6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 663
София, 09.12.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5177/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по подадена в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба от Общината [населено място] срещу въззивното решение № 214 от 08.04.2014 г. по в. гр. д. № 179/2014 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1097 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 7821/2011 г. на Пернишкия районен съд в частта за отхвърляне на установителен иск за собственост на трафопост “П. н.”, находящ се в [населено място],[жк], представляващ съвкупност от сграда със застроена площ от 54 кв. м. и енергийно съоръжение, построено в поземлен имот с идентификатор 55871.511.8908.1 по КК и КР на [населено място]. Като основания за допускане на касационното обжалване се поддържат чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответника по касация [фирма] не е подаден писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
По предявения положителен установителен иск за собственост въззивният съд приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на имота на твърдяното в исковата молба основание – пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА, като установи наличието на кумулативно предвидените в закона предпоставки, че се касае за обект от техническата инфраструктура на енергийната система, обслужващ само територията на [община], и че този обект не е включен в уставния фонд на търговско дружество.
Въззивният съд приел, че трафопостът, изграден според представения акт за държавна собственост № 12490 от 30.03.1995 г. през 1982 г., от когато се и води в инвентарните книги на ответника като актив със съответен инвентарен номер, обслужва 483 крайни потребители на територията на ищцовата община и няма доказателства, установяващи, че обслужва само инфраструктурата на общината. Извод, че не се касае за обект от техническата инфраструктура на общината, съдът извел и от законовата регламентация, уреждаща статута на този вид имоти, действала и приложима от момента на въвеждане в експлоатация на трафопоста до датата на влизане в сила на пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА, а именно чл. 2, ал. 1 и 2, чл. 4, ал. 1 от Закона за електростопанството от 1975 г. /ЗЕ-отм./, пар. 3 от ДР на с. з., както и аналогичната по отношение характера на тези обекти последваща правна уредба – чл. 58 и пар. 67 от ПЗР на ЗЕЕЕ /отм./. Като част от електрическата мрежа спорният трафопост не може да бъде разглеждан като отделен изцяло самостоятелен обект на собственост, а само като част от единната енергийна система, собствеността върху която съгласно посочената нормативна уредба е била държавна. По делото не се представят доказателства обектът да е собственост на субект по чл. 2, ал. 2 ЗЕ от 1975 г. /отм./, където е предвидена възможност кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика“ да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти.
По тези съображения въззивният съд приел, че първата от предвидените в закона предпоставки за уважаване на иска не е налице.
Съдът приел, че не е налице и втората предпоставка, доколкото по силата на чл. 12 ЗЕ от 1975 г. /отм./ дейностите по производството, преноса, разпределението и пласмента на електрическа енергия за общо ползване се извършват от електропроизводствените и електроснабдителните организации към Асоциация „Енергетика“. След като със закон е възложено на определени правни субекти осъществяването на тези дейности, то обектите, служещи за извършването им, които са изключителна държавна собственост по силата на чл. 2 от с. з., следва да се считат предоставени на съответните предприятия по силата на закона и без наличие на изричен акт за това. Наред с това, като се позовал на задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, съдът приел, че е достатъчно имотът да е включен в баланса, какъвто е настоящият случай, да е отразен в инвентарните книги, за да се счита собственост на държавното предприятие, а възражението относно редовността на счетоводните документи приел и за недоказано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси:
1. при наличието на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на пар. 7, ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗМСМА, обектът на спора – енергиен обект сграда – трафопост, преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991 г.;
2. ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа; необходимо ли е да обслужва само общината като юридическо лице, за да се приеме, че е обект от техническата инфраструктура на общината; на какви изисквания следва да отговаря трафопостът като енергийно съоръжение, за да може да се разглежда като отделен изцяло самостоятелен обект на собственост;
3. представлява ли трафопостът като съоръжение от енергийната система на страната такъв обект, за който е налице законова възможност да бъде придобит по силата на цитираната правна норма от правен субект, различен от лицето, притежаващо лиценз за осъществяване на дейността по пренос и разпределение на ел. енергия с оглед единството и непрекъсваемостта на електроенергийната система;
4. допуснато ли е от решаващия въззивен съд нарушаване на процесуалните правила с направения от него извод, при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество и категорични данни по делото за невъзможност да се направи извод, че трафопостът е бил включен в баланса на предприятие „Е.” – П. към релевантния момент – 17.09.1991 г., да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му; допустимо ли е съдът да приеме за осъществен факта на предоставяне на трафопоста въз основа на ЗЕ от 1975 г. /отм./ по презумпция и да приеме, че е без значение вписването или невписването на трафопоста в баланса на предприятието, след като самият закон не предвижда и не съдържа такава презумпция;
5. след преминаване на дейността по електроразпределението от държавно предприятие в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете /и конкретно спорният трафопост/ в патримониума на търговското дружество, след като не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на ЗМСМА – 17.09.1991 г.; при липсата на каквато и да е документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса, например като: оборотна ведомост, от която се установяват конкретните дълготрайни материални активи, които са включени в баланса към този момент, извлечения от сметки, актове за предаване и приемане на дълготрайни материални активи, решения и заповеди или друг нормативно установен документ за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост именно на това държавно предприятие – може ли да се приеме по силата на закона, че именно този трафопост е бил включен в баланса му;
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК има и въпроси, които, макар и зададени по различен начин, са по съдържание сходни на някои от другите въпроси – дава ли ЗЕ от 1975 /отм./ основание да се приеме ex lege включване в баланса на държавното предприятие, и дали изводът на съда за включване на трафопоста в актива на енергийното предприятие е в съответствие с начина на разпределение на доказателствената тежест, въпреки липсата на каквито и да е доказателства за предоставяне на имущество на същото; допустимо ли е да се приеме този факт без съдът да изследва факта на заприходяване на обекта в баланса и след като по делото са налице противоречиви данни; допустимо ли е да се приеме без изрична и надлежна законова регламентация, че спорният трафопост е предоставен по силата на закона на съответното държавно предприятие, което осъществява дейностите по чл. 12 ЗЕ от 1975 г. /отм./, ако в процеса не е установено обектът да е изключителна държавна собственост, и при действаща нормативна регламентация към правнорелевантния момент /17.09.1991г./, а начинът на предоставяне на имущество, изградено след 1982 г. /влизане в сила на Правилник за икономическия механизъм/, на държавно предприятие, е съобразно цитирания П..
Поставени са процесуалноправните въпроси – може ли решаващият съд да изгради извода си и да обоснове съдебното решение само на избрана от него част от доказателствата, от заключенията на допуснатите и приети комплексни съдебни експертизи и да не изложи никакви мотиви защо не възприема и не се съобразява с дадените констатации от експертите; постановеното при такова процедиране съдебно решение, постановено ли е при съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото; законосъобразно ли е съдебно решение и постановено ли е същото при нарушаване на процесуални правила, след като въззивният съд не дава отговор в мотивите си на всички изложени във въззивната жалба доводи за неправилна преценка на доказателствата от първата инстанция.
При предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК са поставени въпросите: 1. каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени; и 2. длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: съответства ли на законодателния замисъл и на целта на ЗЕЕЕ, съответно на ЗЕ, изводът във въззивното решение, че „енергийните обекти следва да са собственост на юридически лица, лицензирани да извършват дейности в енергетиката, по силата на законовите разпоредби, а не с оглед счетоводните записвания”, след като самият законодател е предвидил нормативен ред, начини и срокове за изкупуване на тези обекти от лицензиантите.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че част от поставените въпроси по същността си са доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закони и необоснованост, които са относими към касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС те не могат да се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, което се произнася по предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Неотносим към спора по настоящото дело е въпросът за приложението на Правилника за икономическия механизъм, защото нито съдът, нито страните са разглеждали връзката на същия с предоставянето на спорния трафопост на държавно предприятие за стопанисване и управление. Свързани с решаващите правни изводи на съда и обуславящи изхода на спора са останалите въпроси, които, обобщени и уточнени от състава на ВКС съобразно правомощията му по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до следното: 1. ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа; необходимо ли е същият да обслужва само общината като юридическо лице, за да се приеме, че е обект от техническата инфраструктура на общината; и 2. дава ли ЗЕ от 1975 /отм./ основание да се приеме ex lege включване на трафопоста като част от електрическата мрежа на страната, в баланса на съответното държавно предприятие, което осъществява дейностите по чл. 12, ал. 1 от с. з.
По тези въпроси е налице задължителна съдебна практика – решение № 202 от 01.12.2014 г. по гр. д. № 1384/2014 г. на ВКС, І-во г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК. С него е прието, че ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, той представлява част от общинската инфраструктура по смисъла на пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА, дори да е част от националната електроразпределителна мрежа, както и че ЗЕ от 1975 г. /отм./, заварен при влизане в сила на ЗМСМА, не дава основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ex lege е включена в уставния фонд на търговско дружество, на което българската държава е едноличен собственик, респ. е била предоставена за управление и стопанисване на предприятие с държавно имущество, преобразувано в търговско дружество по реда на чл. 61-63 ТЗ.
Друго е разрешението на тези въпроси, дадено от въззивния съд, но това не обосновава допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Съображенията на първо място са свързани с това, че двете предпоставки – на пар. 7, ал. 1, т. 7 и на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА, при които държавните имоти преминават в собственост на общината /мрежите и съоръженията да обслужват само територията на съответната община и да не са включени в уставния фонд на търговски дружества/, са кумулативни и липсата на която и да е от тях е достатъчно основание за отхвърляне на претенцията за собственост на общината. С решението по чл. 290 ГПК е прието, че общината придобива по силата на закона право на собственост само върху онези мрежи и съоръжения на енергийната система, които обслужват нейната територия и не са били включени в баланса на предприятие с държавно имущество, тъй като държавата запазва правото си на собственост върху мрежите и съоръженията на енергийната система, включени в баланса на държавните предприятия, дори същите да обслужват обекти само на територията на определена община. Ето защо разрешението на първия въпрос, дадено от въззивния съд, няма самостоятелно значение за изхода на спора, поради което и не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На второ място, според цитираната задължителна съдебна практика, към момента на влизането в сила на ЗМСМА – 17.09.1991 г., стопанисването и управлението на обектите от енергийната система, като предпоставка за записването им в баланса, се е извършвало не само от енергийните предприятия, а от различни правни субекти, включително и от общините. По тази причина е предвидено, че обектите, включени в капитала, уставния фонд или водени по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество, не преминават в собственост на общините. Във въззивното решение са обсъдени тези относими обстоятелства и доказателствата за тях, на които в решението по чл. 290 ГПК е придадено съществено значение за разрешаване на възникналия между страните правен спор във връзка с втората предпоставка за придобиване от общината на право на собственост върху обекти от енергийната система. Така, по делото е установено, че спорният трафопост се води като актив в инвентарните книги на електроразпределителното предприятие „Е.” П., водени за периода 1948-2000 г., като сгради и конструкции под инвентарен № 1160 и дата на придобиване 01.01.1982 г.; като машини, оборудване, разпределение под инвентарен № 35221, с дата на придобиване 01.11.1982 г., както и че е бил поддържан и обслужван според свидетеля С. Т. А. от ответното дружество. Тези доказателства са обсъдени в мотивите към въззивното решение, и макар въззивният съд да е посочил като решаващо съображение предоставяне на обектите по силата на закона, наличието им обосновава извода, че предприятие „Е.” П.” е осъществявало такива действия по отношение на спорния трафопост, които съставляват упражняване на правото на стопанисване и управление, още повече, че за посочения трафопост е съставен и акт за държавна собственост от 1995 г. От всичко изложено може да се заключи, че фактът на включване на обекта, предоставен на държавното предприятие, в баланса му, е установен по делото въз основа на документите, съществуващи към момента на съставяне на акта за държавна собственост, даващи основание за извършване на съответното счетоводно записване. А щом се налага същият правен извод, до който е достигнал въззивният съд – че спорната вещ не е преминала в собственост на общината на основание пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА, то разрешението на поставения правен въпрос като краен резултат е същото като даденото със задължителната съдебна практика. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази по ал. 2 от пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК -решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г. на ВКС, І-во г. о., след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал такова действие. Като представя решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 3541/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., според което нормата няма обратно действие, касаторът сочи, че се налага произнасяне от ВКС с тълкувателно решение. Според задължителната съдебна практика: решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 3122/2008 г., решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК, разпоредбата на ал. 2 не е с обратно действие, а има тълкувателен характер и затова поражда действие едновременно с първоначално приетата ал. 1 на пар. 7 от ПЗР ЗМСМА. Въззивното решение съответства на тази практика и няма основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 214 от 08.04.2014 г. по в. гр. д. № 179/2014 г. на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: