4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 661
гр. София, 14 юни 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1250 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 26595/28.02.2017 г. на [фирма] – [населено място], представлявано от адв. В.Б., срещу въззивно решение №450/20.01.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 11022/2016 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която като е потвърдено решение от 07.06.2016 г. по гр.д.№14593/2016г. на Софийския районен съд, е уважен предявеният от Н. Л. Н. иск за заплащане на обезщетение по чл.331 ал.2 КТ в размер на сумата 9 532 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси, касаещи базата за изчисляване размера на обезщетението по чл.331 ал.2 КТ, респ. включват ли се в този размер и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието.
Ответникът по жалбата – Н. Л. Н., представляван от адв. Р.Д., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване в атакуваната му част въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че трудовото правоотношение между страните е прекратено при условията на чл.331 ал.1 КТ за длъжността „ръководител сектор/ръководител направление” в Дирекция „Ликвидация и регреси”, като спорът се свежда до базата за изчисление на обезщетението по чл.331 ал.2 КТ – дали в брутното трудово възнаграждение следва да се включи и допълнителното възнаграждение за брой отработени ликвидационни преписки, предвидено с чл.19 ал.2 от Вътрешните правила за организация на работната заплата /ВПОРЗ/ в дружеството и получавано ежемесечно от ищеца, или същото не е елемент от базата за формиране на обезщетението. Въззивният съд е приел, че предвидените от работодателя с вътрешните правила допълнителни суми за брой обработени ликвидационни преписки са елемент от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се определя и обезщетението по чл.331 КТ, тъй като тези суми са предвидими, сигурни и нямат характера на обезщетение или на еднократен паричен стимул. Въз основа на представените по делото доказателства, съдът е посочил, че допълнителните възнаграждения са се дължали и са изплащани ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение /въз основа на отчет на лицето за брой отработени преписки през текущия месец/, без изплащането им да е било поставено в зависимост от преценката на работодателя и/или с оглед качеството на престирания труд. Вземайки предвид заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, въззивната инстанция е споделила крайния извод на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск по чл.331 ал.2 КТ за сумата 9 532 лв., представляваща разликата между размера на изплатеното и фактически дължимото обезщетение при прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца, изчислено на база последното получено от служителя брутно трудово възнаграждение, включващо и допълнителното възнаграждение по чл.19 ал.2 ВПОРЗ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че формулираните в изложението на касатора въпроси, не обуславят допускането на касационния контрол, тъй като контекста в който са зададени – дали допълнителните трудови възнаграждения могат да се предвидят в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата на предприятието – е изцяло неотносим към решаващите изводи на въззивния съд. Възможността допълнителни трудови възнаграждения да са предмет на уредба както в колективен трудов договор, така и във вътрешни правила за работната заплата в съответното предприятие е изрично предвидена с нормите на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата / чл.2 ал.1 т.1 и т.2, чл.3 т.2, чл.5 ал.1, чл.6 ал.1 т.2, чл.13 и др./, т.е. отговорът на въпросите следва пряко и еднозначно от текста на цитирания подзаконов нормативен акт. Предвид неотносимия характер на въпросите в изложението, не е налице общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол – формулиран от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за формиране на решаващата воля на съда в атакуваното решение.
Извън това, следва да се посочи, че константно ВКС е приемал /напр. – решение № 847 от 14.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2009 г., IV г. о. и решение № 55 от 12.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2013 г., IV г. о./, че допълнително възнаграждение, което е в зависимост единствено от отработеното време, без изплащането му да зависи от качеството на положения труд и преценката на работодателя, е с постоянен характер по смисъла на чл.15, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. В брутното трудово възнаграждение по чл.228 КТ като основа за обезщетенията по гл.Х, раздел ІІІ-ти от КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. В разглеждания случай, след като страните не са уговорили друго /например – по-висок размер обезщетение/ базата за определяне на обезщетението по чл.331 ал.2 КТ е брутното трудово възнаграждение по чл.228 КТ, в което се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя. Приетото от въззивния съд съответства на цитираната практика на ВКС.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за заплащане на разноските за касационното производство, които съгласно представения договор за правна помощ и платежно нареждане от 15.03.2017 г. възлизат на сумата 800 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №450/20.01.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 11022/2016 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] на основание чл.78 ал.3 ГПК да заплати на Н. Л. Н. от [населено място], [улица], ет.3, направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 800 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.