О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 665
гр. София,13.11.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2269 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение №2060 от 21.06.2017 г. по ч.гр.д.№2246/2017 г. на САС. С обжалваното определение е отменено определение №55 от 21.02.2017 г. по т.д.№74/2016 г. в частта му, с която е оставена без уважение молбата на Ю. В. И. и [фирма] от 23.12.2016 г. за изменение по реда на чл.248 от ГПК, на постановеното по делото определение №361 от 13.12.2016 г., в частта му за разноските, вместо което посоченото определение е изменено и молбата на [фирма] за осъждането на Ю. В. И. и [фирма] да заплатят разноски по делото в размер на 2 720.34 лв. е отхвърлена.
В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК: 1. Допустимо ли е подаване на второ по ред възражение по чл.414 от ГПК от длъжник, който вече веднъж се е възползвал от правото си на възражение и е оспорил в срок заповедта за изпълнение. 2. Повторно подаване на възражение по чл.414 от ГПК от длъжник, който вече веднъж е упражнил това свое право, представлява ли повод за завеждане на дело по смисъла на чл.78, ал.2 от ГПК.
Ответниците по частната касационна жалба – Ю. В. И. и [фирма], заявяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че подаването от длъжниците, след получаването от тяхна страна на призовка за доброволно изпълнение, на възражение срещу издадена заповед за изпълнение, по която срещу тях е образувано повторно изпълнително дело за събиране на сумата по заповедта за изпълнение, не е повод за завеждане на делото по смисъла на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Посочил е, че повод за завеждане на повторното дело, впоследствие – прекратено, именно поради тази причина, е банката ищец, тъй като единствената адекватна, като императивно законоустановена в процесуалния закон, защита на ответниците срещу заповедта за изпълнение, е подаването на възражение по чл. 414 от ГПК, доколкото след получаването на новата покана, тази единствена, императивно законово уредена възможност за защита на ответниците срещу заповедта за изпълнение, би се преклудирала. Изложил е съображения, че в отлика от ответниците, които по никакъв начин не биха могли да влияят на образуването /вкл. повторно/, на движението и евентуалното прекратяване на производството по принудително изпълнение срещу тях за събирането на сумата по заповедта за изпълнение, именно банката – ищец /имаща качество кредитор по изпълняемото вземане и господар на изпълнителния процес/, е тази, която на още по-голямо основание от ответниците би трябвало да знае, че е инициирала ново производство по принудително изпълнение и съответно – ново исково производство по иск с правно основание чл. 422 от ГПК за същото вземане и срещу същите ответници, което се явява повторно заведено. В този смисъл е достигнал до извод, че банката-ищец е тази, която следва да понесе имуществената отговорност за инициирането от нея на второто, недопустимо исково производство и това по никакъв начин не се променя от обстоятелството, че същата е изпълнявала указания на заповедния съд за възможността да предяви иска, който е предявила повторно – от една страна указанията на заповедния съд са следствие от поведението на самата банка – ищец, която е инициирала ново производство по принудително изпълнение, а от друга – ответниците по никакъв начин не носят и не следва да споделят отговорност за действията както на заповедния съд, така и на ЧСИ, който при образуването на ново производство по принудително изпълнение е действал по искане именно на банката – ищец.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК въпроси са обусловили решаващата воля на въззивния съд, но спрямо тях не се установява наличие на поддържаните селективни основания.
И в трите, приложени към частната касационна жалба съдебни актове, с които частният касатор обосновава наличието на предпоставките съответно по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – определение №520 от 20.09.2011 г. по ч.гр.д.№468/2011 г. на ВКС, ГК и по чл.280, ал.1 т.2 от ГПК – определение от 10.11.2016 г. по гр.д.№12 603/2016 г. на РС Варна и определение №586 от 16.09.2016 г. по гр.д.№347/2016 г. на ОС Ямбол, са разгледани хипотези, коренно различни от процесната. В цитираните първоинстанционно и въззивно определения, изводът за ненадлежно упражнено право на възражение по чл.414 от ГПК от страна на длъжника, е изведен с оглед установените по делата факти, за подаване на възражението извън предвидения в закона срок, а в постановеното по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК определение на ВКС, е даден отговор на въпроса, съществува ли правен интерес от предявяване на иск по чл.422 от ГПК, при оттеглено възражение от страна на длъжника.
В този смисъл не се установява противоречиво решаване от съдилищата на посочените от частния касатор въпроси, нито решаването на въпросите от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което и тъй като позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е бланкетно и не са изложени доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а и в случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касационно обжалване на въззивното определение не може да бъде допуснато.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2060 от 21.06.2017 г. по ч.гр.д.№2246/2017 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.