1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 665
София, 30.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 381/2012 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на СД”2С- Т. и сие” чрез адв.К.Ч. срещу въззивно решение №78 от 25.10.2011г. на СГС, постановено по в.гр.д.№ 2999/2010год. С това решение е отменено решение от 26.10.2009 г. по гр. дело № 15502/2007 г. на Софийски районен съд, ГО, 46 с-в, в частта, в която са отхвърлени предявените от Б. академия на науките срещу СД „2С-Т. С-ИЕ” установителни искове за собственост,и в частта, в която на ответника са присъдени разноски в размер на 15 470 лв. на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./, както и в частта, в която ищецът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 1 863, 62 лв., и вместо това е постановено ново, с което е признато за установено на основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ по отношение на СД „..” че Б. е собственик на основание чл. 10, ал. 2 от Закона за Б. на следните недвижими имоти: имот с пл. № …. /стар …../ с площ от 4361 кв.м., при граници: от север- [улица], от запад-имот на Б. с пл. №…./№….. по комбинирана скица/, от юг- имот с пл. № ….. и имот на Б. с пл. №…. /№….по комбинирана скица/ и от изток-имот с пл. № …. и имот с пл. №….. /стар пл. №…./, с площ от 3919 кв. м., при граници: от север- [улица], от запад-имот с пл. № …., от юг- имот на Б. с пл. № …./№…. по комбинирана скица/, на изток-имот на Б. с пл. № …/№…. по комбинирана скица/; осъдено е СД „2.” да заплати на Б сума в размер на 1 681,84лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство, на основание чл. 64, ал.1 ГПК /отм./, да заплати по сметка на СРС сумата 1863,62лв., представляваща дължимата за първоинстанционното производство държавна такса; оставено е в сила решение от 26.10.2009 г. по гр. дело № 15502/2007 г. на Софийски районен съд, ГО, 46 с-в, в останалата обжалвана и неотменена част, в която е отхвърлено искането по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за отмяна на нотариален акт за покупко-продажба №…, том …., peг. №…., дело №….. от …..г. и нотариален акт за покупко-продажба №…, том…, peг. №…., дело №…. от ….. г., като СД „2С-Т. С-ИЕ” е осъдено да заплати на Б. академия на науките сума в размер на 1 381,84 лв. разноски за въззивното производство, както и по сметка на СГС държавна такса за въззивното производство в размер 931,80лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението , нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложението на основания по чл.280 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – чл.280 т.3 ГПК . Формулирал е последните както следва :материално правни въпроси :1/ “налице ли е отчуждаване по реда на ЗОНИДОП/отм/ когато процедурата не е приключила със съдебен акт и не е изплатено предварително обезщетение в съответствие с чл.68 от Т. конституция”;2/ “ има ли чл.10 ал.2 ЗБАН действие по отношение на земи, подлежащи на земеделска реституция, които са извън хипотезите на чл.24 ЗСПЗЗ”; процесуалноправен въпрос : “допустим ли е косвен съдебен контрол за валидността на административен акт спрямо лица, които не участват в исковото производство пред съда,който осъществява контрола”. Според касатора въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото и са обуславящи изхода на спора тъй като отрицателен отговор по тях би обосновал извод за неоснователност на претенцията.Сочи се в изложението и основанието по чл.280 т.2 ГПК. Във връзка с това основание касаторът посочва, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящ изхода на делото въпрос, който е разрешаван противоречиво от съдилищата. Този въпрос се свежда до това “кому е възложена доказателствената тежест в процеса по предявен положителен установителен иск за собственост”. Позовава се на решения на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм/, в които се приема, че при предявен положителен установителен иск за собственост доказателствената тежест е за ищеца, при предявен отрицателен установителен иск доказателствената тежест е възложена на ответника, както и на решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, в което се приема, че при спор между две страни относно това дали е възникнало за една от тях субективно право, разпределението на доказателствената тежест зависи от това кой твърди, че е носител на правото, предмет на спора и при наличие на твърдения от двете страни, всяка следва да докаже собствените си твърдения. Тези решения са : Р-530/10-дело 1560/09-ВКС ІГО; Р- 21/09-дело 582/08-ВКС ІІГО,Р-1188/08-дело 3179/07г.- ВКС ІV ГО. Сочи се в изложението и чл.280 т.1 ГПК по процесуалния въпрос :длъжен ли е съдът да изгради фактически изводи по всички релевантни за спора обстоятелства и да приложи правилата относно последиците от разпределението на доказателствената тежест в процеса. Във връзка с този въпрос се поддържа оплакване за неправилност и необоснованост на решението, поради това, че съдът е основал решението си на писмени доказателства, които нямат характер на официални документи по смисъла на чл.143 от ГПК /отм./, тъй като върху тях липсва печат и подпис на съответното длъжностно лице. Не са представени и самите оригинали на документите, а само заверено от страната копие.
Ответната страна – Българската академия на науките оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Развити са и подробни доводи на неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срок от лице, имащо интерес от обжалването и срещу акт, подлежащ на касационен контрол. Не са налице обаче основанията на чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните :
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел ,че уважаването на иска по чл.97 ГПК/отм/ предполага установяването от страна на ищеца, с оглед доказателствената му тежест, че той е собственик на процесния имот на соченото основание, както и интерес от установяването му, който е налице при оспорване правото на собственост от ответника. Ищецът в конкретния случай се легитимира като собственик на имотите на основание чл. 10, ал. 2 от Закона за Б. и е установил в процеса придобивното си основание. За да обоснове този си извод, съдът е съобразил нормата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН , съгласно която Народното събрание предоставя в собственост на Българската академия на науките стопанисваните от нея държавни терени, сгради, машини, съоръжения, апаратура, книжен фонд, парични средства и други движими вещи. Разпореждането с това имущество може да се извършва само в интерес на А. и с решение на Общото събрание. Съгласно ал. 3 на чл. 10 ЗБАН недвижимите имоти на А. се отчуждават само с решение на Народното събрание. Приел е , че прехвърлянето на собствеността се извършва непосредствено от Народното събрание, като не е свързано с допълнителни административни процедури, нито с издаването на изричен акт на Народното събрание, какъвто е необходим при отчуждаване на имотите на А.. Трансформацията на собствеността настъпва по силата на закона, в който смисъл е и постоянната практика на съдилищата , обективирана в решенията, на които изрично се е позовал. Според съда, фактическият състав на чл. 10, ал. 2 ЗБАН изисква към момента на влизането му в сила, а именно 19.10.1991 г., Българската академия на науките да стопанисва вещите, предоставени й от държавата за осъществяване на дейността й. Съдът е приел, че спорните имоти са били отчуждени с Указ №128 на Ц. Б. ІІІ на основание чл.2, т.1, чл.3, ал.2 и чл.54 от Закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза, за опитно поле и застрояване за нуждите на Българо-немския институт за земеделски изследвания. Посочил е, че за приключване на отчуждителната процедура, чието начало е поставено с княжеския указ, ЗОНИДОП /отм./ изисква издаването на административен акт, когато собственикът няма възражения срещу отчуждаването /чл. 47 ЗОНИДОП /отм.// или съдебно решение, с което се прогласява отчуждаването на конкретния имот /чл. 17 от ЗОНИДОП /отм./. Законът не предвижда съдебната фаза да е задължителен етап от производството по отчуждаване. Последната може да бъде заместена от т.н. „полюбовно съгласие”, при което процедурата приключва с административен акт. В последния случай собствеността преминава върху държавата с издаването на административния акт по чл. 47 от ЗОНИДОП /отм./ преди да е изплатено обезщетението за имота. Изплащането на дължимото по закона обезщетение не е условие за настъпването на отчуждителния ефект, а е последващо на него действие съгласно установената съдебна практика на ВКС по приложението на този закон .В тази връзка въззивният съд изрично се е позовал на Решение по чл. 290 ГПК № 601 от 29.09.2010 г. по гр.д. № 504/2009 г. на ВКС, I ГО. Отчел е, че в процесния случай е представен административен акт от 03.08.1942 г. за имота на К. Г. М., като е обосновал извода, че е налице завършило производството по отчуждаване в полза на държавата на имота му, идентичен с процесния /пл. №…../. След анализ на доказателствата и позовавайки се на писмо от …. год., с което са изпратени оправдателни документи за стойността на отчуждения недвижим имот на В. М., в което е цитирано, че се прилага и издадения за имота административен акт, както и писмо от ….. г., с което е изпратен опис на документите по отчуждаване на имота, в който опис е цитиран имот с пл. №…. и съставения за него административен акт, е обосновал извод, че за имота на В. Г. М., идентичен с процесния /пл. №…../, е издаден административен акт за т.н. „полюбовно съгласие”, с който е настъпил отчуждителния ефект. Въз основа на този извод, че процесните имоти са отчуждени за обществени нужди по реда на Закона за отчуждение на недвижими имоти за държавна и обществена полза за нуждите на Българо-немския институт за земеделски изследвания е обосновал и извода, че същите имоти са станали държавна собственост през 1942г. Впоследствие Българо-немския институт е закрит с Постановление на МС /ДВ.бр. 260 от 23.11.1944 г./, като земята и цялото му имущество са преминали към Централния земеделско-изследователски институт /Ц./. С Постановление № 73 от 08.03.1955 г. на МС Ц. е преминал към Отделението за селскостопански науки при Българската академия на науките, заедно с всичките им сгради, земи, имущества, жив и мъртъв инвентар, библиотеки /според инвентаризацията към 01.01.1955 год./, щат, бюджет и други. Приел е също, че считано от 1955г. двата имота, собственост на държавата, са били предоставени за стопанисване и управление на Б., като впоследствие земята, отчуждена през 1942 г. по ЗОНИДОП /отм./, заедно с отчуждените през 1956 г. и 1959 г. с Разпореждания на МС имоти за нуждите на А. и ФИ на Б. , е застроена и се използва за нуждите на А.. Счетен е за неоснователен и недоказан доводът на ответника, че Ц. се е влял в Института по растениевъдство, който от своя страна е преминал към създадената през 1961г. Академия на селскостопански науки. В. съд е посочил и това, че ответникът не е установил въпреки доказателствената тежест в процеса, защитните си възражения. Последният е оспорил правата на ищеца, претендирайки да е собственик на процесните имоти на основание договори за покупко-продажба с наследниците на В. и К. М., легитимирани като собственици на имотите по силата на нотариални актове за признаване правото на собственост върху имотите, възстановени им по ЗСПЗЗ въз основа на влезли в законна сила решения на ОСЗГ „О.”. Договорите за покупко-продажба, от които ответното дружество черпи права, в случая не са породили придобивно действие, тъй като прехвърлителите по същите не са били собственици на процесните имоти. Този извод въззивният съд е обосновал с това, че след като имотите са били одържавени още през 1942 г., към момента на образуване на ТКЗС същите вече не са били собственост на В. и К. М.. Земите са били държавна собственост, поради което не са подлежали на възстановяване по ЗСПЗЗ на техните наследници – праводатели на ответника. Издадените в тяхна полза решения на ОСЗГ не произвеждат правно действие, поради което и ответникът не е придобил имотите на твърдяното от него основание.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая е налице общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване във връзка с първия поставен от касатора материалноправен въпрос , а именно “налице ли е отчуждаване по реда на ЗОНИДОП/отм/ когато процедурата не е приключила със съдебен акт и не е изплатено предварително обезщетение в съответствие с чл.68 от Т. конституция”. Не е налице обаче специфичната такава, поддържана от касатора. Следва да се има предвид, че основанието по чл.280 т.3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. По този въпрос към настоящия момент е налице задължителна по своя характер практика, обективирана в Р№601 от 29.09.2010 г. по гр.д.№504/09г. на ВКС ІГО. С това решение с оглед точното прилагане на закона и развитие на правото вече е дадено разрешение на поставения въпрос след обстойно и задълбочено тълкуване на ЗОНИДОП/отм/. В. съд изцяло се е съобразил с това разрешение. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на соченото от касатора основание. Не може да се сподели и доводът на касатора, че във вече формираната задължителна практика по въпроса, която според него е неправилна, не е съобразена нормата на чл.68 от Т. конституция. Макар и да липсва изрично позоваване на тази норма, задължителната практика изрично посочва, че определянето и изплащането на обезщетението е последващо действие, а не елемент от фактическия състав на отчуждаването , без който последното да не може да приключи . Изплащането или не на последното поражда облигационно правоотношение, което не засяга ефекта на отчуждаването. Предвид на изложеното не е налице необходимост от осъвременяване, промяна или актуализация на вече създадената задължителна за инстанциите по същество съдебна практика.
Не е налице общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване и във връзка със следващия въпрос , относим към основанието по чл.280 т.3 ГПК. Този въпрос – “има ли чл.10 ал.2 ЗБАН действие по отношение на земи, подлежащи на земеделска реституция, които са извън хипотезите на чл.24 ЗСПЗЗ”, е неотносим и не е обуславящ изхода, доколкото с въззивното решение изрично е прието, че процесните имоти не подлежат на земеделска реституция. При липса на общата предпоставка не се дължи произнасяне по специфичната такава, поддържана от касатора. Въпреки това съдът намира за необходимо да отбележи, че земеделската реституция не настъпва по силата на закона, тоест с влизане в сила на ЗСПЗЗ , а след постановяване на съответен акт на органа по земеделска реституция и влизането му в сила, който акт има конститутивен ефект. В процесния случай решенията на органа значително следват по време влизането в сила както на ЗСПЗЗ, така и на ЗБАН.
Въпросът “допустим ли е косвен съдебен контрол за валидността на административен акт спрямо лица, които не участват в исковото производство пред съда, който осъществява контрола” е обуславящ изхода на спора, но и спрямо него не е налице основанието по т.3 на чл.280 ГПК. Налице е трайна , последователна и непротиворечива практика по този въпрос, в това число и ТР №6/06 на ОСГК, с която въззивният съд се е съобразил. Даденото с това ТР разрешение на въпроса за косвения съдебен контрол за материална законосъобразност на реституционното решение макар и не директно дава положителен отговор на поставения въпрос. Предвид това не се налага допълнително тълкуване на правните норми, осъвременяване или актуализиране на създадената практика в твърдения от касатора смисъл. В случая ответното дружество – касатор, е частен правоприемник на лицата, които са се легитимирали като собственици на основание земеделска реституция. След като същият претендира право на собственост на имотите на основание придобивна сделка от тях, при оспорване на последната с оглед на това, че е оспорено и придобивното основание на праводателите му , съдът е бил длъжен да извърши косвен контрол на реституционното производство. С оглед на изложеното не може да се обоснове необходимост от произнасяне и на настоящата инстанция по този въпрос.
Във връзка с въпроса “кому е възложена доказателствената тежест в процеса по предявен положителен установителен иск за собственост” касаторът се позовава на основанието, визирано в чл.280 т.2 ГПК. Това основание е налице когато обуславящ изхода на делото въпрос е разрешен по различен начин в други влезли в сила решения, постановени по реда на ГПК/отм/. В случай, че по противоречиво разрешавания въпрос вече практиката е уеднаквена със съдебни актове, имащи задължителен за съдилищата характер, това основание не е налице. В случая е налице задължителна практика по въпросите за разпределението на доказателствената тежест при предявен положителен установителен иск за собственост и тази практика е съобразена от въззивния съд . Предвид това не може да се обоснове извод за противоречиво разрешаване на въпроса в твърдения от касатора смисъл и за допустимост на касационното обжалване на това основание.
По отношение на последния поставен от касатора въпрос : длъжен ли е съдът да изгради фактически изводи по всички релевантни за спора обстоятелства и да приложи правилата относно последиците от разпределението на доказателствената тежест в процеса, съдът отново намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На първо място въззивното решение не е в противоречие със задължителната практика, касаеща задълженията на въззивната инстанция като втора такава по същество на спора. На следващо място по същество този въпрос и обосновката към него представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебния акт. Тези оплаквания са касационни основания, които подлежат на преценка в производството по чл.290 ГПК, не и в производството по допустимост на касационното обжалване.
В обобщение не са налице основания за допустимост на касационното обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. На основание чл.78 ал.8 ГПК същият следва да се осъди да заплати на ответника по касационната жалба сумата 1381,84лв. юрисконсултско възнаграждение.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №78 от 25.10.2011г. на СГС, постановено по в.гр.д.№ 2999/2010год.
ОСЪЖДА СД”2…” да заплати на Б… на основание чл.78 ал.8 ГПК сумата 1381,84лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: