О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№666
гр. София, 03.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1230 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 2768/13.02.2019 г. на А. Г. Н., представляван от адв. Д. С., срещу въззивно решение № 4/02.01.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 2023/2018 г. на Софийския апелативен съд. Съдебният акт се обжалва в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на А. Н. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдените 1 500 лв. до предявения размер от 50 000 лв., вследствие незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, вр. с чл. 20, ал. 2 и ал. 1 НК, за което лицето е оправдано с влязла в сила на 06.03.2017 г. присъда от 03.11.2015 г. по нохд № 11550/2012 г. по описа на СРС.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, след извършване на преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Твърди се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика (т.II от ППВС № 4/ 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК).
Ответната страна – Прокуратурата на РБ – не е представила писмен отговор.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените морални вреди, причинени вследствие на незаконно упражнената процесуална принуда, въззивният съд, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, е приел за установено, че през 2005 г. ищецът А. Н. е бил привлечен като уличено лице за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, във вр. с чл. 20, ал. 2 и ал. 1 НК (незаконно присвоил движими вещи, собственост на наемодателя му К. Г.), като във връзка с това му е наложена мярка за неотклонение „подписка”. С присъда от 24.01.2012 г., постановена по нохд № 12191/2011 г. на СРС, ищецът е признат за виновен в извършване на деянието и е осъден на лишаване от свобода за срок от шест месеца при първоначален общ режим, в затворническо заведение от открит тип. С решение № 767/19.06.2012 г. по внохд № 1386/2012 г. СГС е отменил осъдителната присъда и е върнал делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. С присъда от 03.11.2015 г. по нохд № 11550/2012 г., постановена при повторното разглеждане на делото, СРС е признал ищеца за невиновен и го е оправдал по повдигнатото му обвинение. Присъдата е влязла на 06.03.2017 г., след потвърждаването й от СГС.
Обсъждайки много подробно и задълбочено събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивната инстанция е приела, че в резултат на проведеното наказателно производство ищецът е претърпял неимуществени вреди – станал по-избухлив, злоупотребявал с алкохолни напитки, ограничили се и се влошили социалните му контакти; настъпили промени в психичното му състояние – бил стресиран, угрижен, потиснат, депресиран, станал по-затворен, чувствал се социално неудовлетворен и несигурен за бъдещето си. Твърденията на А. Н., че в резултат на воденото наказателно производство е останал безработен и се е разделил със съпругата си, са преценени за неоснователни, поради неустановена пряка причинна връзка на такъв вид неимуществени вреди с повдигнатото обвинение. Съдът е посочил, че нито наказателното производство, нито наложената най-лека мярка за неотклонение – „подписка”, не са препятствали ищеца (с оглед квалификацията му) да търси и да започне работа; а не е установено и единствената причина за раздялата със съпругата му да е процесното незаконно обвинение, доколкото в тази насока свидетелските показания се свеждат до субективни умозаключения и мнения, без да се сочат конкретни факти и обстоятелства за разрива в семейните отношения.
На следващо място съдът е посочил, че при определяне размера на обезщетението за вреди от незаконното обвинение не следва да бъде отчитана продължителността на наказателното производство. В тази връзка е съобразено сключеното по реда на Глава III „а” ЗСВ между А. Н. и Министерство на правосъдието на РБ извънсъдебно споразумение № 93-00-278/29.08.2017 г., по което на ищеца е заплатено обезщетение в размер на 4100 лв. за репариране на неимуществените вреди, причинени от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното дело.
Анализирайки всички събрани по делото доказателства и правнорелевантните за случая факти и обстоятелства, въззивният съд е счел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата 1 500 лв. Съобразени са развитието на наказателното производство, постановената първоначална осъдителна присъда от 24.01.2012 г.; вида и тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищецът; наложената най-лека мярка за неотклонение, която не е ограничила личната му свобода; личността на ищеца и конкретното неблагоприятно засягане на неимуществената му сфера вследствие на незаконно упражнената процесуална принуда.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Поставеният от касатора въпрос е правнорелевантен, но същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие на цитираната в изложението и задължителна за съобразяване съдебна практика, нито въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, доколкото страната не е аргументирала причини и необходимост от промяна на създадената практика на ВС и ВКС. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят, са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Многократно в практиката на ВС и ВКС е разяснявано, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя от вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Унификация и уравниловка при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е обективно невъзможна – принципът за справедливост изисква размерът на обезщетението да се съобрази със съвкупността от конкретните за случая обстоятелства, а от процесуален аспект – да се анализират и оценят всички относими доказателства и правнорелевантни факти.
Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1-во ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо те да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди липсва такава връзка и поради това не подлежат на обезщетяване. Следователно, съдът е съобразил задължението си в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. В този смисъл, обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (в т.ч. и сочените от касатора).
С оглед на това, поддържаните от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не се установяват и касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4/02.01.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 2023/2018 г. на Софийския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.