2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 662
гр. София, 13 юли 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1163 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото М. Х. И. срещу решение № 223/18.12.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 309/2017 г. на Шуменския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично (в необезсилената част) решение № 298/03.10.2017 г. по гр. дело № 122/2017 г. на Новопазарския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове, както следва: срещу Р. С. Х. – иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 576, чл. 578, ал. 4 и чл. 579, ал. 1 от ГПК за обявяване нищожност на договор, сключен на 11.11.2015 г. във формата на нотариален акт № **, том *., рег. № *****, дело № 2662/2015 г. на нотариус с рег. № ***, за продажба на земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], а именно: нива с площ 6.701 дка в местност „К. б.“, съставляваща имот № ******, и нива с площ 34.83 дка в местност „Д. а.“, съставляваща имот № ***** (при описани граници); и срещу М. М. И., М. Н. З. и З. М. З. – иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на тях тримата, че жалбоподателката-ищца е собственик на същите две ниви; като в тежест на последната са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради необоснованост и нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран процесуалноправният въпрос – следва ли съдът да отчете значението на всички ангажирани по делото доказателства (документи, свидетелски показания, обяснения на страните и др.), съобразно изискването на чл. 235 и сл. от ГПК, и за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението всички доводи на страните и доказателствата поотделно и в съвкупност. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с ППВС № 7/27.12.1965 г., ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателката навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като твърди очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение.
Ответниците Р. С. Х., М. М. И., М. Н. З. и З. М. З. в отговора на касационната жалба излагат становище и подробни съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваната част от решението си, въззивният съд е изложил в мотивите към него следното: Най-напред е обсъдил поотделно писмените доказателства, като от тях е установил следното: От нотариалния акт № **/11.11.2015 г., в който е обективиран процесният договор за продажба между жалбоподателката-ищца и ответника Х., съдът е установил, че в акта е отразено, че страните по сделката са се явили лично пред нотариуса и последният се е уверил в тяхната самоличност, представителна власт и дееспособност, като преди извършването и подписването на нотариалния акт, в изпълнение на задълженията си по чл. 25, ал. 1 от ЗННД им разяснил ясно и недвусмислено фактическото положение и правни последици от договора и се убедил, че същите разбират смисъла и значението на акта и желаят правните му последици; прочел е акта на страните и последните са заявили, че сключват добросъвестно договора, одобрили са го и са го подписали, след което го е подписал и нотариусът; при изповядване на сделката ищцата е представила нотариален акт за собственост на процесните недвижими имоти, възстановени по ЗСПЗЗ. От съдържащите се в нотариалното дело № 2662/2015 г. справки на документите за самоличност на страните по процесния договор окръжният съд е установил, че тези справки са направени на 11.11.2015 г. в 12.32.52 ч. за продавача (ищцата) и в 12.33.17 ч. за купувача (ответника Х.). От представените по делото скици съдът е установил идентификаторите на процесните имоти. От последващия нотариален акт № **/26.11.2015 г. въззивният съд е установил, че ответникът Х. е продал двете процесни ниви на ответниците И. и З., през време на брака на последната с ответника З.. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че в частта, обективираща удостоверението на нотариуса, че страните са се явили на сочената дата пред него, прочитането на нотариалния акт и изявленията на страните, че са съгласни със съдържанието на прочетеното, и подписването му, нотариалният акт представлява официален свидетелстващ документ, тъй като това са факти, чието осъществяване нотариусът удостоверява; както и че в тези му части, нотариалният акт се ползва с обвързваща съда доказателствена сила, т.е. обвързва съда да приеме, че посочените факти са се осъществили така, както е посочил нотариусът. Изтъкнато е и че на основание чл. 179 от ГПК съдът е длъжен да приеме за установено, че при съставянето на акта са присъствали посочените в него лица, самоличността им е била проверена от нотариуса, той е прочел акта на страните и те са го одобрили, актът е подписан от нотариуса и страните. Въззивният съд е приел и че оборването на доказателствената сила на официалния документ от ищцовата страна може да се установи по реда на пълно и пряко доказване, каквото в настоящото производство не е осъществено. В тази връзка е прието, че в подкрепа на твърдението си за отсъствие на нотариус А. по време на изповядването на процесната сделка и свързаните с това твърдения за неявяване на страните пред последния, непрочитане на съдържанието на акта, неодобряване на договора и полагането на подпис не пред нотариуса, ищцата е ангажирала двама свидетели, но показанията и на двамата не са категорични: „…може да е бил там А., но лично не го видях, тя беше затворена вратата му” – свидетелят Й. Г.; „ …А. не го видяхме там, предполагам, че не е бил там.” – свидетелят Д. Д.. Освен това съдът е съобразил, че последният свидетел твърди, че бил със свидетеля Г. пред входа на нотариалната кантора, а свидетелят Г. – че двамата с Д. били в предверието, предвид което съдът е приел, че двамата няма как да имат надлежни възприятия за присъствието на нотариуса и осъществяването на удостоверените от него действия. Съдът е обсъдил и това, че и двамата свидетели заявяват, че са видели страните в кабинета на помощник-нотариуса, но е приел, че присъствието на последните там е напълно оправдано с оглед необходимостта от подготовка на необходимите документи и не доказва отсъствие на нотариуса. Съдът е обсъдил и свидетелските показания, дадени по делото от нотариуса П. А. и помощникът му Ю. В., които са обяснили механизма при изповядване на сделките в кантората: първо се представя проект за нотариален акт със съпровождащите го документи, които се проверяват от помощника, последният извършва необходимите справки (проверки по И. – дали няма наложени възбрани, дали лицето е дееспособно, дали документът за самоличност е валиден), които се прилагат към останалите документи, и чак тогава страните влизат при нотариуса, който проверява документите, лицата се подписват лично срещу личните си карти и след като се убеди в самоличността им, прочита акта и ги пита допълнително за разяснения и дали са уредили паричните си отношения, след това страните се подписват и изписват трите си имена. Въззивният съд не е кредитирал показанията на първите двама свидетели, досежно соченото от тях отсъствие на нотариуса към момента на изповядване на процесната сделка, и с оглед противоречието им с други – писмени доказателства по делото – по съображения, че тези двама свидетели заявяват, че изповядването на сделката е станало преди обяд, като свидетелят Д. дори сочи, че обстоятелствата за които свидетелства, са се осъществили през ранния преди обяд, а видно от писмените справки за документите за самоличност към нотариалното дело, същите са направени на 11.11.2015 г. в 12.32.52 ч. за продавача (ищцата) и в 12.33.17 ч. за купувача (ответника Х.), т.е. – на обяд; в тази връзка съдът е приел и че дори тези двама свидетели да имат възприятия от деня на изповядване на сделката, то същите са от по-ранен момент. В тази връзка съдът е обсъдил и показанията на свидетеля Кр. К. – че през същия ден е видял нотариус А. в кантората, а неговите възприятие са от последващ момент – ”по обяд, …преди 12 мисля, че беше”. Окръжният съд е приел, че няма пречка да кредитира показанията на този свидетел, още повече, че последният заявява, че познава ищцата, тъй като ? бил арендатор и дори той искал да купи процесните земи, но последната му казала, че намерила друг купувач за по-добра цена; предвид това съдът е приел, че този свидетел по-скоро би имал интерес процесният договор да бъде обявен за нищожен, с оглед възможността той да извърши покупка на имотите. В обобщение въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се оборва констатацията на нотариуса, че страните са се явили пред него, че е прочетен нотариалният акт и че същите са го одобрили и са положили подписи, поради което не са нарушени разпоредбите на чл. 578, ал. 4 и чл. 579, ал. 1 от ГПК. В заключение е прието, че нотариалното удостоверяване е валидно, поради което искът за прогласяване нищожност на сделката, обективирана в нотариалния акт № **/11.11.2015 е неоснователен и недоказан, и следва да бъде отхвърлен. Относно иска с правно основание чл. 124 от ГПК въззивният съд е приел, че по делото не спорно, че ищцата към 11.11.2015 г. е била собственик на процесните ниви, като на тази дата тя ги е прехвърлила на ответника Х., посредством процесния договор за продажба, и доколкото по делото не е установена нищожност на същия, то транслативният му ефект е настъпил и процесните имоти са преминали в патримониума на ответника Х., поради което ищцата не се явява техен собственик. По тези съображения, и тази искова претенция е намерена от съда за неоснователна.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваната част на въззивното решение, основания за допускане на касационното обжалване няма.
Основателен е доводът на ответниците в отговора на касационната жалба, че посочената от жалбоподателката задължителна практика (ППВС № 7/27.12.1965 г. и ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС) не дава отговор на формулирания от нея процесуалноправен въпрос, поради което тази задължителна практика е неотносима в случая.
В посоченото в изложението към касационната жалба, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е възприето следното разрешение на този процесуалноправен въпрос: „Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.“. Видно от изложеното по-горе, въззивният съд не е приел нещо различно, а напротив – решението му в обжалваната част е изцяло съобразено с така даденото от ВКС разрешение на формулирания от жалбоподателката процесуалноправен въпрос. В съотвествие с това разрешение, в мотивите си окръжният съд е извършил преценка поотделно и в съвкупност на събраните по делото писмени и гласни доказателства, които са от значение за спора, обсъдил е твърденията и доводите на страните, и конкретно – на жалбоподателката-ищца, изградил е свои собствени фактически констатации, въз основа на които е извел и правните си изводи по делото.
В изложението към касационната жалба, твърдяната от жалбоподателката очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, се обосновава с необоснованост на изводите на съда, с неправилно некредитиране от съда на показанията на свидетеля Д. поради „пристрастност“ на този свидетел, както и с доводи, че нямало противоречие между неговите показания и писмените справки относно времето на извършване на процесната сделка. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице и това основание за допускане на касационното обжалване, тъй като от цитираните по-горе мотиви към обжалваната част на въззивното решение не може да се направи извод за очевидна необоснованост на изводите на окръжния съд, и тъй като последният не е приел, че свидетелят Д. е „пристрастен“ или че са налице други обстоятелства, сочещи за заинтересованост на същия, като не е кредитирал част от показанията на този свидетел и на свидетеля Г. поради противоречието им с обсъдените писмени справки и с останалите гласни доказателства, което противоречие е очевидно.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на четиримата ответници, претендираните и направени от тях разноски за заплатените адвокатски възнаграждения за защитата им в касационното производство, а именно – на всеки един от четиримата – сумите от по 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 223/18.12.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 309/2017 г. на Шуменския окръжен съд, – в частта, с която са отхвърлени, предявените от М. Х. И. искове, както следва: срещу Р. С. Х. – иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 576, чл. 578, ал. 4 и чл. 579, ал. 1 от ГПК за обявяване нищожност на договор, сключен на 11.11.2015 г. във формата на нотариален акт № **, том *., рег. № *****, дело № 2662/2015 г. на нотариус с рег. № ***, за продажба на земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], а именно: нива с площ 6.701 дка в местност „К. б.“, съставляваща имот № ******, и нива с площ 34.83 дка в местност „Д. а.“, съставляваща имот № ***** (при описани граници); и срещу М. М. И., М. Н. З. и З. М. З. – иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на тях тримата, че М. Х. И. е собственик на същите две ниви; като в тежест на последната са възложени разноските по делото.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА М. Х. И. да заплати на Р. С. Х., М. М. И., М. Н. З. и З. М. З. – на всеки един от тях четиримата –сумите от по 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: