О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 667
София, 26.11.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.09.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3107/2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Н. П. от [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 153 от 06.06.2014 год., по възз.т.д.№ 178/2014 год., с което е потвърдено решение № 225 от 02.12.2013 год., по т.д.№ 104/2013 год. на Добричкия окръжен съд за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] срещу настоящия касатор, като ответник, установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 30 00 лева, ведно със законната лихва, считано от 02.11.2012 год. до окончателното и изплащане и общо 1570 лв. – деловодни разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение – порок обоснован с извършено от първоинстанционния съд произнасяне по непредявен иск, което в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е констатирал, постановявайки по този начин и недопустим въззивен съдебен акт. Доводите на касатора са, че предмета на предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК, предвид заявения от ищеца петитум, съществено се различава от този на заповедното производство, който го е обусловил и който всъщност въззивната инстанция е възприела за подлежащ на разглеждане в нарушение на диспозитивното начало.
Алтернативно въведеното оплакване е за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост на изградените фактически и правни изводи, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване е налице позоваване на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Излагайки отново съображенията си за вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, поради несъобразяване от страна на въззивния съд с петитума на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК и отсъствието на идентитет между въведения с исковата молба предмет на спора и предмета на заповедното производство, което го обуславя, жалбоподателят е формулирал следните процесуалноправни въпроси: 1. „Следва ли съдът да се произнася по друго основание, което не е заявено в петитума на исковата молба и не е направено изменение на иска в хода на процеса”; 2. „По кой иск следва да се произнесе съда – по първоначално предявения иск или по изменения иск, ако е предприето недопустимо изменение на иска, или изобщо не е било предприето такова?”; 3. ”Допустимо ли е съдът да се произнася по иск по чл.422, ал.1 ГПК с различен предмет от този в предхождащото предявяването му заповедно производство, при липса на надлежно извършено изменение на иска?”; 4.”Представляват ли допълненията и поясненията на първоначалната искова молба,заявени по реда на чл.372 ГПК изменение на иска? Това различни процесуални права ли са на ищеца или отделни различаващи се по своята същност?”; 5.”Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК?”;
Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика по първия от поставените правни въпроси са посочени решения на ВКС: № 16/24.03.2011 год., по т.д.№ 354/2010 год. на І т.о.; № 306 от 29.06.2011 год., по гр.д.№ 961/2010 год. на І г.о., двете – постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК и решения: № 612 от 17. 10. 1995 год., по гр.д. № 390/95 год. на 5-членен състав на ВС и № 620 от 25. 06.1993 год., по гр.д.№ 211/93 год. на І г.о., а по втория – решения по чл. 290 и сл. ГПК на ВКС : № 106/01.03.2011 год., по гр.д.№ 1460/2009 год. на ІV г.о. и № 528/11.06.2010 год., по гр.д.№ 1218/2009 год. на І г.о. ,както и решения, постановени при действието на ГПК/ отм./: № 39/ 17. 07.1974г., по гр.д.№ 40-ІІ/74 год. на І г.о..
Поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпрос № 3 е обосновано с решение № 102/09.07.2010 год., по т.д.№ 767/2009 год. на І т.о. на ВКС и решение № 43 от 11.03.2013 год., по т.д.№ 325/2012 год. на ІІ т.о. на ВКС, а по въпрос № 4 с определение № 362/ 30.04.2010 год., по ч.т.д.№ 156/2010 год. на І т.о. на ВКС. По отношение на последния формулирания в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос несъответствието с формираната задължителна практика на касационната инстанция е илюстрирано с възприетите в ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, различни от даденото от въззивната инстанция разрешение на същия.
По въпрос № 4 касаторът поддържа и критерия за селекция по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК, позовавайки се на конкретно цитирани решения на Варненския апелативен съд.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Основателно е искането за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, когато съществува вероятност обжалвания съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, независимо дали касаторът е формулирал конкретен правен въпрос, или дали посоченият от последния правен въпрос има обуславящо значение за крайния изход на делото, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба.
В случая, за да постанови обжалваното решение по предявения иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК – за установяване съществуването на парично вземане към ответницата П. по издадена заповед за изпълнение, въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК от 05.11.2012 год., предмет на ч. гр. д.№ 3796/ 2012 год. на Д., въззивният съд е приел, че последната, в качеството си на авалист на запис на заповед, с издател ТД [фирма] е солидарно задължена наред с търговското дружество, чийто едноличен собственик на капитала е била към този момент, за посочената в менителничния документ сума. Изложени са съображения, че исковата претенция е допустима на заявеното основание, предвид произхода на задължението и направено възражение по чл.415, ал.1 ГПК единствено от П.. Позовавайки се на характера на менителнично поръчителство, уредено в чл. 483 ТЗ като самостоятелна, едностранна, абстрактна и формална сделка, решаващият състав на Варненския апелативен съд е преценил за неотносимо към предмета на спора възражението на ответника за отсъствие на източник, обосноваващ солидарната му отговорност към поемателя на ефекта, предвид страните по конкретната твърдяна от ищеца каузална сделка, която безспорно менителничният ефект обезпечава. Счетено е, че доколкото отговорността на П., като авалист произтича от поръчителството и по менителничния ефект, а не по договора за финансов лизинг, сключен между ТД [фирма] и [фирма], изпълнението на задълженията по този договор е ирелевантно за правата на поемателя на ефекта спрямо последната, които не са преклудирани с изтичане на срока по чл.147 ЗЗД.
За неоснователно е възприето от Варненския апелативен съд и въведеното с въззивната жалба оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение, който порок въззивникът, настоящ касатор, е обосновал с извършено първостепенния съд произнасяне извън предмета на спора. Съображенията са, че с подадена в срока по чл. 372, ал.2 ГПК допълнителна искова молба ищецът е изменил първоначалния си иск и доколкото произнасянето на Д. съответства на направеното от ищеца изменение, визираният порок отсъства.
Решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване следва да бъде уважено.
Наистина твърдението за недопустимост на първоинстанционното решение е било поддържано и във въззивното производство, но по него въззивният съд се е произнесъл, приемайки, че първоинстанционния съдебен акт е постановен в рамките на въведения с допълнителната искова молба предмет на спора. Видно от съдържанието на тази допълнителна искова молба, обаче, с нея ищцовото търговско дружество е направило единствено уточнение на първоначално изложените факти и обстоятелства, като основание на заявената искова претенция по чл.422, ал.1 ГПК. Посочвайки, че същата е предявена спрямо П. в качеството и на авалист на процесния запис на заповед, издаден да гарантира договорното изпълнение на лизингополучателя по договор за финансов лизинг между страните – [фирма] и [фирма] ищецът не е променил първоначалния си петитум, с който претендира да бъде прието за установено, че ответникът Д. П. му дължи сумите: 30 000 лева – невнесени до момента задължения на лизингополучателя по договор № 317/21.11.2008 год. за финансов лизинг при общи условия и представляващи 18 незаплатени лизингови вноски за м.10.2020 год. и частично до м. февруари 2012 год., вноски ”Каско” и „Гражданска отговорност”, данък върху МПС за 2011 год. и др. разходи, както и законната лихва върху тази сума, от датата на исковата молба до окончателното и изплащане. Следователно съобразени данните по делото създават предположение за вероятна недопустимост на съдебния акт на въззивния съд, като произнесен по нередовна искова молба – съществуващо противоречие между обстоятелствена част и петитум.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, когато съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, независимо дали касаторът е формулирал конкретен правен въпрос и дали посоченият от последния правен въпрос има обуславящо значение за крайния изход на делото, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба. В тази хипотеза за състава на касационната инстанция отсъства задължение да обсъди евентуално поставени в изложението на касатора, както е в разглеждания случай, правни въпроси, както и тяхната относимост към общата главна предпоставка за достъп до касационен контрол.
Мотивиран от изложените съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 153 от 06.06.2014 год., по в.т.д.№ 178/ 2014 год., по описа на с.с..
УКАЗВА на касатора Д. Н. П., със съдебен адрес: [населено място], ул.”Д-р К.С.” № 3 чрез адв.Ел.Т.- Д., в едноседмичен срок, считано от получаване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 300 лева/ триста лева/, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
ДА СЕ ВПИШЕ изрично в съобщението до касатора, че при неизпълнение на дадените указания касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД внасяне на определената държавна такса в посочения по- горе срок делото да се докладва на Председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: