2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 662
София, 18.12 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5181/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адв. З. П. – пълномощник на Н. Б. А., срещу въззивното решение № 130 от 18.03.2015 г. по в. гр. д. № 1080/2014 г. на Плевенския окръжен съд.
От ответниците по касация И. Т. Й. счита жалбата за неоснователна, а от останалите не са подадени писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Производството е за делба във фазата по допускането. Предмет на делбата са земеделски имоти, възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Т. Ц. К..
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 127 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 549/2012 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която искът е уважен.
Въззивният съд приел, че в делбеното производство е недопустимо за се разглеждат спорове за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, каквито са наведените от съделителката Н. А. /сега касатор/ доводи. Тя е поддържала, че земите не са собственост на Т. К., тъй като били поделени през 1950 г. между наследниците му: Д. Т. Й. – дъщеря, и Й. С. К. – съпруга, поради което не следва да се делят повторно. Съдът приел, че евентуален спор между наследниците на Т. К., от една страна, и наследниците на Д. Й. и Й. К., от друга, е следвало да бъде разрешен в отделно производство по реда на чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Докато не бъде прието за установено с влязло в сила решение, че възстановените на наследниците на Т. К. земеделски земи, са станали преди кооперирането им собственост на страните по делото за делба от 1950 г. и следва да се възстановят на техните наследниците, единствено решението на поземлената комисия е меродавно да установи на кого принадлежи към настоящия момент правото на собственост върху възстановените земи.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че неправилно въззивният съд е пререшил спора за собствеността върху земеделските земи, разрешен с ползващото се със сила на пресъдено нещо протоколно определение по ч. гр. д. № 16/1950 г., което неправилно е квалифицирал като договор за доброволна делба, и е пропуснал да събере доказателства дали тези земи са внесени в ТКЗС към момента на извършване на делбата през 1950 г. Във връзка с тези доводи са поставени въпросите: следва ли да се допусне делба на земеделски земи, които са били предмет на съдебна или доброволна делба през 1950 г.; следва ли при постановяване на своето решение съдът да бъде обвързан от постановения съдебен акт или от решението за възстановяване на земеделската земя, издадено от поземлената комисия.
Въпросите не са обуславящи изхода на правния спор. Обуславящ е въпросът дали с иск за делба може да се съедини иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с който се разрешава спор между лица по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ за това кому е принадлежал към момента на кооперирането /внасянето в ТКЗС/ подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ земеделски имот. По него Върховният касационен съд се е произнасял многократно /напр. решение № 205/24.07.2001 г. по гр. д. № 798/2000 г. на І-во г. о., решение № 206/07.06.2005 г. по гр. д. № 76/2005 г. на 5-членен състав, и др./ в еднозначен смисъл, че такова съединяване е недопустимо, тъй като в делбеното производство не се разрешават спорове за собственост на земеделски земи. Делбеният съд изхожда от решението на поземлената комисия, сега общинска служба по земеделие, което има конститутивно действие и е надлежен титул за собственост на лицата, на които имотът е възстановен, според приетото в ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС. То е стабилен административен акт и може да бъде отменено или изменено само по определения в закона ред, след разрешаване в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ на спора за материално право.
Правата на жалбоподателката като наследница по закон на една от съделителките по делбата от 1950 г., не произтичат пряко от обвързващото страните действие на спогодбата, с която са признати права към един минал момент, а са предпоставени от възстановяването на собствеността в административна процедура по ЗСПЗЗ в случай, че предмет на спогодбата са земеделски земи. В този смисъл не става въпрос за пререшаване на спор за собственост, разрешен с делба-спогодба, ползваща се със сила на пресъдено нещо. Затова и делбеният съд не може пряко да зачете признатите със спогодбата права, ако тя не е последвана от решение за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ – той следва да се съобрази с решението на общинската служба по земеделие, като допусне делбата между наследниците по закон на лицето, прието за правоимащо в решението за възстановяване на собствеността. Ето защо по поставените въпроси не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Не са налице и специалните предпоставки, от които в случая се поддържат чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Съгласно т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос от значение за изхода на обжалваното решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. В разглеждания случай жалбоподателката не е представила влязло в сила решение, с което да е дадено противоречиво разрешение на поставените въпроси, а това, съгласно посочения тълкувателен акт, е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване на посоченото основание.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което възниква при непоследователна или противоречива практика на Върховния касационен съд, или при необходимост от преодоляване на погрешна практика, или когато въобще липсва такава по принципен правен въпрос. В случая жалбоподателката е посочила това основание, но не го е обосновала с противоречива или неправилна практика, водеща до необходимост от тълкуване на закона, при което да се стигне до отстраняване на непълноти на правни разпоредби и до усъвършенстване на правоприлагането.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ Д. касационно обжалване на въззивното решение № 130 от 18.03.2015 г. по в. гр. д. № 1080/2014 г. на Плевенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: