О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 663
София, 21.10.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА ЧЛЕНОВЕ : МАЙЯ РУСЕВА ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 2810 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Г. М. Р., А. Д. Ч. и Р. А. Х., чрез процесуалния представител адвокат Н. против въззивно решение № 44 от 25.03.2016г. по в.гр.д.№ 674 по описа за 2015г. на Апелативен съд В., с което е потвърдено решение № 158 от 11.11.2015г. по гр.д.№ 13/2015г. на Окръжен съд Силистра, в частта с която е уважен предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, като е прието за установено, че настоящите касатори дължат солидарно на [община] по акт за начет № 11040014 от 10.06.2013г. на Агенция за държавна финансова инспекция към МФ, предмет на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ал.1 т.8 ГПК по ч.гр.д.№ 567/2013г. на РС Дулово, сумата от 85 000лв., представляваща изплатени без правно основание служебни аванси от касата на [община], ведно със законната лихва, считано от 28.10.2013г., изтекла лихва върху всяка от изплатените суми за периода 3.10.2011г.-10.06.2013г. в общ размер на 14 593.20лв.
Като основание за допустимост в своето изложение касаторът се позовава на нормите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси:
1. Претърпяла ли е [община] щета /вреда? Позовава се на решение № 1133 от 27.09.1959г. на ВС.
2. Предполагаемата вреда, причинена ли е престъпление или от противоправно поведение, което не съставлява престъпление? /Според касаторите отговорността по чл.21 ал.1 ЗДФИ не предвижда престъплението като основание за търсене на отговорност/. Касаторите се позовават на безспорния факт, че е налице висящо наказателно производство, предмет на което са въпросите за наличие на престъпление, причинени ли са липси и чия е вината за тях, които счита за релевантни и за настоящето производство. Твърдят и противоречие с решение № 604 от 27.09.2010г. по гр.д.№ 803/2009г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно което гражданският съд може да се произнася по материалната отговорност на отчетника когато същата не е реализирана в рамките на наказателното производство.
На основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът поставя и въпросите:
1. Представлява ли вреда за общината, по смисъла на ЗДФИ като основание за търсене на отговорност, предоставянето на средства от кмет на общината на общинско търговско дружество, едноличен собственик на капитала на което е същата община и ако такива неправилно са предоставени, съставляват ли те липси по смисъл на чл.21 ал.1 ЗДФИ ?
2. При наличие на довод за необсъждане на всички доказателства от първата инстанция, следва ли въззивният съд да се произнесе? Визира постановено от въззивния съд определение № 14 от 6.01.2016г., с което е оставено без уважение направено доказателствено искане.
3. При неизпълнение на актосъставителя по акт за начет на изрична заповед на по-горестоящ орган за извършване на действия във връзка с производството по акта да начет, ползва ли се окончателния акт с материална доказателствена сила по смисъла на ЗДФИ?
4. Следва ли съдът да спре производството по оспорване законосъобразността на акт за начет, издаден на основание липси, до приключване на наказателното производство имащо за предмет същия акт за начет, при идентичност на лицата и деянието?
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита за несъотносима цитираната практика, съдържаща се в решение № 56/2011г. на ІІІ г.о., пред вид постановяването й по реда на отменения ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния, че ответниците по иска, върху които е доказателствената тежест, не са опровергали съдържащите се в акта за начет констатации, които съгласно чл.22 ал.5 ЗДФИ се смятат за истински до доказване на противното. Вредата е обосновал със следните доводи: 1. За общината е налице липса, защото от касата й е излязла сумата от 85 000лв., която първият ответник е получил, при това – в лично качество, а не като представляващ и управител на [фирма], 2. Дори и да беше в посоченото качество, кметът не разполага с правомощие да разпорежда, а изпълняващият длъжността кмет да изплаща, посочената сума като служебен аванс, защото подобни действия са в противоречие с разпоредбите на ЗМСМА и Закона за общинските бюджети, които не позволяват на кмета еднолично да се разпорежда със средства от общинския бюджет, 3. Независимо, че [фирма] е с 100% общинско участие, дружеството е самостоятелен правен субект, който извършва самостоятелна стопанска дейност, със собствен бюджет. Компетентен да взема решения, касаещи дейността му може да е Общинския съвет, но не и кмета, 4. По делото – ответниците не са доказали, че процесните суми са внесени в [фирма].
При тези факти, не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, тъй като част от тях не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост съгласно т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, други не са решени от въззивния съд в противоречие с посочената практика, а за останалите не е налице посоченото основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като те също не отговарят на изискванията за общо основание, или по тях е налице формирана единна и непротиворечива практиката, която въззивният съд е съобразил, която не се нуждае от промяна. Съображенията:
Първите два въпроса са фактически, а не правни и съгласно, разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящето производство по допустимост. Това е така, защото отговорът на първия поставен въпрос /дали [община] е претърпяла вреда/ изисква преценка на доказателствата, каквато не може да бъде извършвана, а вторият /дали вредата е причинена от престъпление или противоправно поведение/, не е свързан с решаващите мотиви на съда и не е от значение за изхода на спора. Освен това, съгласно установената задължителна практика /например решение № 69 от 21.05.2012г. по гр.д.№ 516/2011г. на ІV г.о./ не е нужно деянието да е престъпление, за да е допустимо реализиране на пълна имуществена отговорност за отчетнически риск по реда на начетното производство.
Цитираното от касатора решение № 604 от 27.09.2010г. по гр.д.№ 803/2009г. на ІV г.о. на ВКС в случая е ирелевантно и не може да обоснове основание за допустимост по чл.290 ГПК, защото е постановено във връзка с друг въпрос /”допустимо ли е производство по реда на чл.299 и сл.ГПК/отм./ в случаите, когато щетата е резултат от престъпление, установено с влязла в сила присъда”/ и касае случай, който не е идентичен с настоящия.
По втората група въпроси, поставени във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:
Първият поставен въпрос – дали предоставянето на средства от кмет на общината на общинско търговско дружество, едноличен собственик на капитала на което е същата община и дали те съставляват липси по смисъл на чл.21 ал.1 ЗДФИ, също е фактически. Независимо от това следва да се посочи, че съгласно установената задължителна практика /например горецитираното решение № 69 и решение № 124 от 15.04.2014г. по гр.д.№ 4837/2013г. на ІV г.о./ увреждането се установява при финансовата инспекция, извършена по ЗДФИ с констатациите в акта за начет. Когато отразените в него факти за виновно причинени вреди и предпоставки, обуславящи възникването на имуществена отговорност, не са оборени от страната, при условията на пълно доказване /каквито са в случая изводите на въззивния съд/, те се считат за установени.
Относно втория поставен въпрос : Извън съмнение е, че въззивния съд дължи самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и това в случая е направено. Направеният от съда, с определение № 14 от 6.01.2016г., отказ за приемане на доказателства пред въззивната инстанция е мотивиран. Посочено е, че поисканите доказателства не са нови, могли са бъдат представени своевременно, а част от тях са по делото, поради което в случая не е било възможно съдът да обсъжда доказателства, които не е приел по надлежния ред.
Останалите поставени въпроси – не могат да се определят като правни, а като фактически, а освен това въпросите дали актосъставителят /по акта за начет/ е следвало да изпълнява указания на по-горестоящ орган и дали съдът е следвало да спре производството, заради висящ наказателен спор – са въпроси, отговора на които не би могъл да се отрази на крайния изход на делото. Това е така, защото както беше посочено по-горе – при редовен от външна страна акт за начет, страната е длъжна да обори съдържащите се в него фактически констатации при условията на пълно доказване. Само разколебаването /което дори не би се получило ако се приеме, че актосъставителя следва да се изпълнява указания/ не е достатъчно, за да се обори презумцията за тяхната истинност.
Въпросът за спиране на производството по делото е бил разрешен с влязъл в сила акт, по реда на обжалването.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице посочените основания за допустимост по чл.280 ал.1 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 44 от 25.03.2016г. по в.гр.д.№ 674 по описа за 2015г. на Апелативен съд В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.