О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 666
София, 15.07.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 13 юли две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 104 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Г. В. против решение № 197 от 09.10.2009г. на Окръжен съд гр. С., с което е оставено в сила решение № 290 от /01.07.2008г. постановено по гр.д. № 700/2006г. на Смолянски районен съд. С последното е извършена допуснатата съдебна делба между В. Г. В. и М. Д. В. при равни права на имот 257 с площ 530 кв.м., за който е отреден УПИ ХХХІІІ-257 от кв.2 по плана на с. С., Община С., ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда с приземен етаж и таван, като целия имот е изнесен на публична продан като неподеляем на два дяла
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради това, че съдът не е отчел конкретно, че процесния имот се ползва за вила и съобразно това е следвало да преценява дали необходимото преустройство за обособяване на два дяла налага неудобство по-голямо от обикновеното и дали е значително..
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК се поставя въпроса фиксиран ли е в съдебната практика процент, над който преустройството да се счита значително и следва ли при преценката на неудобството да се отчита дали сградата е жилищна, или вилна. По тези въпроси касаторката счита, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика, като се позовава само на Р № 69/07.09.1984г. по гр.д. № 45/1984г. на ОСГК и решение № 401 от /26.05.2005г. по гр.д. № 994/2004г. на ВКС, І гр.о., като се позовава на чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК. До колкото е цитирано и решение на тричленен състав по определен казус, наведеното основание за допускане следва да се квалифицира и по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК. Отделно, касаторката се позовава и на чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК, като счита, че следва да се създаде съдебна практика относно необходимостта да се отчита за както се ползва имота, който се дели и къде се намира.
Ответницата по касация М. Д. В. оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол, като счита, че решението е съобразено със съдебната практика, която приема, че ако за обособяването на два дяла са необходими преустройства на стойност по-голяма от десет процента от стойността на имота, те са значителни, а неудобствата се свързват с невъзможност да се ползват помещения от имота, необходимост да се премества багаж да се сменя предназначението на помещения и т.н., каквито са налице в конкретния случай. Затова моли решението да не се допуска до касация.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е отчел, че и по двата одобрени проекта, представени от всяка от страните необходимите преустройства са значителни по обем и стойност. При пазарна цена на имота 65 675 лв., необходимите преустройства по проекта, представен от жалбоподателката са 33680 лв., което е повече от 50 %, а по проекта, представен от ответника –nbsp;161 лв., , което е около 25 %. Съдът е отчел, че подобренията, които съставляват направа на ново стълбище, затваряне на старото стълбище, обслужващо втория етаж, избиване на врата на местото на съществуващ прозорец, прекарване на нови В и К и ел. инсталации, промяна на предназначението на помещения и от двата етажа, създават и значителни неудобства на съсобствениците. Възприета е и СГЕ, която е установила, че ако се направи ново стълбище за втория етаж, то ще излиза с малка част извън очертанията на парцела.
Повдигнатият с касационната жалба правен въпрос – следва ли да се фиксира от съдебната практика процент, над който преустройството да се счита значително и следва ли при преценката на неудобството да се отчита дали сградата е жилищна, или вилна е свързан с предмета на спора и определя крайния извод, но не е такъв, който да има значение за уеднаквяване на практиката. Съдебната практика по чл. 39, ал.2 от ЗС е единна относно това, че разделяне на съсобствена сграда на самостоятелни дялове може да стане, ако за това не се изискват значителни преустройства и неудобства, по-големи от обикновените, при наличието на одобрен от техническите власти инвестиционен проект, чиято законосъобразност се преценява единствено от делбения съд. / решение № 401 от /26.05.2005г. по гр.д. № 994/2004г. на ВКС, І гр.о./ Това разрешение е актуално и при действието на чл. 203 от ЗУТ, който изисква мнението на главния архитект за поделяемостта и ако тя е възможна – одобрен инвестиционен проект. Въззивният съд обаче се е съобразил с това решение, както и с другото представено Р №69/07.09.1984г. на ОСГК, изискващо одобрен архитектурен проект за разделяне на съсобствената сграда на отделни дялове и преценката, че избиване на врата, при което следва да се засегне трегер, който е обща част изисква съгласието на всички етажни собственици, което е неудобство.. Не се представя от касатора задължителна съдебна практика, а и на съда не е известна такава, която да приема противното и въззивното решение да е постановено в противоречие с нея. Затова не е налице основанието за допускане по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК. Първото представено решение съдържа анализ на конкретни стойности, при които е прието, че обособяването на два дяла е свързано със значително преустройство и неудобство. Във второто решение се разглежда конкретно преустройство, извършването на което е преценено като неудобство. По въпроса за стойността на подобренията, за да се приемат за значителни няма задължителна съдебна практика, което означава, че съдилищата са свободни да извършват преценка във всеки конкретен случай дали са налице предпоставките на чл. 39, ал.2 от ЗС. Затова не е необходимо обобщаване на съдебната практика и постановяване на задължителна такава по първия поставен въпрос, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК.
По въпросът кога преустройствата са значителни като цифрово изражение, или съотношение не може да се уеднаквява съдебната практика, тъй като във всеки конкретен случай съдът преценява дали по обем и стойност е икономически оправдано и целесъобразно извършването на преустройствата като съобразява стойността на имота, а тя е функция от състоянието и местонахождението му. Не може да се унифицира и единно понятие за неудобство, по-голямо от обичайното за съсобствениците да ползват сградата съобразно предназначението й, тъй като вида на преустройствата е различен и уникален за всеки конкретен случай и как извършването им ще се отрази на съсобствениците е конкретен въпрос по всяко дело. Поради изложеното и по втория въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. Съобразно този резултат, на ответницата М. Д. В. следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за тази инстанция до доказания размер 350 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 197 от 09.10.2009г. на Окръжен съд гр. С.,по касационна жалба, подадена от В. Г. В..
ОСЪЖДА В. Г. В. да заплати на М. Д. В. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 350 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: