О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 661
София, 27.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на трети юли две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ДИЯНА ЦЕНЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 67/2012 г.
по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 419 от 21.07.2011 г. по в.гр.д. № 551/2011 г. на Пловдивския апелативен съд е оставено в сила решение № 126 от 27.01.2011 г. по гр.д. № 1528/07 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на П. университет “П. Х.”, че С. “А. П.” – [населено място], не е собственик на основание правоприемство и давностно владение на следния недвижим имот: едноетажна сграда със застроена площ от 1250 кв.м, с идентификатор 6784.524.620.1, разположена в ПИ с идентификатор 56784.524.620; двуетажна сграда със застроена площ 880 кв.м, с идентификатор 56784.524.550.1, включена в ПИ с идентификатор 56784.524.550; четири броя игрища с обща площ 4 230 кв.м, разположени в ПИ с идентификатор 56784.524.620; масивна едноетажна сграда- столова с площ 360 кв.м, с идентификатор 56784.524.550.2, разположена в ПИ с идентификатор 56784.524.550; масивна едноетажна сграда- техническа работилница с площ 100 кв.м, без нов идентификатор, разположена в ПИ с идентификатор 56784.524.550; масивна едноетажна сграда- съблекалня с площ 140 кв.м, с идентификатор 56784.524.620.2, разположена в ПИ с идентификатор 56784.524.620; и други подобрения, находящи се в ПИ с идентификатор 56784.524.550 и ПИ с идентификатор 56784.524.620, съответстващи на бивш имот пл.№ 549 в ж.к. “Т. ІІ- ра градска част”, при граници: [улица], [улица], [улица], за който по действуващия план са отредени УПИ V-620 и УПИ VІ- 620 от кв.1- нов по плана на [населено място], ж.к. “Т.- ІІ-ра градска част”, и е отменен нотариален акт № 83, т.Х, дело № 9406/92 г. на нотариуса при Пловдивския районен съд, с който С. “А. П.” е признат за собственик на тези имоти.
С определение № 1354 от 29.09.2011 г. Пловдивският апелативен съд е оставил без уважение частната жалба на С. “ А.” П. против определение № 923 от 06.04.2011 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е изменено решението от 27.01.2011 г. по гр.д. № 1528/07 г. на Пловдивския окръжен съд в частта му с характер на определение, с което се постановява ищецът ПУ ”П. Х.” да заплати по сметка на В. държавна такса в размер на 19 203 лв., като вместо това осъжда С. “А.” П. да заплати тази сума по сметка на В..
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от С. ”А.”- П., в която се твърди, че решението е недопустимо, а също така- неправилно поради допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Счита, че решението следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК по въпроса за задължението на съда да обсъди всички събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка.
С. “А.” е подал и частна касационна жалба срещу определение № 1354 от 29.09.2011 г. на Пловдивския апелативен съд. Поддържа, че същото следва да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали съдът може да осъди ответника да заплати дължимата за производството държавна такса, ако ищецът не е бил освободен от внасянето й, но не я е внесъл при завеждане на делото.
Ответникът по касация ПУ ”П. Х.”- [населено място] в отговор на касационната жалба изразява становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че касаторът, ответник по предявения отрицателен установителен иск за собственост, е регистриран като юридическо лице с нестопанска цел през 1990 г. През 1992 г. се снабдил по обстоятелствена проверка с констативен нотариален акт за собственост на процесните имоти на основание придобивна давност и правоприемство. За да намери предявения против него отрицателен установителен иск за собственост за основателен, въззивният съд е приел, че теренът, върху който са построени сградите, е завзет за държавен през 1951 г. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 86 ЗС не е годен обект на придобивна давност. Сградите върху него по приращение също са станали държавна собственост.
Не са налице данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради което същото не следва да се допуска до касационно обжалване по този въпрос. Съдебната практика и правната доктрина последователно приемат, че установителен иск за собственост е допустим при наличието на правен интерес, който се преценява с оглед конкретните обстоятелства по всяко дело, като се изхожда от това дали чрез иска ищецът ще получи самостоятелна защита на правата си. Само поради това, че при уважаване на отрицателен установителен иск защитната функция на съдебното решение се изчерпва с отричане на правото на собственост на ответника, без това да означава, че собственик на вещта е ищецът, не може да се отрече правния интерес от провеждането му, тъй като по този начин ще се сложи край на правния спор, ищецът ще отблъсне неоснователните претенции на друго лице, което твърди че е собственик на имота и ще запази фактическата си власт с произтичащите от това последици. В случая твърдението на ищеца, че ползва спортната база ”Академик” обуславя правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу всяко лице, което твърди, че е собственик на имота.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от касатора правен въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи какви фактически и правни изводи прави въз основа на тях. При отрицателните установителни искове за собственост в тежест на ответника е да установи, че е придобил отричаното от ищеца право, като докаже, че се е осъществил фактическия състав на конкретен придобивен способ. В случая ответникът, касатор в настоящото производство, е твърдял, че е придобил правото на собственост върху процесните имоти на основание придобивна давност, изтекла към 1992 г., като към упражняваното от него владение след регистрацията му като юридическо лице по ЗЛС в периода 1990-1992 г., е присъединил владението на своя праводател – С. “А.”. В съответствие с така наведения придобивен способ въззивният съд е проследил подробно вещноправния статут на имота, върху който са построени сградите предвид действуващата до изменението на чл. 86 ЗС / ДВ бр. 31/ 1990 г./ забрана за придобиване по давност на вещи, които са социалистическа собственост/ на държавата, на кооперациите и на другите обществени организации, а до изменението на чл.86 ЗС /ДВ бр. 33/1996 г./- на вещи, които са държавна или общинска собственост. Обстоятелствата от кого е извършено строителството на сградите и с чии средства са неотносими към наведения от касатора придобивен способ при положение, че по делото е било установено, че през 1951 г. имотът е бил актуван за държавен, а през 1993 г. за него е бил съставен Акт за общинска собственост и няма данни през този период да е бил собственост на частни лица, или върху него да е било отстъпвано вещно право на ползуване или право на строеж на юридическото лице, чийто правоприемник твърди да е касаторът. В този смисъл като не е обсъдил част от доказателствата относно произхода на вложените в построяването на сградите средства, въззивният съд не е процедирал в противоречие с трайно установената съдебна практика и в частност практиката на ВКС, тъй като той не е длъжен да обсъжда всички доказателства, а само относимите към спора, което в случая е сторил.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По частната касационна жалба.
С определение № 923 от 06.04.2011 г. на Пловдивския окръжен съд е изменено решението от 27.01.2011 г. по гр.д. № 1528/07 г. в частта му с характер на определение, с което ищецът ПУ ”П. Х.”е бил осъден да заплати по сметка на В. държавна такса в размер на 19 203 лв., като вместо него съдът е постановил друго, с което е осъдил С.“А.” П. да заплати тази сума по сметка на В.. С обжалваното въззивно определение това определение е потвърдено. Въззивният съд е приел, че дължимата от ищеца държавна такса представлява направени от него разноски по делото, които, с оглед уважаване на предявения иск, следва да бъдат понесени от ответника.
Поставеният от жалбоподателя правен въпрос дали съдът може да осъди ответника да заплати дължимата за производството държавна такса, ако ищецът не е бил освободен от внасянето й, но не я е внесъл при завеждане на делото, е пряко свързан с мотивите на обжалвания съдебен акт и е от значение за точното прилагане на закона, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Представянето на доказателства за внесена държавна такса, когато такава се дължи, е едно от изискванията за редовност на исковата молба. Когато съдът констатира, че не са представени доказателства за внасяне на дължимата държавна такса, следва да остави исковата молба без движение и да даде на ищеца указания за внасянето й, като при неизпълнение исковата молба подлежи на връщане. По същия начин се постъпва и когато нередовностите на исковата молба се забележат в течение на производството.
Когато съдът поради грешка не е процедирал по указания в чл. 100 ГПК/ отм./ ред, дал е ход на исковата молба, без да е събрана дължимата за производството държавна такса, е допуснал процесуално нарушение, което не е съществено, тъй като не се отразява на правилността на решението. В тези случаи няма законова пречка държавната такса да се събере допълнително с решението или с нарочно допълнително определение. Съдът обаче не може да възлага внасянето й в тежест на ответника, тъй като по правилото на чл. 64, ал.1 ГПК/ отм./ при уважаване на иска ответникът отговаря за разноски по отношение на ищеца, а не по отношение на държавата. За разлика от задължението по чл. 64, ал.1 ГПК/ отм./, което е гражданскоправно, задължението за внасяне на държавна такса е публичноправно.
При този отговор на поставения правен въпрос обжалваното определение и потвърденото с него определение № 923 от 06.04.2011 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е изменено решението от 27.01.2011 г. по гр.д. № 1528/07 г. на Пловдивския окръжен съд в частта му за разноските , са неправилни и следва да бъдат отменени.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 419 от 21.07.2011 г. по в.гр.д. № 551/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1354 от 29.09.2011 г. по в.гр.д. № 551/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 1354 от 29.09.2011 г. по в.гр.д. № 551/2011 г. на Пловдивския апелативен съд и потвърденото с него определение № 923 от 06.04.2011 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е изменено решението от 27.01.2011 г. по гр.д. № 1528/07 г. на Пловдивския окръжен съд в частта му за разноските.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: