О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 666
София, 01.08.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.03.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2065 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 77 от 06.03.2015 г., по т.д.№ 1458/2014 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 442/24. 09. 2014 г., по т.д.№ 8/2013 г. са уважени предявените от „К. Б.” Е., гр. София срещу касатора, като ответник обективно кумулативно съединени искове – по чл.327, ал.1 ТЗ за сумата 88 786 лв., представляваща неплатена цена за доставени 860 бр. торби царевични хибриди за производство на силаж и биогаз, съгласно споразумение от 26.04.2013 г., за която доставка е издадена фактура № [ЕГН] /24. 04.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 01. 11. 2013 г. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в общ размер от 3409.96лв., което е последно формирано от сумите: 1890.47 лв. мораторна лихва за забава в плащането на втората вноска от 44 384 лв. за периода 01.06.2013 г. – 31. 10. 2013 г. и 1519.49 лв. – мораторна лихва за забава в плащането на третата вноска от 44 384 лв. за периода 01.07.2013 г. -31.10.2013 г..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че осчетоводяването на процесната фактура от страна на ответника е своеобразно потвърждение на извършената доставка.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Осчетоводяването на авансова фактура и включването и в дневниците за покупка по ЗДДС представлява ли признание на задължението за плащане цената на тази бъдеща доставка и доказва ли неговото съществуване?”;2.”Може ли описанието на стоките, направено в едностранно издадена от доставчика авансова фактура, да се приеме, като достатъчна индивидуализация на предмета по неформална доставка?”; 3.”Допустимо ли е съдът да прави голословна констатация: „ по делото са представени писмени доказателства и са изслушани свидетелски показания”, без да излага мотиви за това?”;4. „Допустимо ли е дадено лице да се приеме за продавач,/ товародател на стока, след като не е вписан в товарителницата, като такъв?”; 5. „Поставянето на печат на дадено дружество до подписа на лице, чийто имена са изписани нечетливо, може ли да се приеме, като достатъчно доказателство, че това лице легитимно действа от името на дружеството?”; 6.”Ако в товарителницата няма посочен получател, редовно съставена ли е същата и годно доказателство ли е за приемо- предаване?”; 7. ”Осчетоводяването на авансова фактура за бъдеща доставка и ползването на данъчен кредит по нея, може ли да се счита като годно доказателство за осъществена доставка при липса на други доказателства в тази насока?”; 8.” Осчетоводяването на авансова данъчна фактура, преди извършването на реална доставка, как трябва да се – като доказателство за извършената доставка, или доставката следва да се доказва с други доказателства, вкл. и като индивидуализация на стоките, предмет на доставката, в това число вид., количество и пр.?”; 9.”В случай, че е издадена авансова фактура с индивидуализация на конкретни стоки, а в последствие при реалната доставка в издадената товарителница липсва индивидуализация на стоките може ли да се приеме, че стоките по товарителницата са същите, като стоките по издадената преди това авансова фактура?”; 10.” Съставлява ли авансовата данъчна фактура основание за плащане на цената и елемент ли е същата от фактическия състав на търговската продажба”?; 11.”Липсата на подпис за „получател” в издадена авансова и осчетоводена фактура,въз основа на която е извършено плащането, удостоверява ли изпълнението на договора от доставчика чрез осъществените фактически действия по предаване на стоката?”; 12.”Вписаните в товарителницата данни за превозвач, изпращач, получател, спедитор определят ли по един категоричен начин страните по договора за превоз и участниците по изпълнението му?”; 13.”Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви и следва ли съдът да се произнесе по приетото за установено от фактическа страна и въз основа на какви доказателствени източници съдът прави фактическите констатации и как прилага към тях правни норми и кои?”.
Като израз на визираното противоречие по .1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 60 от 17.04.2012 г., по т.д.№ 241/2011 г. на ІІ т.о., № 139 от 25.01.2012 г., по т.д.№ 678/2010 г.на ІІ т.о.; № 46/2009 г., по т.д.№ 454/2008 г. и № 62/25.06.2009 г., по т.д.№ 546/2008 г.; № 157 от 08.11.2011 г., по гр.д.№823/2010 г. на ІІ т.о.; № 237/24.06.2010 г., по гр.д.№ 826/2009г., ІV г.о. и № 120/04.042013 г., по гр.д. № 964/2012 г. на ІV г.о..
По отношение на въпрос № 1 се поддържа и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед специфичната хипотеза на издаване на съответния документ – авансова фактура, която не е разгледана в практиката на ВКС.
Ответникът по касационната жалба ,в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е възразил по искането за допускане на касационно обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност е изразил и несъгласие с въведените касационни основния.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения иск с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ въззивният съд, след самостоятелен и обстоен анализ на доказателствения материал по делото, е приел за доказани предпоставките на закона за ангажиране договорната отговорност на ответника, като купувач по договор – споразумение за търговска продажба от 26.04.2013 г., за заплащане претендирания с исковата молба остатък на неплатената продажна цена на доставени му царевични хибриди. При обосноваване на крайния правен извод за основателност на предявения главен иск решаващият състав на Пловдивския апелативен съд се е позовал на събраните по делото гласни доказателства за реално осъществена на 08.05.2013 г. доставка в базата на търговското дружество – касатор в [населено място], Пловдивска област, на съставената инвойс фактура, приложена към транспортните документи и на положения в издадената товарителница подпис „за получател” от лицето Й. К. –безспорно служител на ТД [фирма] към посочената дата и поставения към него печат на ответното ЮЛ- търговец.
Позовавайки се на тези фактически обстоятелства въззивната инстанция е преценила като неоснователно възражението на ответника – настоящ касатор, за отсъствие на реално извършена доставка.
Изложени са съображения, че предприетите от същото действия по анулиране на издадената по процесния договор фактура № [ЕГН]/ 24.04.2013 г. пет месеца, след включване на документа в дневника му за покупки за месец ІV и в подадената от него справка –декларация по ЗДДС за м.ІV 2013 г. пред НАП, с право на пълен данъчен кредит от 25 628 лв., сами по себе си не са достатъчни за установяване твърдяните обстоятелства – липса на реално осъществено предаване на закупената стока и поради това останало неосъществено данъчно събитие. Но дори и възприетата тезата на касатора, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, тези действия на търговското дружество-купувач имат връзка с разчетите му към бюджета по ЗДДС, но са ирелевантни за установяване възникването или не на търговските отношения с ищеца и изпълнението на процесния договор. С оглед законовото правило на чл. 301 ТЗ и търговския характер на извършената сделка въззивният съд е приел, че независимо от липсата на представителна власт за получателя на процесната стока, какъвто спор не е и бил и въведен в хода на процеса, то отсъствието на ангажирани доказателства, съобразно разпределената с чл.154 , а.1 ГПК доказателствена тежест, за изрично и своевременно противопоставяне на търговеца – купувач процесната продажба е породила своите правни последици, една от които е надлежно възникналото за последния задължение за плащане остатъка на покупната цена.
С оглед изхода на делото по главния иск е уважена и акцесорната искова претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за периода на длъжниковата забава.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси, с изключение на последния от тях, относим в същността си към приложението на чл.236, ал.2 ГПК, макар и да са важни, не обосновават общото основание за допускане на касационното обжалване.
Съгласно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, свързани с възприемане на фактическата обстановка и с обсъждането на събраните по делото доказателства, не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като те са относими към правилността на въззивния акт, чиято проверка е предмет на самия касационен контрол. Такива са и поставените от касатора въпроси, извън посочените по- горе. Преценката на въззивния съд, че прието от първата инстанция писмено доказателство – товарителница е относимо към правния спор и констатацията, че то е подписано от представители на изпращача, превозвача и получателя, наред със съставената инвойс фактура, както и, че твърдяното от ищеца получаване на доставката от купувача [фирма] в базата му в [населено място],Пловдивска област е установено и от показанията на разпитаните свидетели несъмнено се явява обсъждане на доказателствения материал по делото – дейност, предоставена в изключителната правораздавателна компетентност на решаващия съдебен състав. Направените въз основа на това обсъждане изводи – тяхната обоснованост и законосъобразност касаят правилността на съдебното решение и поради това доводите за неправилност на същите, въведени под формата на въпроси, представляват основания по чл.281, т.3 ГПК за касиране на обжалваното решение, но не и основания за допускането му до касация.
Поради отсъствие на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не следва да бъдат обсъждани поддържаните от жалбоподателя селективни основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до възприетия от настоящия съдебен състав за попадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, процесуалноправен въпрос, относим към приложението на чл.236, ал.2 ГПК и съдържанието на мотивите на въззивния съд, недоказано по отношение на същия е соченото противоречие с практиката на ВКС. Съгласно последната – част от която цитирана и от касатора и изразена и в служебно известната на настоящия съдебен състав задължителна практика на касационната инстанция – ППВС № 1/53 г. ППВС № 7/65 г., ППВС № 1/ 85 г. и ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС, формирана при действието на ГПК/ отм./ , както и в постановените при действащия ГПК – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 и сл. ГПК: № 101 от 3. 06. 2015 г. на ВКС по т. д. № 1740 / 2014 г., I т. о., ТК , № 157 от 08. 11. 2011 г., по т.д.№ 823/2010 г. на ІІ т.о. № 324/22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г.о. и мн.др., мотивите на въззивния съд не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. В случая при постановяване на обжалваното решение решаващият състав на Пловдивския апелативен съд не се е отклонил от тази задължителна за съдилищата в страната практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, макар и изложените от него мотиви да са кратки и недостатъчно прецизни, с оглед конкретизацията на отделните, подложени на преценка доказателства. Видно от съдържанието на тези мотиви, в тях се съдържат самостоятелните изводи на въззивната инстанция, изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, собствената преценка на събрания и счетен за относим към предмета на възникналия правен спор доказателствен материал, обсъждане на доводите и възраженията на страните, вкл. с оглед оплакванията във въззивната жалба, като е приложена и съответната материалноправна разпоредба.
Следователно не се оправдава от фактическа страна твърдението на касатора, че въззивният съд не е изложил свои собствени съображения, разрешавайки въпроса за приложението на чл.236, ал.2 ГПК в противовес на създадената задължителна практика. При постановяване на обжалваното решение Пловдивският апелативен съд не е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, което би било и процесуално неоправдано при постановения различен спрямо него краен правен резултат, а това изключва цитираната съдебна практика във вр. с приложението на чл.272 ГПК в случая да е относима. Затова и не следва да бъде обсъждана. Досежно правилността на изградените правни и фактически изводи и процесуалната законосъобразност на извършената преценка на ангажираните по делото доказателства, то тя е от значение единствено за касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. За пълнота на изложеното следва да се посочи също, че изводът си за наличие на елементите от фактическия състав на чл.327, ал.1 ТЗ въззивният съд е изградил позовавайки се на подписан „за получател” от служител на търговското дружество –купувач документ при безспорно еднократно доставената му от ищеца стока, както и на двустранно подписано от страните споразумение от 26.04.2013 г. и издадена от същата дата фактура, по която ответникът е извършил частично плащане, т.е. въз основа на преценката на събраните доказателства. Следователно макар да е обсъдил действията на ответното търговско дружество по осчетоводяване на процесната авансово издадена фактура, респ. последвалото и анулиране, то въпросите, свързани с доказателственото значение на същата, с оглед на включването и в дневниците за покупка по ЗДДС и пр., вкл. относимостта и към индивидуализация на доставената от продавача стока, нямат самостоятелно обуславящо значение за крайния изход по конкретното дело, за да попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – арг. от т.1 на ТР № 1/19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, изразяващи се в заплатен адвокатски хонорар за изготвения отговор на касационната жалба в размер на сумата 5 940 лв. с ДДС. Същите, с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, при доказаното им, съобразно представените по делото доказателства: заверено ксероксно копие от фактура № 3087/17.062015 г. на [фирма], заверено ксероксно копие от отчет по сметката на [фирма] в [фирма] с дата 18.06.2015 г. и заверено копие от информация за трансакциите по същата, реално извършване и отсъствие на оспорването им по реда на чл.78, ал.5 ГПК.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 77 от 06.03.2015 г., по възз. т.д.№ 1458/2014 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА ТД [фирма], [населено място] да заплати на „К. Б.” Е., гр. София сумата 5 940 лв. с ДДС , деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: