22
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 661
гр. София, 14.07. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 3432 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по подадена от ответника в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 1103, постановено на 29. 05. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Девети състав по т.д. № 238 по описа на съда за 2014 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение, постановено от Благоевградски окръжен съд по гр.д. № 107/2013 г. е признато за установено по иска, предявен от [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу касатора [фирма], ЕИК:[ЕИК], че съществува вземане на [фирма] към [фирма], произтичащо от Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 28. 10. 2009 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 2872/28. 10. 2009 г. на Нотариус С. М., в размер на 214 167,82 евро – главница и законна лихва върху главницата, считано от 13. 09. 2012 г. до окончателното изплащане, със законните последици.
В касационната жалба и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат касационни основания по чл. 281, т. 3 и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като се твърди неправилност на въззивното решение, поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, иска се отмяната му и постановяването на друго такова по спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен, със законните последици.
Противната страна оспорва жалбата.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да отмени отхвърлителното първоинстанционно решение и да уважи предявеният срещу касатора иск с правно основание чл. 422 от ГПК, въззивният съд е приел в относимите си към релевираните пред настоящата касационна инстанция, основания за касиране на въззивното решение и такива за допускане на касационно обжалване, свои решаващи мотиви, за неправилен решаващият извод на първоинстанционния съд, че не е настъпила изискуемостта на процесното вземането на ищеца – ответник по касация, предвид липсата на твърдения и доказателства за откриване на предвидената в чл. 2, ал. 2 от договора за цесия между страните, особена (ескроу) сметка. Посочвайки, че тълкува логически и систематично разпоредбите на процесния договор за цесия, въззивният съд е намерил, че страните са постигнали съгласие относно цената на прехвърлянето и начина на изпълнението на това задължение за заплащане на цената, като цената на прехвърлянето е сумата от 220 000 евро, която следва да бъде заплатена в срок до 30. 04. 2010 г. Въззивният състав е изложил, че с разпоредбата на чл. 84 от ЗЗД законодателят е въвел общото правило за определяне на падежа на задължението – когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, а с разпоредбата на ал. 2 от същия текст законодателят е предвидил, че когато няма определен ден, то длъжникът изпада в забава след поканата. На свой ред изискуемостта на задължението, когато същото е без срок дава право на кредитора да иска изпълнението му веднага, а в случаите, когато това изпълнение е предоставено на волята или възможностите на длъжника, то кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок за неговото изпълнение (чл. 69, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД). Отчитайки систематичното място на сочената разпоредба на чл. 69 от ЗЗД и обстоятелството, че същата е част от разпоредбите, относими към срока за изпълнение (определяне, последици, броене), въззивният съд е приел, че с посочената норма на длъжника е предоставена преценката не дали изобщо да изпълни или не поетото от него задължение, а кога да го изпълни. По-натам, според въззивния съд, от установеното в чл. 63, ал. 1 ЗЗД правило, че всяка от страните по договора следва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, произтича изводът, че длъжникът трябва да изпълни своето задължение в срок, който, с оглед вида на престацията и конкретните обстоятелства на случая, се явява разумен от гледна точка интересите и на двете страни по сделката, а липсата на изпълнение в рамките на разумния срок е основание за упражняване потестативното право на кредитора да иска от съда да даде на длъжника достатъчен срок за изпълнение. Приравнен на тези хипотези, според въззивния състав е и случаят, при който страните са обвързали изпълнението на задължението с настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което е в зависимост и от поведението на длъжника. В конкретния случай обаче въззивният състав, предвид изричната договорна разпоредба, определяща краен срок (30. 04. 2010 г.) и тълкувайки действителната воля на страните е приел, че тази, последно разгледана в мотивите му хипотеза (приравняването на случаите, в които страните са обвързали изпълнението на задължението с настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което е в зависимост и от поведението на длъжника, на случаите, в които изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника – чл. 69, ал. 2 ЗЗД, срв. в този смисъл и Решение № 15/22. 04. 2014 г. по т.д. № 46/2013 г. на ВКС, ТК, Второ т.о.), не е налице по делото, тъй като макар и да са посочили изпълнение, чрез откриването на ескроу сметка, страните са определили и краен срок за изпълнението, който е изтекъл. В посочения смисъл в мотивите на въззивното решение се сочи още, че тълкуването следва да изхожда от действителната воля на страните, която според въззивния съдебен състав е, че ескроу сметката следва да се приеме като начин на плащане, а не като отлагателно условие, от сбъдването на което да се предпоставя изискуемостта на задълженията. По-натам в мотивите на въззивното решение съдът приема, че този начин (на плащане) е обвързан от добросъвестното поведение на самият ответник – страна по договора за ескроу сметка, поради което следва да се приеме, че е налице един от основните принципи на гражданското право, че никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. В заключение въззивният състав е посочил, че в останалата им част следва да се споделят мотивите на първоинстанционния съд.
По-натам в мотивите си въззивният състав е приел наведеното твърдение от ответника, както в отговора на исковата молба, така и в отговора на въззивната жалба, че договорът за цесия е нищожен поради невъзможен предмет, на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, за неоснователно, като е посочил, че по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, договорът е нищожен поради невъзможен предмет, ако към момента на сключването му вещта, предмет на разпореждане, не съществува фактически или не отговаря на установените изисквания за самостоятелен обект, т.е. не представлява годен за извършване на разпоредителни сделки самостоятелен обект. Преценката, според въззивния състав следва да бъде извършена, както с оглед на самият договор, така и предвид естеството на престацията, като в тази насока във въззивното решение е прието, че договорът за цесия има невъзможен предмет единствено ако имущественото право е непрехвърлимо с оглед своето естество, с оглед императивни разпоредби на закона или с оглед наличието на предварителни договорни ограничения. Такъв извод, според въззивния състав следва и от изричната разпоредба на чл. 100, ал. 1 ЗЗД, с която е установено изключение от общото за облигационните договори правило на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, като при прехвърляне на несъществуващо вземане цесионният договор не е недействителен, нещо повече – цедентът отговаря за изпълнението му по реда на чл. 82, вр. чл. 79 ЗЗД, в какъвто смисъл във въззивното решение е цитирано определение № 524/19. 07. 2011 г. на ВКС по т.д. № 186/2010 г., II т.о. Съставът на въззивния съд сочи също в мотивите си, че ответникът прави това възражение за нищожност на договора за цесия, като твърди, че не съществува вземане, което би могло да бъде предмет на договора за цесия, предвид самия договор за кредит (вземанията по който на банката – ищец и ответник по касация са цедирани с процесния договор за цесия), в който договор за кредит уговорената сума е във български лева, а цедираната сума е в евро, в каквато връзка ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 24 и чл. 25 от ЗБНБ, като твърди, че длъжникът (по договора за кредит) [фирма] не би могъл да престара нещо различно, освен със съгласието на кредитора, а такова отсъствало. Така релевираното от ответника възражение за нищожност на договора за цесия, въззивният съд е намерил за неоснователно, като е приел, че предмет на договора за цесия е вземането, което има банката към длъжника, произтичащо от договор за кредит, който договор за кредит е конкретно посочен, както с неговия номер, дата, страни, така и чрез посочването на двата анекса към него, със страни и дата. Въззивният състав приема, че липсва законова забрана страни по едно правоотношение да уговарят изпълнението му във валута, а посочването на едно задължение в неговото валутно изражение не би могло да доведе до нищожност на това задължение, с оглед възможността всяко едно задължение, уговорено в местна парична единица да бъде превърнато в същото такова, но във валута, след като се съобрази с определеният курс за това, още повече, че в конкретния случай е налице твърдо определен такъв, с оглед валутите и валутния борд.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване касаторът формулира, с твърдение че същите съставляват годно общо основание за допускане на такова обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, въпросите:
1. Следва ли, в съответствие с чл. 236, ал. 2 и чл. 272 от ГПК, въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си доводите на страните, за да формира доказателствените си, съответно правни изводи?
Твърди се, че в конкретния случай съдът не е обсъдил доводът, че чл. 2, ал. 2 от договора за цесия следва да бъде тълкуван във връзка с чл. 8, ал. 1 от същия; доводът, че откриването на сметка под условие не представлява уговорен между страните начин на плащане, защото не е предвиден като такъв във чл. 4 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), а рамков договор за извършване на платежни услуги, уреден от същия закон; доводът, че ищецът не се е позовал на фингирано сбъдване на условието в резултат на това, че ответникът е попречил недобросъвестно то да се сбъдне; доводите за отсъствието на транслативен ефект на цесията, неизпълнение на задължението да бъде прехвърлено вземането и за развалянето на договора извършено с отговора на исковата молба.
Според касатора на тези въпроси съдът по същество е дал отрицателен отговор, необсъждайки наведените доводи, които очевидно имат значение за изхода на делото, защото съобразяването им би довело до изводите: че вземането на банката не е изискуемо, защото сключването на договор за ескроу сметка и изпълнението на условията по него не представлява уговорен начин на плащане, а отлагателно условие, чието несбъдване води до неизискуемост на вземането на банката за цена по договора; че вземането не е изискуемо, защото в полза на ответника е налице възражение на неизпълнен договор поради отсъствието на транслативен ефект на цесията; че вземането на банката за цена не съществува защото договорът за цесия е развален.
Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – критерий за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, в каквато връзка в Решение № 166 от 15. 07. 2013 г. на ВКС по гр.д. № 1285/2012 г., Трето г.о. и в решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о. се приемало, че задължението на въззивния съд като инстанция по същество, обхваща задължението за обсъждане и анализ на всички доказателства и доводите на страните, с оглед формиране на собствени фактически и правни изводи, като гаранция за правилността на съдебния акт.
2. Следва ли въззивната инстанция, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, да изложи свои собствени мотиви в съответствие с чл. 272, във връзка с чл. 273, във връзка с чл. 236, ал. 2 от ГПК?
Твърди се, че и този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, доколкото въззивният съд по същество му е дал отрицателен отговор, като бланкетно е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, без да обсъди всички доводи и възражения на ответника, развити в отговора на въззивната жалба и писмената защита, т.е. по същество без да изложи собствени мотиви, което е пречка за установяване обосноваността на съдебния акт, противно на приетото в задължителната съдебна практика, намерила израз в Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, Решение № 198 от 8.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1619/2013 г., II г.о., решение № 120 от 04.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 964/2012 г., IV г.о., Решение № 157 от 08.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 823/2010 г. II т.о
Така формулираните първи и втори въпрос биват разглеждани от настоящия касационен състав общо, доколкото и двата въпроса са процесуалноправни, със сходно съдържание и са взаимно свързани, като основания за допускане на касационно обжалване, основаващи се на оплаквания в насока да са допуснати от въззивния съд сходни, и отново свързани, процесуалноправни нарушения, както и доколкото по отношение и на двата въпроса се претендира наличието на един и същ допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба.
И двата, така поставени въпроса, са принципно релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., с оглед императивно законоустановените в процесуалния закон, както и вменени от задължителната за съдилищата практика на касационната инстанция (включително – цитираната от касатора), задължения на съда, включително и на собствено основание – и на въззивния такъв – чл. 272 от ГПК, да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК), да вземе становище по всички въпроси, които имат значение за решаването на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление (чл. 17, ал. 1 ГПК), да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона (чл. 235, ал. 2 ГПК), както и към решението си да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда (чл. 236, ал. 2 ГПК).
В случая обаче и по конкретното дело не се установява да е налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 2 от ТРОСТГКВКС № 1/2010 г., по отношение и на двата поставени въпроса.
Твърденията на касатора за необсъждане от страна на въззивния съд, на доводите на страните, в изложените в обосновката на първия въпрос части, са изцяло неоснователни. Въпреки действително не особено прецизният начин на изразяване на изводите на въззивния съд в мотивите към решението му, включително и по отношение на конкретната част от мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният състав препраща, но еднозначно видно е както от мотивите на самото въззивно решение, така и от извършеното частично препращане към мотивите на първоинстанционното решение (в крайна сметка – в частта им, в която същите не са изрично ревизирани от противоположните изводи на въззивния съд – относно изискуемостта на процесното вземане, респ. – правната роля и значението за основателността на иска, на договорно установеното откриване на ескроу сметка и плащането по нея, както и на уговорения краен срок за плащане – 30. 04. 2010 г.), че всички посочени в обосновката на въпроса на касатора доводи на страните, са обсъдени и взети предвид от въззивния съд, при формиране на крайните му изводи досежно приетата от него, основателност на иска. Така претендираното необсъждане от страна на въззивния съд на необходимостта от тълкуване на чл. 2, ал. 2 от договора във вр. с чл. 8, ал. 1 от същия, доводите на ответника – касатор, основание на приложението, според него на ЗПУПС, както и останалите му доводи против съществуването и действителността на договора, вкл. транслативния му ефект, евентуалната му нищожност или разваляне, са намерили отражение в решаващите мотиви на въззивния съд, който, извършвайки обективираното в същите мотиви тълкуване на разпоредбите на договора в тяхната съвкупност, и съобразно посочените от съда принципи на тълкуването, съответно и в крайна сметка е приел, че договорът е породил валидна и съществуваща и към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция, облигационна връзка между страните, по силата на която задължението за плащане на цената на прехвърленото вземане е валидно възникнало, съществуващо и е падежирало на 30. 04. 2010 г., в какъвто смисъл и уговореното откриване на ескроу сметка е не отлагащо, включително и след 30. 04. 2010 г. задължението за плащането на цената условие, а само начин на плащане.
На свой ред, претендираното от касатора необсъждане от въззивния съд на довода, че ищецът не се е позовавал на фингирано сбъдване на условие в резултат на това, че ответникът е попречил недобросъвестно то да се сбъдне, се дължи изцяло на обстоятелствата, от една страна – че ищецът действително не се е позовавал на посочената правна фигура, законоуредена в чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, а от друга страна на това, че въззивният съд, изначално и противно на застъпваната от касатора правна теза, изцяло и категорично е изключил възможността уговорката за откриване на ескроу сметка да се тълкува въобще като условие, обуславящо изпълнението на задължението на касатора за плащане на цената и в тази насока решаващите изводи на въззивния съд в мотивите на решението му са еднозначни и ясни.
На свой ред, претендираните от касатора евентуални отговори, които въззивният съд би следвало да даде, при обсъждане на необсъдените, според касатора, негови доводи по делото, сочат на развити и поддържани от страна на касатора, застъпвани от него по делото, но несподелени, а отхвърлени от въззивния съд правни тези, в какъвто смисъл и същите съставляват оплаквания относно евентуалната неправилност на въззивното решение, но в аспект, намиращ се извън предметният обхват на настоящото производство по допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, необосновани са твърденията и за неизлагане от страна на въззивния съд на собствени изводи по делото, сочещи на решаваща правораздавателна компетентност на въззивния състав. Видно е от мотивите на въззивното решение, макар и при констатираната и от настоящия касационен състав липса на прецизност при излагането им, че по спорните в производството и изцяло правни въпроси от значение за основателността на иска, въззивният съд, освен че частично е препратил към мотивите на първоинстанционното решени, но е изложил и в съществена за изхода на делото степен, и свои собствени мотиви, противно на застъпваното от касатора в изложението му.
3. За обема на въззивната проверка на решението и може ли въззивният съд да излиза извън посоченото във въззивната жалба.
За този въпрос също се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, доколкото според касатора въззивният съд е обосновал извода си за основателност на иска, т.е. че изискуемостта на вземането е настъпила, защото ответникът бил недобросъвестен при уговорения начин на плащане – да открие ескроу сметка, като по този начин черпел права от собственото си недобросъвестно поведение, а подобно оплакване или довод не се съдържали във въззивната жалба. Твърди се въпросът да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и по-конкретно в противоречие с Решение № 243 от 30.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 479/2012 г., IV г.о., Решение № 247 от 5.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1644/2011 г., III г. о., Решение № 222 от 18.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1186/2011 г., III г. о.
Въпросът за обема на въззивната проверка е принципно релевантен за изхода на всяко гражданско съдопроизводство по реда на действащият процесуален закон, с оглед нововъведения ограничен въззив и съобразно конкретните разрешения в тази насока, дадени със задължителната за съдилищата практика на касационната инстанция.
В същото време обаче, така формулираният въпрос на касатора се явява правно необоснован, а претендираният му отговор – ирелевантен за изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е изяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС №1/2010 г., с оглед конкретните, установими по делото правни становища на страните и действителните, решаващи изводи на въззивния съд в мотивите на решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Така във всички свои изявления по делото, следващи отговора на исковата молба от страна на ответника, ищецът последователно застъпва и отстоява позицията, че с оглед конкретното съдържание на процесния договор за цесия, откриването на предвидената в чл. 2, ал. 2 от същия ескроу сметка няма правният характер на каквото и да било условие по см. на чл. 25 от ЗЗД, обуславящо съществуването или изискуемостта на задължението на ответника – касатор за заплащане на цената на прехвърленото вземане. Видно от възпроизведените по-горе в настоящите мотиви такива на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, такъв е и главният, и решаващ извод на съда в насока на това, че по делото въобще не е осъществена както хипотезата на чл. 69, ал. 2 от ЗЗД (свързвана от съда с изискването за добросъвестност по чл. 63 от с.з.), така и приравнената й, според съда такава хипотеза, при която страните са обвързали изпълнението на задължението с настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което е в зависимост и от поведението на длъжника, съответно – и която и да било от хипотезите на чл. 25 от ЗЗД, но напротив – уговорката за плащане, чрез откриване на ескроу сметка според въззивния съд категорично и въобще не се явява условие за възникването или изискуемостта на задължението на ответника, а само начин за плащане на цената, дължима иначе според съда безусловно в срок до 30. 04. 2010 г. При така установеното, въпросът на касатора е от една страна, както се посочи ирелевантен за изхода на делото, каквато релевантност същия би имал само в случай, че съдът без действително позоваване на това от страна на ищеца, бе основал изводите си за основателност на иска, респ. – за настъпила изискуемост на вземането за заплащане на цената по договора, на субективен принос от страна на ответника за несбъдване на условието за настъпване на тази изискуемост (наличието на каквото условие въобще е отречено от въззивния съд), а от друга страна – и необоснован, с оглед действителните тези на страните и решаващите за изхода на делото мотиви на въззивния съд. В част от мотивите на въззивното решение действително се съдържа съждение в насока на това, че при така възприетият от съда да е уговорен само като начин на плащане (чрез откриване на ескроу сметка), същият е обвързан от добросъвестното поведение на самият ответник – страна по договора за ескроу сметка, поради което и следва да се приеме, че е налице един от основните принципи на гражданското право, че никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. Този извод обаче е не главен и в никаква степен самостоятелно обуславящ изхода на делото, а вторичен и е изцяло относим не към изтъкнатият непосредствено по-горе, решаващ и главен извод на въззивния съд в насока на това, че откриването на ескроу сметка не е условие за възникването или изискуемостта на задължението на цесионера за плащането на цената, а само към хипотетично разглежданата в мотивите на съда, приравнена на законоустановената в чл. 69, ал. 2 от ЗЗД, хипотеза на обвързване изпълнението на задължението с настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което е в зависимост и от поведението на длъжника, съществуването на която хипотеза в конкретния случай е еднозначно и ясно отречено от въззивния съд в мотивите му, поради което и соченият извод в никаква не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТР № 1/2010 г.
4. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване при наличие на противоречащи си уговорки в договора, за да достигне до действителната обща воля на страните при спор между тях, следва ли да тълкува отделните уговорки в договора във връзка една с друга, следва ли да тълкува всички уговорки и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, и като не подменя вложената от страните обща воля, следва ли при тълкувателната си дейност да изключва онези от тях които са нищожни?
Твърди се, че и този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а в последната си част отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Претендира се, че въззивният съд не е извършил тълкуване на волята на страните, а на правни разпоредби, които не са били приложими в конкретния случай, при наличие на изразена воля в договора, клаузите по договора не са тълкувани, както всички поотделно, така и във връзка помежду си, проведено е избирателно тълкуване на клаузи, от чието съдържание не може да бъде извлечена действителната обща воля на страните. Касаторът поддържа, че за да обоснове тезата си, че откриването на ескроу сметка не представлява отлагателно условие и че страните са определили краен срок за плащане, съдът е тълкувал клаузата на чл. 2, ал. 2 от договора във връзка с ал. 3, която урежда последиците от неизпълнение на договора за цесия от цесионера, а по същество клаузата на ал. 3, според касатора освен, че е неясна, е и (по подробно изложени от касатора съображения) нищожна поради противоречие със закона, и не би могла да служи като основа за тълкуване. По-натам, според касатора, въпреки наведените доводи, че клаузата по чл. 2, ал. 2 от договора следва да бъде тълкувана във връзка с чл. 8, ал. 1 от същия, съдът не бил провел такова тълкуване, а ако го бил сторил, съдът щял да установи, че задължението за плащане е „съгласно условията, посочени в чл. 2 от договора“. Претендира се от касатора, че тълкуването е извършено чрез подмяна на волята на страните и не държи сметка, че сключването на договор за ескроу сметка е било функция от поведението освен на ответника и на ищеца, на [фирма] и [фирма], както и че тълкуването, извършено от въззивния съд е в разрез с наложените обичаи в практиката за функцията и използването на ескроу сметки, като гаранция и сигурност на плащането, което да бъде извършено само при наличие на конкретно установени от страните условия.
Твърди се въпросът да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и по конкретно – в противоречие с Решение № 129 от 12.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 558/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 105 от 30.06.2011 по търг.д. № 944 /2010 на BKC, TK, II т.о., Решение № 167 от 26.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 666/2010 г., I т.о., ТК.
В частта относно това, следва ли да се изключат от тълкувателната дейност на съда нищожните уговорки, съдържащи се в договор, касаторът претендира да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото по въпроса липсва каквато и да е съдебна практика, разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД не дава отговор на въпроса, а отсъстват и теоретични разработки, чрез които посочената празнина би могла да бъде преодоляна. Касаторът счита, че посредством отговора на този въпрос, ще бъде препятствана възможността за създаване на неправилна съдебна практика от една страна и от друга ще бъде създадено тълкувателно правило, което да изясни съдържанието и посочената разпоредба, като по този начин я доразвие.
Въпросът (съдържащ поредица от подвъпроси) е принципно релевантен във всички случаи на тълкуване от страна на съда на действителната воля на страните по договора, при условията на чл. 20 от ЗЗД, релевантен е (с изключение на частта му относно изключването при тълкуването на нищожните уговорки) и в конкретният процесен случай, доколкото спорът се концентрира именно около правната природа на конкретните условия, при които е уговореното плащането на цената по процесния договор и в частност – значението на уговорената фиксирана дата, до която договорната цена следва да бъде платена, както и на също уговореното откриване на ескроу сметка, по която същата да бъде платена.
В случая обаче не е налице който и да било от претендираните от касатора допълнителни селективни критерии за подбор на касационната му жалба. Въззивният съд, противно на поддържаното от касатора е извършил тълкуване на действителната воля на страните при условията и съобразно критериите, заложени в чл. 20 от ЗЗД, като подробни мотиви в същата насока са изложени по-горе в мотивите относно първите два въпроса от изложението на касатора на основания за допускане на касационно обжалване.
Друг е въпросът, че при така извършеното тълкуване, въззивният съд е стигнал до изводи, противни на застъпваната от касатора – ответник, негова правна и защитна теза по делото, правилността на които изводи на въззивния съд свой ред е извън предметния обхват на проверката за наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поради изложеното и в конкретния случай обективираното в обжалваното въззивно решение, като извършено от страна на въззивния съд тълкуване на уговорките в процесния договор, не противоречи на цитираната от касатора и задължителна за съдилищата по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както кръгът от същата е разяснен с т. 2 от ТР № 1/2010 г.
В последната си част относно това дали съдът при тълкуването си следва да изключи нищожните уговорки, въпросът е изцяло ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., доколкото нито същият, нито евентуалният му, претендиран от касатора възможен отговор, са обусловили в каквато и да било степен изводите на съда в решението му, детерминирали в крайна сметка изхода на делото във въззивната инстанция. Твърденията на касатора относно нищожността на разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от договора са изложени от една страна за пръв път едва пред касационната инстанция, но никъде преди това пред инстанциите по същество, а от друга страна си остават само застъпено от касатора негово правно становище, въобще необсъждано от въззивния съд.
По отношение на тази част от въпроса не е налице и поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото по делото не се установява да е осъществена нито една от възможните, установени в сочената законова разпоредба хипотези, така както същите са изяснени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
5. Може ли да бъде нищожен договор за цесия, поради невъзможен предмет вън от случаите, когато имущественото правото е непрехвърлимо по естество, с оглед императивни разпоредби или с оглед предварителни договорни ограничения? Твърди се от касатора, че въззивният съд е дал отрицателен отговор на този въпрос, като е приел, че разпоредбата на чл. 100, ал. 1 от ЗЗД създава изключение от правилото на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД и прехвърлянето на несъществуващо вземане не е недействително, а цедентът носи отговорност. Касаторът твърди, че този въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като сочи, че в решение по в.т.д. № 276 по описа на Апелативен съд – В. изрично е прието, че договор за цесия с който се прехвърля несъществуващо вземане е нищожен поради невъзможен предмет, като решението не е допуснато до касация с определение № 586 от 20.07.2012 г. на ВКС по т.д. № 481/2011 г, I т.о. Претендира се, че разрешаването на поставения въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т.к. освен посочените решения не съществува друга практика, а както е посочено в касационната жалба, според теорията разпоредбата на чл. 100, ал. 1 от ЗЗД се прилага само по отношение на погасени по давност вземания. Според касатора разрешаването на въпроса с решение, което да представлява задължителна практика ще запълни законовата празн