4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 666
София, 04.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април, две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 1724/2011 година.
Производство за допускане на касационно обжалване на основание чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от В. М. А. от [населено място] и от СОУ „Б. М.”, [населено място] против въззивно решение на Софийския градски съд по гр. д. № 3702/2003 год.. Жалбоподателката А. оспорва решението в частта, с която е потвърдено решение на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска й по чл. 213, ал. 2 КТ – присъждане на обезщетение за недопускането й на работа. Жалбоподателят СОУ „Б. М.” иска отмяна на въззивното решение в частта, с която са уважени исковете на А. по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ и в частта, с която е осъдено да заплати на ищцата разноски в размер на сумата 125 лв., държавна такса в размер на сумата 138.73 лв. и разноски в размер на сумата 45 лв. по сметка на Софийския районен съд и държавна такса 69.37 лв. и разноски в размер на 440 лв. по сметка на Софийския градски съд.
След проверка, касационният съд установи следното:
Софийският районен съд, с решение от 30. 07. 2002 г. по гр. д. № 3786/2001 г. е отхвърлил предявените от В. А. срещу СОУ „Б. М.” искове с правно основание чл. 213, ал. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 1, 2,3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ. Софийският градски съд, с въззивно решение от 15. 07. 2011 г. по гр. д. № 3702/2003 г. е оставил в сила решението на районния съд в частта за отхвърляне на иска по чл. 213, ал. 2 КТ и отменил решението в частта за отхвърляне на исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, т. 1 – 3 КТ. С решение по същество, градският съд е признал за незаконно уволнението на В. А., извършено със заповед от 13. 10. 2000 г., възстановил А. на заеманата до уволнението длъжност „учител по изобразително изкуство”, осъдил СОУ „Б. М.” да й заплати сумата 968.34 лв. обезщетение за оставане без работа за периода от 17. 10. 2000 г. до 17. 04. 2001 г. и сумата 125 лв. разноски по делото. С решението е осъдено 97-мо СОУ да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата 138.73 лв. за държавна такса и 45 лв. за съдебно-счетоводна експертиза и по сметка на Софийския градски съд – сумата 69.37 лв. държавна такса и 440 лв. разходи за съдебно-счетоводна експертиза.
По жалбата на В. А.:
Жалбата на ищцата по делото не е придружена от обосновано изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. С молба вх. № 88243/07. 10. 2011 г. А. е потвърдила вече подадената касационна жалба вх. № 75321/17. 08. 2011 г. и основанията за касационно обжалване. Фактически, обаче, както в жалбата, така и в молбата от 7. 10. 2011 г. липсва изложение на основанията за допускане на касация. Жалбата и молбата съдържат фактически твърдения и логически изводи, че ищцата е била в трудово правоотношение и неправомерно не е била допускана на работа след 14. 02. 2001 год., но тези доводи не съответстват на приетото от съда, че със заповедта от 13. 10. 2000 г. е бил прекратен трудовият договор между страните. Искът по чл. 213, ал. 2 КТ за обезщетение за недопускане на работа е отхвърлен поради недоказаност на трудово правоотношение след 17. 10. 2000 г. и този доказателствен извод на решаващия съд не може да бъде основание за допускане на касация, защото не представлява разрешение на материалноправен или процесуалноправен въпрос. По тази причина и в касационната жалба и в молбата от 7. 10. 2011 г. не се обосновава противоречие с практиката на ВКС, с практиката на други съдилища или неточно прилагане на закона.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част следва да се остави без уважение.
По жалбата на 97-мо СОУ „Б. М.”, [населено място]:
Искането за допускане на касация по тази жалба е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Оспорва се решаващият извод на въззивния съд, че уволнението на ищцата по чл. 325, ал. 1 КТ е незаконосъобразно, тъй-като между нея и работодателят не е постигнато съгласие относно момента – датата на прекратяване на трудовоправната връзка. Ищцата А. е направила искане за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1 КТ, считано от 11. 10. 2000 г./ нейна молба вх. № 478/09. 10. 2000 г./, а директорът на училището е прекратил трудовото правоотношение, считано от 17. 10. 2000 г., със заповед № 605/13. 10. 2000 г.. Произнасянето на въззивния съд не е в противоречие със задължителна практика на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй-като жалбоподателят не представя и не сочи тълкувателни решения на ВС и ВКС или решения по чл. 290 ГПК, с които е дадено друго разрешение на въпроса. Няма данни и за противоречива практика на отделните съдилища по такъв правен въпрос – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Напротив, от приложените от жалбоподателя решения на състави на ВКС – Р. 186 по гр. д. № 3502/2002 г. на ІІІ г. о. и Р № 525/26. 04. 2006 г. на ІІІ г. о., следва, че съдилищата приемат за законосъобразно прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие при еднаква, съгласувана обща воля за прекратяване на трудовоправната връзка, когато предложението на едната страна се приема изцяло от другата страна, така както е направено. В случая, безспорно има разминаване между предложението на ищцата и волеизявлението на работодателя относно момента на прекъсване на трудовоправната връзка, което изключва наличието на единна воля.
Няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Разпоредбата на чл. 325, ал. 1 КТ изисква от страната, към която е отправено предложението да вземе отношение по него, т. е. да изрази становището си по всички елементи от неговото съдържение и да уведоми страната, направила предложението. Предвидено е, че при неизпълнение на тези действия, се смята, че предложението не е прието. В случая няма съвпадане на волеизявленията на двете страни относно момента на прекратяване на трудовия договор, т.е. предложението на ищцата А. не е било изцяло възприето от ответника – работодател. Той е изразил воля за прекратяване на трудовия договор от друг момент, но това му искане е различно от предложението на А., поради което не може да се счита, че нейното предложение е било прието съгласно чл. 325, ал. 1 КТ. Времето на прекратяване на трудовия договор е съществен елемент от искането за уволнение по взаимно съгласие и след като в предложението на ищцата е изрично фиксирана дата, работодателят е обвързан да вземе отношение по този въпрос. В случая той не е приел посочената от ищцата дата на уволнението и това показва, че липсва пълно взаимно съгласие за прекратяване на трудовия договор. Изводът на въззивния съд, че разминаването във волеизявленията на двете страни относно датата на прекратяване на трудовото правоотношение е равнозначно на липса на взаимно съгласие, съответства на точното прилагане на закона.
Следва да се остави без уважение искането на СОУ „Б. М.” за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба на СОУ съдържа искане за отмяна на въззивното решение в частта за разноските. Тъй-като решението не подлежи на касация, настоящият състав не може да се произнесе по това искане, каквато възможност допускаше чл. 70 ГПК от 1952 г. /отм./. Съгласно чл. 248 ГПК искането на страната за изменение на решението относно разноските следва да се разреши от съда, постановил решението. По тези съображения, следва касационната жалба в частта относно разноските да се препрати на Софийския градски съд за произнасяне по реда на чл. 248 ГПК.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 15. 07. 2011 г. по гр. д. № 3702/2003 г. на Софийския градски съд по жалбата на В. М. А. и по жалбата на СОУ „ Б. М.”, [населено място].
ПРЕПРАЩА касационната жалба на СОУ „Б. М.”, съдържаща искане по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, на Софийския градски съд за разглеждане и произнасяне.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: