6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 662
гр. София, 29.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3051 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците С. Е. Ан Д., П. А. Л., Д. Т., Д. Д. Х., Р. А. С., Б. Г. Я., М. Д. М., Д. Морлинг, Д. Р. А., Конлет Ниланд, Н. П. Е., Д. Р. Г. и Д. С. У. /член на Комитета на кредиторите/, всички чрез процесуален представител адв. В. К. Д. срещу решение № 1055 от 22.05.2015г. по т. дело № 48/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което след отмяна на решение от 05.11.2014г. по т. дело № 7584/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VI-18 състав е признато за установено по предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] и срещу С. Е. Ан Д., П. А. Л., Д. Т., Д. Д. Х., Р. А. С., Б. Г. Я., М. Д. М., Д. Морлинг, Д. Р. А., Конлет Ниланд, Н. П. Е., Д. Р. Г. и Д. С. У., че [фирма] /в несъстоятелност/ дължи на [фирма] по силата на договор за цесия от 04.10.2011г., сключен между [фирма] и А. Д. У. сумата от 26 929,60 евро, дадени на отпаднало основание – развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 18.12.2007г., сключен между [фирма] и А. Д. У., което вземане е било изключено от списъка на предявените и приети вземания в производството по несъстоятелност на [фирма] с определение от 17.10.2012г. по т. д. № 2443/2011г. на СГС, ТО, VI-3 състав. С въззивното решение ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 950 лв. – разноски за производството пред СГС, по сметка на СГС държавна такса в размер 2 106,79 лв. и по сметка на САС държавна такса в размер 1 053,39 лв.
Касаторите правят оплакване за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като решеният въпрос е в противоречие с практиката на съдилищата, а именно: решение № 441/06.03.2015г. на САС, ТО, 6 състав, решение № 1009/01.07.2014г. по т. д. № 7568/2012г. на СГС, ТО, VI-2 състав, решение № 1692/05.11.2014г. по т. д. № 7591/2012г. на СГС, ТО, VI-18 състав, решение № 1694/05.11.2014г. по т. д. № 7576/2012г. на СГС, ТО, VI-18 състав, решение № 1693/05.11.2014г. по т. д. № 7567/2012г. на СГС, ТО, VI-18 състав, решение № 1697/05.11.2014г. по т. д. № 7590/2012г. на СГС, ТО, VI-18 състав, решение № 822/24.04.2015г. по т. д. № 52/2015г. на САС, VI-9 състав и решение № 572/31.03.2015г. по т. д. № 7563/2012г. на СГС, ТО, VI-1 състав. Касаторите поддържат становище, че мотивите, изложени в обжалваното въззивно решение, противоречат на доказателствата, становищата на страните и установеното по делото. Правят оплакване, че съдът е игнорирал множеството доводи и доказателства, поради което направените изводи са неоснователни. В касационната жалба касаторите се позовават и на противоречие с решение № 42/10.07.2009г. по в. гр. д. № 306/2009г. на ВТАС, ГО и решение № 76/01.03.2010г. по т. д. № 760/2008г. на ОС-Пловдив, ТК, 18 състав.
Ответникът [фирма] чрез процесуален представител адв. В. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че касаторите не са формулирали правния въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, както и цитираните от касаторите дела са по незавършени с влязло в сила съдебно решение съдебни производства.
Касационната жалба е подадена от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните от страните доводи, приема следното:
Софийски градски съд е сезиран с установителния иск на кредитора [фирма] за сумата 26 929.60 евро, чието вземане е било прието от синдика и срещу него други кредитори – физическите лица, конституирани в процеса като ответници, и настоящи касатори, са възразили и оспорването е било прието за основателно от съда по несъстоятелността с определение от 17.10.2012г. по т. дело № 2443/2011г. на СГС, ТО, VІ-3 състав. Съществуването на вземането си ищецът е основал на: предварителен договор за строителство и продажба от 18.12.2007г. на апартамент В4-08 в жилищна сграда „С. Л.” в [населено място] с продавач [фирма], по отношение на което е открито производство по несъстоятелност с решение № 40 от 06.10.2011г. по т. дело № 2443/2011г. на СГС, и купувач А. Д. У.; на допълнително споразумение от 29.06.2011г. между продавача и купувача за прекратяване на предварителния договор по взаимно съгласие и поето от продавача задължение за връщане на направеното от купувача плащане на цената по предварителния договор в размер на сумата 26 929.60 евро; на договор за цесия от 04.10.2011г., с който А. Д. У. е прехвърлил на цесионера [фирма] вземането си към [фирма], произтичащо от допълнителното споразумение към предварителния договор; и на уведомление от 04.10.2011г. за цесията от А. Д. У. до длъжника. Автентичността и верността на тези документи е била оспорена от ответниците – физически лица, като назначената по делото съдебно-почеркова експертиза е посочила, че не може да установи дали подписът на А. Д. У. в предварителния договор, договора за цесия и уведомлението за цесия е положен от лицето, от чието име изхожда поради липса на сравнителен материал.
Въззивният съд е приел, че процесният предварителен договор представлява търговска сделка, тъй като е сключен от търговец във връзка с упражняване на неговото занятие. Поради това, че правилата за търговските сделки се прилагат за двете страни по договора, е без значение обстоятелството, че по делото не се установява авторството от страна на цедента на оспорените от ответниците физически лица документи /предварителен договор, допълнително споразумение, договор за цесия и уведомление за цесията, представени пред първоинстанционния съд и в оригинал/, тъй като на основание чл.93, ал. 3 ТЗ предварителният договор не е нищожен – никоя от страните по него не се е позовала на нищожността му, поради неспазване на изискуемата от чл. 19, ал. 1 ЗЗД писмена форма, респективно не е било налице оспорване на действителността на изявлението. Съдебният състав се е аргументирал с извършеното още през 2007г. плащане на първата авансова вноска по предварителния договор от физическото лице – страна по договора, своевременното осчетоводяване на плащането от продавача – ответник, издадената данъчна фактура с начислен ДДС и включването на фактурата в дневника за продажби и в справките декларации по ЗДДС. Приел е, че е без значение обстоятелството, че плащането е било извършено не директно на ответното дружество, а чрез П. девелопментс България” О. и неговия подагент „Рlatinum Inv.& D.”, тъй като посочените дружества са действали по силата на договор за посредничество от 20.12.2006г. и договор за услуги на подагент от 01.02.2007г., а събраните от дружествата суми в размер общо 2 438 896.89 евро са били прехвърлени на ответното дружество. Въззивният съд се е позовал на изложените доводи и по отношение на липсата на установяване на авторство от страна на А. Д. У. по отношение на допълнителното споразумение от 29.06.2011г., с което договорът за продажба и строителство е прекратен, като е отчел и издаденото от ответното дружество кредитно известие № 345/29.06.2011г., с което е сторнирана издадената фактура № 85/18.12.2007г. и е останало задължение на ответника към А. Д. У. в размер 26 929.60 евро.
Съдебният състав е изложил съображения относно валидността на процесния договор за цесия, предвид ясното и конкретно посочване на прехвърленото с договора вземане и неговия източник и на дължимата от цесионера по договора насрещна престация – заплащане на сума в размер на прехвърленото вземане. Приел е, че посоченото в договора прихващане на дължимата от цесионера цена с дължима от цедента сума по друго, възникнало между страните правоотношение, е от значение за определяне от страните на начина на погасяване на задължението, а не за определяне на дължимите престации. Според въззивната инстанция е без значение обстоятелството дали дължимата от цесионера цена по договора е заплатена или не, тъй като със сключването на договора, вземането е преминало върху цесионера, а дали е изпълнил или не задължението си касае единствено отговорността му към цедента. За да приеме, че цесията не е симулативна, въззивният съд е изложил е съображения, че липсата на доказателства за заплащане на цената по договора за цесия и обстоятелството, че ищецът и ответното дружество са свързани лица, могат да представляват единствено индиция за симулативност на договора за цесия, но други доказателства в тази насока не са представени. Поради това е направил извод, че ищецът е придобил въз основа на валиден договор за цесия процесното вземане към ответника, произтичащо от прекратяването на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот, за което ответникът е уведомен от цедента, а вземането съществува реално.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Ако касаторът не посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. К. съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба и изложението към нея факти и обстоятелства и направените оплаквания за нарушения на материалния закон, съдопроизводствени правила или необоснованост. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.
В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, който според твърдението му е основание за касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Основната част от съдържанието на приложеното към касационната жалба изложение представлява цитати от посочените от касатора и представени съдебни актове на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд. Цитирането на части от съдебни актове не представлява излагане на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не отговаря на основното изискване за допускане на касационно обжалване съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Доводите, че мотивите, изложени в обжалваното въззивно решение, противоречат на доказателствата, становищата на страните и установеното по делото, както и че съдът е игнорирал множеството доводи и доказателства, поради което е направил неоснователни изводи, са относими към оплакването за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и в този смисъл представляват основания за касирането му по чл. 281, ал. 3 ГПК, но не могат да бъдат квалифицирани като основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Посоченото основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива съдебна практика – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд. В настоящия случай представените от касаторите съдебни решения разглеждат подобни казуси, но не са налице данни, че същите са влезли в сила.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е налице твърдяното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба /ищец в първоинстанционното производство/ не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1055 от 22.05.2015г. по т. дело № 48/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.