.06.2007г. комисия, назначена със заповед от 22.05.2007г. на [община], е описала състоянието на сградата, намираща се в по плана на [населено място] в присъствието на Е. Н., Н. С. и след изслушването на същите е взела решение същата да бъде премахната. Установено е, че в констативният протокол е било посочено и съгласието на жалбоподателите за премахване на собствената им сграда, въз основа на него е била издадена Заповед от 24.07.2008г.г. на [община], с която е било наредено сградата да бъде премахната в 20-дневен срок от влизане в сила на заповедта и с покана- изх.№ 911/280 от 19.11.2008 г. жалбоподателите са били уведомени, че заповедта на кмета като необжалвана е влязла в сила и същите са били поканени да изпълнят задължението си в 14- дневен срок от получаване на поканата.
С оглед на посочените факти съдът е счел за неоснователни оплакванията на жалбоподателите, че липсвало действително основание за събаряне на сградата. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл.196 ЗУТ състоянието на обектите и необходимите ремонтни и възстановителни дейности, както и обстоятелствата се установяват с протокол от комисия, назначена от кмета на общината и въз основа на констатациите, отразени в протокола може да се предложи на кмета на общината строежът да се поправи, заздрави или да бъде премахнат. Констатирано е, че в случая на базата на съставеният протокол е била издадена заповед на кмета на основание чл.196, ал.6 ЗУТ, която след влизането й в сила е била приведена в изпълнение. Посочено е, че за жалбоподателите като заинтересовани страни е съществувала правната възможност да атакуват издадената въз основа на констативния протокол заповед на кмета на общината по предвидения за това ред, а в настоящото производство липсва процесуална възможност да се извършва инцидентна проверка на законосъобразността на издадения административен акт с оглед разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК, поради което тези оплаквания се явяват неоснователни.
Установено е по делото, че поради неизпълнение на задължението си за премахване на сградата, [община] е пристъпила към принудително изпълнение, сключила е договори по реда на чл.2, ал.2 НВМОП за извършване на архитектурно заснемане и фотодокументиране на сградата, както и за принудителното й събаряне, за което е платила на фирмите- изпълнители сума в общ размер на 34 200 лв. Съдът, като е взел предвид разпоредбата на чл.196, ал.6 ЗУТ е приел, че за ответниците по иска е възникнало задължение да платят на [община] разходите, направени за премахване на собствената им сграда.
Прието е, че от представените по делото преписи от нотариални актове е установено, че премахната сграда е била в режим на етажна собственост и с оглед на това размерът на задължението на всеки един от жалбоподателите е определен съобразно притежаваните идеални части от общите части на сградата, като е взето предвид заключението на приетата по делото съдебно- техническа експертиза, която ги е изчислила в съответствие с разпоредбата на чл.40 ЗС. Прието е, че предвид притежаваните права Н. Д. дължи на общината разходи в размер на 7914,66 лв., а Е. Д. – в размер на 3804,10 лв и в тези размери са уважени предявените срещу тях искове.
В изложение към касационната жалба жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на въпроси от значение за спора: за задължението на въззивния съд да направи собствена преценка на фактите и доказателствата по делото, за това допустимо ли е изменение на иск от установителен в осъдителен, допустимо ли е съдът да се произнася от незаявени от ищеца факти, допустимо ли е при спазване разпоредбата на чл.147, ал.2 ГПК да се твърдят нови факти, които ищецът е могъл да заяви в исковата молба, допустимо ли е съдът да определя права на етажните собственици след като ищецът твърди наличие на обикновена съсобственост, може ли съдът да определя права от съда по реда на чл.40 и 41 ЗС без да са конкретизирани помещенията в съответния дял и кои са пределите на приложение по чл.17, ал.2 ГПК. Представя решение от 30.05.2011г. по гр.д.№110/2010г., ІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че може да се премине от установителен към осъдителен иск без да се променят фактите, решение от 03.08.2011г. по гр.д.№1470/2010г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че основание по чл.270, ал.3 ГПК е налице само при произнасяне по непредявен иск, решение от 05.04.2011г. по гр.д. №1321/2009г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че съдът трябва да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти, решение от 08.02.2012г. по гр.д.№ 510/2011г., ІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че съдът следва да обсъди всички факти и възражения, решение от 15.07.2009г. по т.д.№700/2008г., І т.о. на ВКС, в което е прието, че разглеждане на непредявен иск има за последица недопустимост на решението, решение от 30.01.2012г. по гр.д.№145/2011г., І г.о на ВКС, в което е прието, че съдът при спазване на чл.40 ЗС следва да определи в процентно съотношение припадащите се части от дворното място, решение от 25.05.2011г. по гр.д.№979/2009г., І г.о. на ВКС, в което е прието, че собствеността върху общите части е неразривно свързана със собствеността върху самостоятелните обекти в сградата и решение от 17.03.1992г. по гр.д.№1090/1991г., І г.о. на ВКС, в което е прието, че при създаване на етажна собственост собствениците на отделни обекти са едновременно съсобственици на общите части. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед данните по делото Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Отговор на поставените въпроси е даден в практиката на ВКС, изразена в т.1 и 3 на ТР№1/20013г. ОСГ ТК на ВКС и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения: от 20.03.2012г. по гр.д.№284/2011г., ІІ г.о. на ВКС, от 10.08.2011г. по гр.д.№78/2010г., І г.о. на ВКС, от 27. 02.2013г. по гр.д.№1185/2011г., І г.о. на ВКС, от 14.03.2011г. по гр.д.№1720/2009г., І г.о. на ВКС и от 08.05.2014г. по гр.д.№3215/2013г., ІІ г.о. на ВКС. В същата се приема, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ за да не остане делото неизяснено от фактическа страна. Приема се, че когато съдът изпълни процесуалното задължение, произтичащо от разпоредбите на чл.146 ГПК от този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията на чл.147 ГПК. Приема се, че процесуалният закон позволява на ищеца да измени основанието на предявения иск, като премине от установителен към осъдителен и от осъдителен към установителен и този способ за защита се определя от правния интерес и от обема защита, необходим на ищеца, която процесуална възможност съществува до приключване на съдебното дирене, което означава, че съдът прави преценката за наличие на този интерес към този момент. В практиката е прието съща така, че съгласно чл.38 ЗС общите части на сграда, която е в режим на етажна собственост, биват такива по естеството си или по предназначение и при спор относно дяловете на отделните собственици той се решава от съда при спазване разпоредбата на чл.40 ЗС, както и че гражданският съд има правомощия съгласно чл.17 ГПК да се произнесе инцидентно по валидността на административен акт, а по законосъобразността – когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, като инцидентният съдебен контрол за законосъобразност на административния акт е способ за защита правата на трети лица от които се иска да се съобразят с гражданско- правните последици.
Именно в съответствие с тази практика е дал своето разрешение и въззивният съд в обжалваното решение. Същата не е противоречива и не се налага да бъде променяна поради промяна в обществените отношения, предмет на регулацията, поради което не са налице и сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 06.11.2013г. по гр.д.№955/2013г. на ОС Русе.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: