О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 667
София, 07.10.2019г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК,ІІІ г.о.в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1704 по описа за 2019 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по повод подадена касационна жалба от Д. П. Н. чрез адв.Вихър Н. срещу решение № 3045 от 28.12.18г.по в.гр.дело № 575/18г.на Софийски апелативен съд в частта му,с която частично е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ/отм./,предявен от К. Р. Н. / починала в хода на процеса и конституиран на нейно място правоприемника й Д. П. Н./ срещу ЗК”Л. И.”АД, за разликата над сумата 35 000 лв до 150 000 лв,представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпило пътно- транспортно проишествие на 3.11.13г.В приложеното изложение касаторът сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по следните въпроси: Как следва да се прилага принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението при предявен иск срещу застрахователя; Относно наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резулат; Следва ли застрахователното обезщетение да бъде намалено, ако поведението на пострадалия не се намира в пряко причинно- следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.
В отговор по чл.287 ГПК ответникът по жалбата ЗК”Л. И.”АД счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че на 3.11.13г.,на път ІІ-23 ,в посока [населено място], е настъпило пътно-транспортно проишествие, между Н. Д. В. като водач на лек автомобил БМВ,модел 316 І,с рег. [рег.номер на МПС] и К. Р. Н.,като пешеходец.Съобразявайки заключението на назначената автотехническа експертиза за установяване механизма и причините за възникване на проишествието,съдът е направил извод,че настъпването му е в пряка причинно –следствена връзка от една страна – с осъщественото от водача на лекия автомобил „БМВ” нарушение на правилата за движение по пътищата – чл.20 ал.2 ЗДвП, и от друга страна – също нарушение на правилата за движение от пострадалата пешеходка.Последната е предприела пресичане на платното за движение,при наличие на МПС, отстоящо от нея на 154 м,без да се увери, че водачът е възприел нейното преминаване,като е имала възможност за реакция,да преустанови пресичането на пътното платно,като по този начин пропусне идващото от дясно МПС или да достигне място,на което ПТП не би се състояло.При тези данни съдът е намерил,че тежестта на нарушението и на двамата участника в движението е еднаква и всеки от тях е допринесъл за настъпване на проишествието в еднаква степен.Прието е,че в резултат на ПТП пострадалата е получила следните травматични увреждания: шок, политравма, открито счупване на дясната голямопищялна кост, счупване на дясната раменна кост в горната трета, счупване на кръстната кост, счупване на срамната и седалищна кост в дясно, счупване на ставната ямка на дясната тазобедрена става, травматично увреждане на десния малкопищялен нерв,разкъсноконтузна рана в областта на дясната лакътна става, разкъсноконтузна рана в областта на дясна подбедрица,сътресение на мозъка,посттравматична пневмония в дясно.Направен е извод,че са налице законовите основания за ангажиране отговорността на застрахователя по реда на чл.226 ал.1 КЗ/отм./,доколкото е налице валидна сключена застраховка „Гражданска отговорност” при ответника.След преценка на съдебно-медицинската експертиза и свидетелските показания въззивният съд е намерил, че размерът на пълното обезщетение за претърпените от К. Н. неимуществени вреди възлиза на сумата от 70 000 лв, като е счел, че е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, както и с конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалата, вида и характера на телесните увреждания, продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни, общият лечебен и възстановителен период и др.Прилагайки възприетия процент на съпричиняване, съдът е намерил, че на ищеца, като правоприемник на починалата пострадала, следва да се присъди сумата 35 000 лв обезщетение за причинените й неимуществени вреди.
В разглеждания случай не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Въпросът относно определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане по справедливост, е от значение за изхода на спора, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС,тъй като при подлежащите на обезщетяване вреди и размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид конкретните факти, установени по делото. По така поставения въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС: решение № 132 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 645/2010г., III г. о., ГК ,решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009 г., III г. о., ГК., решение № 434 от 2.11.11г.по гр.дело № 1235/10г.на ІІІ г.о.,ГК и др.Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 от ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най – пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Обжалваното решение не противоречи по правни изводи на задължителната практика доколкото съдът се е съобразил с изискването за конкретна преценка на събраните по делото доказателства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Въпросът относно наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В константната си практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл.290 ГПК практика /решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о. и др./, Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В случая съдът е приел за доказано съпричиняването от страна на пострадалата на вредоносния резултат, а оспорването на доказателствените изводи на решаващия съд не е основание за допускане на касационно обжалване, а подлежи на проверка по реда на чл.281 т.3 ГПК.
Въпросът: ; Следва ли застрахователното обезщетение да бъде намалено, ако поведението на пострадалия не се намира в пряко причинно- следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, не е от значение за изхода на спора, доколкото въззивният съд е приел друга фактическа обстановка, а именно, че е налице причинна връзка между поведението на пострадалата и настъпването на противоправния резултат.
Не е налице и основанието за допускане на въззивното решение до касационен контрол на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото,тъй като по тях има практика на Върховния касационен съд.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 3045 от 28.12.18г.,постановено по в. гр.дело № 575/18г.на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.